село Сенокос, община Симитли

Оброчището, светилище Света Марина, известно още като Света Марена се намира в северозападния дял на Пирин планина на около 900м. над морска височина. Едно от първите неща, което се забелязва е иконата на Св Марина поставена в малък параклис, заобиколен от дървена оградка. Открива се чудесна гледка на изток, към връх Пирин и на Запад към Малашевска планина. Не по-малко интригуващи са вековният Бор и струпването на различни по размер камъни около него. Дебелото стъбло на дървото е израснало буквално през скалата. В близост до него е “лепеният камък” – скала, към която са присадени малки плоски камъни, наподобяващи рамка. Тези камъни са уникални, защото технологията на залепяне е непозната за археолозите. Никой не може да определи начинът и целта на това залеване на малки камъни, към голямата скала, от която излизат корените на вековния бор. Местните разказват, че камъните винаги са си били така и не се помни през коя епоха са били залепяни. В самата кора на бора хората са оставили много стотинки. При по-продължителен престой на мястото се забелязват скалата, наподобяваща лъвска глава и провиралището под нея.

Много въпросителни предизвикват чудноватите скали разхвърляни около Св. Марена и селото. Формите им наподобяват костенурки, гущери, птици, делфини и много други образи или както казват местните жители: “За да се усети красотата на сенокошкия каменен свят, трябва да го видиш с очите си, да го гледаш и да му се дивиш не часове, а дни”.


http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...cs/14790/1_.jpg




http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...cs/14790/2_.jpg



http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...s/14790/3_1.jpg


МЕСТОПОЛОЖЕНИЕ



До Св Мрина може да се стигне по главен път Е-79 посока Кулата. Първият вариант е от шосето да се завие за с. Ощава, подминава се с. Стара Кресна, след което се държи пътят за с. Сенокос.

Вторият вариант е да се хване още на разклонението за с. Полето и с. Брежани, след което се подминават селата Ракитна, Мечкул и Сенокос. Света Марина се намира на едно възвишение малко след с. Сенокос, на около 2 км. От центъра на Сенокос се тръгва по черен път за местността “Ширината”. След около 300 метра изкачване, пътят се изоставя и се тръгва посока запад – вдясно. Изкачва се малък хълм, по нещо, което наподобява стъпала с импровизиран дървен парапет.

Ако се продължи нагоре по черния път и се подмине Света Марена, се стига до дървени маси, на които се устройва събора на селото, тъй като площадката на самото оброчище не побира всички посетители.


http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...s/14790/13_.jpg

ЕТНОГРАФСКИ ИЗСЛЕДВАНИЯ



Българският етнолог Анчо Калоянов проследява образа на Света Марина в българския фолклор. Огнена Марина има царски произход. Тя се почита за предпазване от пожари. Нейната майка е Домна царица, която я ражда след като взема билка за да зачене, дадена й от Слънцето. Светицата е обречена да стане жена на Слънцето и то я взема на Гергьовден. Нейният празник се пада по средата на лятото, известен е като Горещници и трае три дена. Името й се смесва с това на Богородица – Света Мария. Самото име Марина може да се преведе като “огнена, слънчева”, тъй като е от един корен с източноиранското название на слънцето “mar”. В Странджа, Родопите и по поречието на р. Струма и р. Места светицата е известна като господарка на змиите и лечителка от тяхното ухапване, лечителка и покровителка на брака. От една песен за разделяне на Земята между трима светци се разбира, че Св. Илия, Св. Иван и Св. Никола са братя на светицата. Тя се почита на 17-ти юли. На 15 юли започва и събора, в близост до Бора.

Интересно е проучването на Д. Денев относно морфемата МАР в българския език. Според него смисълът на МАР (МЪР) е на МЕК, ТОПЪЛ, ВЪЗТОПЪЛ (което доста се доближава по значение до горното). Например за леко затоплена вода, се употребява определението МАРНА вода. Горещата пепел в някои български села се е наричала МЪРВА, а на загретия въздух казваме МАРАНЯ (Последното би могло да се преведе като ТОПЛО НЕБЕ). Името на известната българска река МАРИЦА, така погледнато, би трябвало да значи „топлата река”, т.е. ТОПЪЛНИЦА. Тя впрочем си има и такъв приток – р. ТОПОЛНИЦА. Към тези примери изследователят прибавя и малката българската река МАРАШ, югославската МАРАВИЦА, унгарската МАРОШ (на румънска територия наричана МУРЕШ), италианските МАРЕКЯ, МЕРА и др. Всички те могат да означават ТОПЛАТА (МЕКАТА) РЕКА.Д. Денев допуска, че и МАРМАРА (водещо се формално за турско по произход име на МРАМОРНО МОРЕ) може да се свърже с „ТОПЛОТО ТЕЧЕНИЕ” или към онзи, известен на хората от хилядолетия, прекрасен, наистина мек и поддаващ се на обработка, „МЕРМЕР КАМЪК”, наричан днес МРАМОР (от МАРАМОР, на фр. МАРБР и пр.)

