X. НАЛАГАНЕТО НА ИСЛЯМА

Помохамеданчванията на българи в Родопите винаги са предизвиквали въпросите: кога, как и защо са станали? Докато за времето и начина на извършването все пак са установени опорни пунктове и са известни каналите за проникване на исляма, то за дълбоките подбуди на масовите помохамеданчвания няма приемливи обобщения. Тъй като проучванията напредват бавно, всеки новооткрит документ и находка на археолози, епиграфи и етнографи, всеки нов прочит на известни вече свидетелства уплътняват характеристиката на османското господство в Родопската област и проясняват есе повече проблема.
В тази глава ние ще предадем хода на събитията, разтърсили областта при така нареченото „второ" помохамеданчване в Източните Родопи, което начева във втората половина на XVII век, и ще се опитаме да дадем някакъв ориентир при тълкуването им.

ПОМОХАМЕДАНЧВАНЕТО

За помохамеданчванията в Родопите съществуват много и сериозни проучвания. Това, което е ставало в Западните Родопи, в Чепинско или в Смолянско, има своите аналогии и в Източните Родопи. Ние не ше повтаряме отдавна известното на нашата историческа наука а ще проследим събитията в специфичните условия при които те се извършват тук. Досега не се знае османски документ, с който да се декретира помохамеданчването. Писмените сведения отбелязват само броя на християнските домакинства в различни години и от тях косвено съдим за промяната. Ето затова ще навлезем в проблема по традиционния път — с анализ на запазилите се народни предания.
Най-старо, по реда на записванията, е преданието за тюмохамеданчване на християнското население в с. Загражден, водещо се тю старото административно делене в Ардинско. Селото заедно с махалите около него е близко до с. Ерекли (Сливка), в което са, живеели читаци. Към 1909 г., когато В. Дечов записва преданието, още се е помнело старото име на селото — Вортюво, и е било будно съзнанието на потомците на помохамеданчените българи, че „врют са били българи, християне, ала от двеститина години насам не са останали християне".
Трагедията на загражденци започнала от конфликта им със село Ерекли за местността Боруна. Един кадия присъдил, че те трябва да владеят спорната земя, но ереклийци не се примирили. При прогонването им от Боруна 20—30 читаци били ранени. Колкото и да се изостряли отношенията между двете села, през една от тежките зими ереклийци поискали на заем жито. Когато пратеници на Загражден отишли в Ерекли да търсят житото си, набили ги и ги изпъдили. Оттогава, изглежда, по внушение на поп Стоян Иливански в Загражден решили да не пускат нито един читак в селото си. Не след много, случило се така, че в селото пристигнал сам коджабашията на Ерекли Дели Юмер. Вързали го, но после го пуснали.
Омразата между двете села растяла и една година в Ерекли дошъл „царски забитин". Ереклийци му се оплакали. „Какво им казал забитинът, не се знаеи, но на Великден през нощта те заградили черквата “Свети Георги" и започнали да стрелят. Дели Юмер и другите заклали поп Стоян и още десет-петнадесет по-пьрви селски хора в църковния двор. Едни от читаците настоявали да се изколят всички, други искали да си разделят загражденци и да ги откарат като роби. -Намесил се ходжата и казал: „Ако оставите Боруна и и промените вярата, ще ви оставим живи. Иначе всички ви ще изколим." Хората излезли от черквата. Отделили мъжете и ги откарали в Момчилград. Там ги обрязали. Като се върнали, сами разрушили черквата. Споменът за нея обаче останал и всеки път на Гергьовден загражденци, макар да били вече мохамедани, колели курбан.
Помохамеданчването на махалите в Загражден не станало по едно и също време. Едно предание, разказано от Х. Русев в 1956 г.1, допълва: „Адно време в нашата Русевска махала на барчината играли хоро, в другите махали са били вече истурчени. Останала само кашаса махала не барана. Адной Байрем и Великден са се застигнали — били са в адин ден, Айне от Вортево, дето били вече станали османлие, на излизане от джамияна видели, че людете от нашата Русевска махала играли хоро и пели български песни. Потурчените вортювци отишли, при людете от Русевската махала и са се замокнали, забъхтили са се. Кому главата строшили, кому рока, кому нога и са се порснали. Адни золи балканесе, други са се крили по колибите. Ала повечето са станали турце. Къде да идат? Всякаде е било адно. Койно не минавал на айно пот — нож го чакало. Аттука насам айсакова го караме. Турченето в нашаса Русевска махала е станало анджек преди 150 години, може да има и 200. Името на нашата махала и сега си седи... Под нашесо село има аднв канаро — Канарата се казва. Тамо е имало адно мостче, та от него са хворлели вортювци, дето не искали да, станат османлие. Имаме и Гявур дере — там са колели болгарете, дето не искали да се изверят."
Второто по-пълно предание е записано през 1965 г, от д-р Гани Ганев2:
По време на султан Селим I в, долината на р. Бо-ровнца нахлул силен еничарски отряд. Водел се от Хасан бей и се съпровождал от шест ходжи и шест сюнетчии. След него следвал обоз от 60 катъри, натоварени с аби, потури, фесове, шалвари,1 и фереджета. Еннчарите завземали село след село. В похода си те стигнали до днешното село Кадънка. Завързал се бой, но българите не могли да устоят. Голяма част от мъжкото население било изклано, а останалите били по~ мохамеданчени.
След завземането на Кадънка Хасан бей настъпил към днешното село Безводно. Тук обаче срещнал сериозна съпротива. Българите, водени от бан Сьосьо, обърнали еничарския отряд в бягство и съсекли самия Хасан бей. В боя загинали много еничари, но и българи, между които и бан Сьосьо., Това обезкуражила безводненци и част от тях заедно със семействата си се заселили в затънтени места. Така се сложило на-чалото на махалите Костан чаир и Гоганлар. Оцелелите еничари се настанили в Кадънка сред помохамеданчените българи.
След войната в Крит завръщащите се в Одрин еничари се разбунтували и отказали да се подчиняват на султана. Голяма група от тях нахлула в Родопите. Появили се и в Кадънка. Тук се формирал отряд от 200 души еничари и башибозук, който най-напред овладял махалата Ряка. Населението й било помохамеданчено. Едно след друго падали селата Саръкъз, Три могили, Шарен нос, Рибен дол, Гоганлар, Рибарка,, Горна сполука, Бозва, Костан чаир и др. Накрая еничарите нападнали отново село Безводно. Съпротивата била сломена и селото помохамеданчено. Според преданието големи кланета станали на Гяур кая, махалата Гоганлар и на скалистия масив Запада, северна от днешната Узунова махала. Еничарите останали да живеят в завзетите селища.
Хората от село Безводно и околните села, по думите на автора: „говорят турски и се смятат за турци". На по описанието на българомохамеданските селища в бившата Ардинска кааза от Ст. Шишков махалите Бозва и Ряка от община Безводно към 1910 г. били още българомохамедански. Очевидно след помохамеданчването процесът на асимилация се е проточил до първото Десетилетие на XX век.
Д-р Г. Ганев извършва редица проучвания в общи-ната и констатира, че по външни белези населението е: с бели и чисти кожи, очите са сини или пъстри, косите — руси, почти бели, а у някои и светлокафеникави,. ^латеножълти, веждите — руси, почти бели. Наред с д-р Ганев установява, че само 58 души в общината са със силно мургава кожа и тъмнокафяви очи, огненоблещукащи склери, черни вежди и коси^ и по тези черти те „наподобяват араби или индийции. Понататъшните изследвания показват, че в общината няма мохамедански гроб, по-стар от 1725 година. Почти навсякъде са пръснати много стари християнски гробища и развалини; от църкви. Топонимията в района показва голямо изобилие от славянски наименования, въпреки че населението говори турски език: Чиляк, Горен и Долен яловарник, Чука, Каменна бърчина, Челник, Поляне, Митре, Катранище,- Павлево, Малево, Запад, Големец, Пасково, Борица, Бождар, Торище и др. Значителна част от наименованията са свързани с християнското минало на селищата: Буюк килиса (Голяма черква), Кючук килиса (Малка черква), Папаз тепе (Попов връх), Папаз иини (Попова пещера) и т. н.
Друга група предания говорят за приемането на исляма в селата Малка Арда, Давидково, Върбина.
За Давидково се помни, че по време на турските притеснения и помохамеданчването тук се стичали бягащи християни от други села. По-късно вълната на насилията стигнала до селото и след упорита съпротива част от давидковци билц помохамеданчени, а други се пръснали. В една от народните песни се споменава как „триста души еничари" са пекли на чеверме млад момък. В селото се помни и второ помохаме-данчване. След Загражден ереклийските читаци нахлули внезапно в Давидково. Някои побягнали, но много жени и деца останали. Тогава една баба мохамеданка от „първия сефер" казала на жените: „Стига мари, станите и вие касу нас, да не ви разревават келявисе читаци." Част от давидковци все пак останали християни.
В с. Малка, Арда населението също оказало съпротива. Едни били избити, а други избягали. Къщите били разграбени, черквата изгорена. Останалите и за-1 върналите се в селото приели исляма.
Неясни спомени са останали от с. Върбина. Населението тук се помохамеданчило, след като турците „подкупили" или насилили селския първенец Вълчо.