Нужно е да се преразгледа и името на т.н. МИРМИДОНИ (според старите писания – още наричани българи) – то може да не значи непременно „мравки” или „незначителни човеци”, както ни го тълкува гръцкият език, а МАР-МИДОНИ – снажни, силни и смели войни, хора с МЕДНИ БРОНИ, от поречието на ТОПЛАТА РЕКА.

Но ако се върнем на морфемата МАР и ролята й в християнството, можем да разберем с по-голяма пълнота причините за „смесването” в българския фолклор на имената на Св. Марина и Св. Мария (Богородица), забелязано от А. Калоянов. В българския език е много устойчиво словосъчетанието (дублетната дума) МЕКА МАРИЯ. В случая името ще е по-удачно да се преведе не като „огнената”, а разбира се като „мека”, „топла”, „сърдечна”.


http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...s/14790/11_.jpg

След като проследихме значението на МАР, МАРИНА в българският език, ще разгледаме по-внимателно причините за почитането на Светицата, именно на трите Горещника, смятани за най-ТОПЛИТЕ дни на годината (15, 16 и 17 юли). Християнството в тези дни-празници е вмъкнало своите свети мъченици Кирик и Юлита, Антиноген и Марина. В случая, българите са избрали да наричат оброчища из страната ни с най-разбираемото и близко до техния език име на светица. В различни краища на България е била известна не просто като Св. Марина, а като „огнена” Марина. Тук вече прозират по-дълбоките пластове на космоцентричната изначална българска религия – религията на небесния огън, Тенгриянството.

Известно е, че в централната част на езическите капища на българските държавни центрове, са се извършвали обреди, свързани с огъня, и най вероятно там е горял свещеният огън. По това те са приличали на шумерските, хетските и древноиранските храмове на „огъня”Самата дума КАПИЩЕ (КЪ-П-ИЩИ) Д. Денев превежда като място, дом на огъня. В Мадара при археологически проучвания на няколко такива капища се установи, че последните няколко са затрупани още от времето на Първата българска държава с огромни количества пепел и останки от изгаснала жарава. Следователно там постоянно или продължително е горял огън. Вероятно на този огън са казвали КЪЛАД(А) и са разчитали на пречистващото му действие, а главното лице в религиозните ритуали са наричали КЪЛОБЪР, КОЛОБЪР. От КЪ (старата българска дума за ОГЪН) произлизат множество думи, които и сега се използват в езика ни – КЪМИНА (камина), КЪДЕЖ (пушек), КЪБРИС (КИБРИТ – огън чрез брисване, т.е. триене). КЪРЕЯ може да се идентифицира с ГЪРЕЯ, ГРЕЯ, т.е. затоплям на огън или на слънце. А с КЪЛОР, КАЛОР в латинския език означава топлина.Това централно място на „небесния и земния огън” в старата вяра е причина той да запази и до днес важно място в народните ни вярвания. Запалването на първия Огън в нов дом е винаги обредно – прави се от най-възрастната жена, по строго определен начин и с благословии за здраве и плодородие. Народът е запазил вярването, че веднъж в годината, на Третия Горещник (17 юли) от небето пада Божи Огън (Неврокоп), който в Родопите се нарича Див Огън (старото значение на Див е Бог). Точно на тази дата се подменя старият огън в огнището на дома с Нов Огън. Той се получава чрез специален обред от триенето на две дървета. На 16 юли във Велешко, Македония на този ден празнуват занаятчиите, чиито професии са свързани с огън. През тези дни хората се къпят в лековити извори, защото се вярва, че тогава силата им е особено голяма. На втория ден от горещниците не се пали никакъв огъОсвен на Трите Горещници, известни още като Трите Блясъци, Трите Германовци, обреди, свързани с огъня като главен атрибут на Ден Гри, се провеждат в чест на зимния слънцеповрат (22 декември), пролетното равноденствие (21 март) и лятно слънцестоене (22 юли). Имат се предвид зимните празници Игнажден (20 декември) и Бъдник – Коледа (Рождество Христово, 24-25 Декември), пролетният празник Поклади (Сирни Заговезни, 7 седмици преди Великден) и летният празник Еньовден (св. Иван Бильобер, 24 юни). Към Изброените трябва да се прибавят още два типично огнени празници през лятото: Блъсъци (Горещници) и веднага след тях Илинден (Св. Илия, 20 юли), който в Странджа се почита като нестинарски празник.

На Игнажден се запалва специално отрязано голямо и родовито (крушово или дъбово) дърво – Коладник. Огънят от това дърво трябва да се запази до Бъдник. Обредът е съпроводен с наричания за здраве и плодородие. Обредният хляб Колак, винаги с кръгла форма и слънчеви символи (кръст, розета), направен на Игнажден, също се запазва за Бъдник.

За огнения ритуал по време на Сирни Заговезни (Поклади, Орадие, Прошка) е характерно да се въртят огньове. Сирната неделя е съпроводена от много обичаи и обреди за осигуряване на благополучие, щастие и плодородие през идващото лято, за предпазване на момите и момците от болести, зли сили и злощастие, за скорошна женитба. На този ден се правят и различни гадания за бъдещето. Всичко това разкрива езическите корени на празненството още повече, че Църквата не участва в нито един от обичаите и обредите, изпълнени на Сирница. Палели се огньове по височините в селата и градовете в цялата страна. На високо, защото всички вярвали, че докъдето стигне светлината им, дотам през лятото няма да има градушка.




http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...cs/14790/9_.jpg


http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...s/14790/10_.jpg

Освен, въртенето на огньовете, друг характерен обичаи за празника е прескачането им, за здраве. Правели се и специални факли, наречени катранници, огурлици, оврътници, с които децата обикаляли около огъня и тичали из селото. Въртящият се огън символизира срещата на земния и небесния огън (на земното и небесното). Докато са се запалвали и въртели тези огньове по възвишенията, в по-далечното минало свещенослужителите са извършвали съответните свещенодействия – нещо, което в наши е тотално изоставено и забравено. Днес на някои места из България почитта към този празник е избледняла, но се е запазила под една доста странна форма – на хълма над селото местните палят автомобилни гуми и ги търкалят надолу (все пак се запазва ключовият ритуален елемент на „въртящ се” огън), може би без да знаят защо точно го правяОсвен у българите, този празник също се е запазил до наши дни у кюрдите. Кюрдският празник Неуруз се пада в деня на пролетното равноденствие и това достатъчно ясно показва връзката със соларния характер на култа. А що се отнася до Сирни Заговезни, трябва да се припомни, че този празник се пада 7 седмици преди Великден, а Великден е Първият Седми ден в седмицата след пролетното равноденствие при новолуние. Съчетанието на пролетното равноденствие и новолунието символизира вероятно равновесието на светлината и тъмнината, на силите на Доброто и Злото. От този ден Доброто е победило злото и това надмощие трае седем месеца.


http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...cs/14790/4_.jpg


http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...cs/14790/5_.JPG


През нощта срещу Еньовден се добива т. нар. „Нов Огън”, от който се запалват всички огнища в селото. На селските мегдани или около селата на по-високите места се палят огньове (т. нар „янов огън”). Тези огньове се прескачат за здраве. Вярва се, че в полунощ срещу празника небето се отваря и слизат звездите.

Като корона на изброените празненства на огъня е празникът, който следва 3 дни след Третия Блъсък – Илинден. Тук останките от почитта към Небесния огън трябва да се търсят в християнската иконография, изобразяваща Св. Илия: „позлатена небесна колесница, теглена от четири бели коня”. Повече за култа към Св. Илия можете да прочетете на тази чудесна статия – http://www.focus-news.net/?id=f16220

МЕСТНИ ПРЕДАНИЯ И ОБИЧАИ



До скоро в землището на Сенокос е имало няколко вековни дървета, може би на възраст по-стари от селото. За жалост, едно от малкото оцелели в момента е вековният бор на Света Марина. Край тях се правели оброчища. В литературата и в стария разговорен език като синоними на оброчище се използват курбанище, подкръс, запис, камик. Последното име идва от белязване на мястото с някакъв камък – по време на християнството с каменен кръст.

И тук срещаме традицията, характерна за цяла България като оброци да се почитат вековни дървета, наричани в различните местности на Западна България с различни общи наименования – „кръстати”, „миросани” или „свети”. Характерно за тези дървета е, че те открай време по тези земи са били възприемани от хората за свети, нещо като символ на божествената сила, на връзката между земното и небесното, и затова никой не посягал на тях. Оттам и множеството легенди за „божието наказание”, сполетявало всеки, който е посегнал към някое от тези дървета.



Интересно е описанието на оброчищата от Хр. Вакарелски в Етнография на България (77 г.):

„Характерно е било и почитането на високи дървета, израснали край оброчища, по синори на селски землища, край извори и кладенци. Съществуват оброчища, при които няма следа от стара черквица, но са обрасли с по няколко вековни дървета. Всъщност те представляват оброчището. При всяко тържество на тия оброчища при корените се слагат части от курбана, на места пробиват в тях дупки със свредел и слагат там ястия или светена вода – „хранят ги”. Тези дървета се смятат свещени и никой не ги сече. Ако неизвестен злосторник извърши покушение, в Западна България устройват общинска „проклетия”- старинен български обичай, подобен на грамадата”.


http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...cs/14790/8_.JPG

За българите, които почитат големите дървета и до днес, дъбът е символ на силата и мъдростта, а според някои и оста, около която се обръща светът, а борът е символ на безсмъртието.