Откъслечни записи от предания са запазени за района на с. Бял извор, Ардинско.1 В тях се говори за
съпротивата против .помохамеданчването и: за подвига на Жълтото момиче, което застанало начело на селата Жълтуша, Буково, Диамандово. Първият отпор бил даден при Кулата. При втората битка, загинали много турци, които били погребани в Турското гробе. Най-после упорството било сломено и Жълтото момиче паднало B местността Курбанището. С името на Жълтуша са свързани и имената на трима българи — Бойчо, Киро и Аргир, които пазели тези земи, но после „изчезнали безследно".
Близо до това предание е записаното за с. Падина. Селото било едно от най-старите и носело името Свети Илия, по върха над него. Съпротивата му против исляма била ожесточена. Но се явил Мукмуллията, страшен главорез от ленищенското село Мак. От ръката му загинали Бойчо, Киро и Аргир и селото било помоха-меданчено. За Мукмуллията се помни, че е владеел землището на селото.
При същите обстоятелства и съседното село Главник приело името Хасан башалар от някой си турчин Хасан баше. Н. Иванов .привежда и други сведения за района и сочи Каурското гробе като място, където са избити местните поддръжници на християнството.
Колкото се слиза по на юг по западната, високопланинска част на Източните Родопи, по-живи са преданията за страшното време на налагането на исляма. Тогава в Златоград се преселили много българи от околиите села. От голямото Старцево също „бягали". В него и в близките селища помохамеданчването се извършило с помощта на „турци, от Джебелско". По думите на Ахмед Агушев, в Старцево е имало черква •5,Света Елена", а сегашната джамия била построена върху основите на разрушената черква „Свети Седмочисленици". По-нататък разказвачът добавя: „Тук по-рано е било християнлък. Тук турце не е имало. Мав-Розина чука, Света Неделя са останали от християнлъка. Тук има и тарла (нива), та се казва Попова. И други тарли има. В тях сме находали корстове, кадилници, свещници. То това не е скришно, то е лично."
В с. Неделино цялата топонимия. е българска, а местата изобилствуват с останки от стари черкви и параклиси. По едни разкази, помохамеданчването ставало при Турчин мост, откъдето били хвърляни „неверниците". По-пълно е разказаното от А. Германова през 1942 година. По думите му, „анджек и 300 години се минали" от събитието. В селото нахлули турци, дошли от Одрин. Отседнали на хорището и накарали селяните да издигнат клада. След това я запалили и пред насъбраното село поискали учителят и попът да се откажат от вярата си. Междувременно конници и пешаци заобиколили струпаното множество Учителят и попът отказали и били хвърлени в огъня. Страшната гледка сломила всякаква съпротива и мъжете казали, че приемат новата вяра. Германов до пълнил, че старците в селото ги заклевали да не говорят за това как е станало помохамеданчването им.1
Трагедията по горното течение на река Върбица се свързва с получаването на някакъв „емир" — заповед за помохамеданчване. Н. Иванов е обобщил тези смътни спомени: „Преданието твърди, че анадолците, чистейки всичко българско с ятагани в ръце, са стигнали до Аллах даг (връх Алада) и тук е била получена заповед да спрат клането и да започнат, помохамеданчването."
Народните предания от края са проучени и от Т. Коруев2. Според тях налагането на исляма в с. Дрангово е станало на три пъти. Първия път дранговци успели да се укрият в гората. По-късно дошли „четиридесет анадолии". Те имали „емир" за помохамеданчването на Бенковски, Добромирци, Могиляне и други села. Едни приели исляма, а други били изклани в Гяур дере. Дранговци и този път се пръснали. Чак след, седем-осем години те били заставени да приемат исляма.
В с. Църквица, Джебелско, било изклано всичко мъжко над десет години, а децата събрали за еничари. Анадолците не се върнали там, откъдето дошли, а се заселили по тези места и взели за жени християнки. Мястото, където станало клането, и до днес се нарича Сюрмюрлар кълъч.
Две други предания са записани пак от Н. Иванов.

В с. Пресека (Четак) .един от старците му разказвал: "Някога тук е било българско и ние сме били българи и сме си имали наша черква. Тя е сега завалена и затрупана, обаче и нивата си носи името Клисе тарла, пък и могилата над нея си стои. След дохождането на читаците те са най-напред черквата ни разрушили, след това ни и потурчили (помохамеданчили)..." Нa това предание ще се спрем по-късно.'
Н. Иванов ни е оставил и записания от местни жители през 1939 г. разказ за село Яковица: „Кога е било — не знаем, но тук е било българско и ние сме били християни. Имали сме си наши черкви и гробища, а и най-старите жени по наследство носят ;на гърдите си на голо малки кръстчета или пък зашита в муски, за да не ги забележат младите. Като дошли турците, черквите се напълнили с гръцки попове. Останали малко наши попове, и то по тукашните черкви. По това време от Кирили (Бенковски) бил докаран в Дранговската черква много стар и побелял поп, а по-сетне го преместили в Яковишката. Там престоял доста време и после бил вдигнат от турския аскер и закаран в манастира при Чакърлъ джумая (Фоти-ново)... Той не се оплаквал, но казвал: „Пазете си вярата и българщината. Ще дойде ден, когато пак ще стане българско и ще се радвате на новото си царство." Тоя поп раздавал малки кръстчета, та и сега още се намират от тях. Носят ги нашите жени за здраве."