Дъбът и другите почитани от българите дървета намират своето място и в традиционната българска медицина. Tака например в някои части на Западна България от поколение на поколение се предава един традиционен и много полезен начин за възстановяване след тежка болест. В продължение на няколко седмици болният всеки ден да прегръща дъбово дърво по десетина минути на ден, за да се излекува напълно. Дъбовото дърво в миналото се е използвало и като нервоуспокоителна терапия, успешно лекуваща депресията, а днес и стреса. Борът, който след дъба е сред най-тачените оброчни дървета, също има силен енергиен обмен, смекчава стреса, успокоява нервите и нормализира сърдечния ритъм и кашлицата. До ден днешен българите в Краището вярват че, иглолистните дървета имат по-силно нервоуспокоително въздействие от медицинските лекарства.

Древните лекували кашлица при простуда с разходка в борова гора. Доказано е, че смолните изпарения регулират кръвното налягане, нормализират дишането. Лечебно действие има магнитното поле на бора, дори ако си на 2 м. от дървото.

Лечителят Петър Димков не пропуска да ни даде „рецептата” си за това как да акумулираме сили от дърветата: „Когато си уморен, потиснат, изтощен, избираш някое силно и здраво дърво, без нито един сух клон по него. Най-добре дъб или бук, но важното е дървото да не е раждало плод, да не е изразходвало силите си. Сядаш до него, облягаш гръб на ствола му, но не и главата, слагаш лявата ръка на кръста, с длан, опряна на дървото, а дясната поставяш или на сърцето, или на слънчевия сплит. Така оставаш 20, най-много 30 минути, като през това време разговаряш наум нежно с дървото”.


http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...cs/14790/7_.jpg

Вековните дървета около село Сенокос също са били почитани от незапомнени времена от местното население. На оброчището Св. Марина, свидетелство за това, че мястото е било почитано още отпреди Християнството, са изваяните скални фигури на лъвска глава и птича човка, които се срещат и на други светилища, както и на Мадара. Тук трябва да споменем и издълбания в скалата до бора „Х”, който също присъства на повечето светилища, но и в каменни надписи от времето на Първата българска държава. Според някои историци родовият символ, т. нар. дагма на рода Дуло е наподобявала знака „Х”. Други свързват консонантата „Х” със знак за царственост. Според други възприятия „Х” следва да се разчита като руната Гийфу.



http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...cs/14790/6_.jpg

ПРОБЛЕМИ И ДЕЙНОСТИ



Интересното е, че в землището на с. Сенокос е имало още 2 вековни бора – на оброчищата „Св. Никола” и „Св. Тодор”. За съжаление единственият оцелял е този на Св. Марина. Единият загива от силни ветрове, а другият – от пожар. Край селото има и други оброчища, носещи имената на християнски светци – “Св. Спас” в Папукчийската махала, “Свети Горици” във Везенкова махала, “Св. Петка” и “Пресвета Неделя” с вековните дъбаци.

Основен проблем и приоритет за бъдещи акции на сдружението е цялостната запуснатост на оброчището. БЕзразборна растителност закрива камъните, пътищата за достъп до самия хълм са обрасли и имат нужда от поддръжка.



Пази Mестата!
www.pazimestata.com

Сдружение "Опазваме бългаските светилища" посети събора на "Света Марина", който се провежда на еднименното древно оброчище с многовековния бор, край село Сенокос, община Симитли. На следващия ден, се състоя и събора в местността със същото наименование - "Света Марина" - край село Ракитна.
В района на селата Сенокос, Мечкул, Ракитна, Полето се намират многобройни свети места, които в днешно време продължават да са почитани от местните жители - с построяването на параклиси и организирането на курбани.
В района, изключителен интерес прадставлява, освен всички почетени православни светци, наличието на по три свещени хълма наречени и почитани заради всеки от светиите: Свети Илия, Света Марина, Света Богородица. По три оброчища за всеки светия, са разположени по западните склонове на връх Пирин. Тези данни, позволяват да се допусне, че от древни времена, районът е бил своеобразна Света Гора, в почит на определни Божествени Сили.
За научните кръгове, би могло да представлява интересен факт, че от тук са минавали старите пътища на виното, както и военни пътища, а вероятно и пътища за поклонение на вярващите.
Основен обект на религиозен и верски култ, възможно да бъде датиран на 6 000 години пр.н.е., е мегалитният светилищен комплекс "Св Мина", край село Мечкул.



Събор "Света Марина", село Сенокос, община Симитли - 13.07.2013

Прикачена снимка (десен клавиш и view image, за да я видите)