Това предание не обхваща събитията по помохамеданчването, но то говори за атмосферата, която го предшествува. Яковица била помохамеданчена, но по щастливо стечение на обстоятелствата е едно от малкото български села, запазили името си.
По южния хребет на Родопите народните предания са оскъдни и може би е пропуснато вече времето за издирването им. В Токаченския район разказват, че най-напред е било помохамеданчено от гюмюрджински турци село Ручей (Кара клисе). Това била първата група. Тя преустроила черквата в джамия. В с. Аврен част от населението бягало по селата в Беломорието. Други приели исляма. Тези, които се завърнали по-късно, запазили вярата си.Голям Девисил, Девисилово, Девисилица, Малък Девисил, Егрек и Лимец освен типичните български песни и някои следи от християнски ритуали се запазили християнската топонимия и споменът, че в местността Орището „оро правили, оро играли", че в Гяурдере били избити българи.
За Тихомир се помни, че ислямът бил наложен по-късно от другите села.
В село Черничево били помохамеданчени само две от махалите. Според преданието помохамеданчването станало на широка поляна в местността Харач еледи. Тези, които не приемали исляма,', били отвеждани на връх Газилер (по друго предание на връх Коджаели) и там ги колели и заравяли. Всяка година в деня на клането, четвъртък преди Петдесетница, местните българи-мохамедани се събирали на лобното място, палели свещи и колели курбан. Един от тях обяснил този, случай така: „Едно време нас насила ни направили мюсюлмани. Тия, които приели мюсюлманството, ги оставяли живи на тая поляна, а тия, които не се съгласили, ги клали като ярета на тоя камък."
Нека завършим разказа си с онези бегълци, които преминали през Кърджалийския балкан и се заселили в Сачанли: „...Минали години. Рекали им: „Стайте пумаци, да ве не аламе." Едните решили да се обърнат пумаци, пък другите рекали: „И до един да измираме, ние турци' няма да станеме..." Тия бягали по гората, криели се... По едно време държавата дава една заповед да си живеят свободно. Колене, бесене да няма. И тия, като се утешили, захванали да се майтапят: „Отидахте, та си дадахте вярата, станахте турци." Тям им станало мъчно, та стават и другаде направят махала и я нарекли Балдъран." Когато четем кратките текстове на народните предания, не ни напуска чувството, че държим в ръцете си фрагменти от трагически епос. Пред очите ни са керваните от xopa, които търсят спасение, умиращите старци по пътищата, загубените деца в страшните нощи. Л. Милетич ни е оставил няколко снимки от края на робството — бягащи българи след големите кланета през 1913 г. в Гюмюрджинско и Дедеагачко. Между тях са покъртителните фотоси на захвърлени в храстите пеленачета, на разкъсани от чакали и кучета, трупове на деца. С това ни изненадва началото на нашия век! А ако се върнем към дните, за които говорим, трагедията и нейните катастрофални размери са несравними, и бедствията, преживени от народа ни„ неизразими.
Драмата в Източните Родопи има своите герои. Едни от тях са се свлекли по скалата на нравствените критерии до последната, нулевата степен на човечност. Другите — жертви на кладите и на голата сеч, са в трагичния пантеон на нацията. Тяхната съдба е предопределена. Кървавите събития при налагане исляма в Родопите са част от развиващия се народностен живот и в това развитие, чрез усложнения и колизии, се стига до сблъскването с външни и противоположни сили и интереси. Българите не са бездейната страна в конфликта и помохамеданчването не се извършва без борба.
Първият въпрос, който възниква от записаните предания, е към кой век се отнасят. Афуз Осман Карабекиров говори за две различни по време помохаме-данчвання. Първото той извежда от времето на Селим I, султан) на империята от 1512 до 1520 година. Що се отнася до второто, вероятно разказвачът има' предвид масовите акции за налагането на исляма в. Родопите след 1660 година. В началото, разказът му не е автентичен. Това е самоволна добавка на Кара-Бекиров, който е „афуз" — учен мохамеданин, запознат с делата и имената на султаните, и затова си позволява да намеси султан Селим и историята за войната в Крит. По този начин той отделя двете помохамеданчвания в община Безводно с повече от 150
години. Не е изключено добавката да е направена и от автора на книгата, повлиял се от това, че в нашата историография също се споменава за Селим I, който се заел с налагането на исляма „От Адриян града до Средец града".
Конкретните проучвания на Стр. Димитров в Западните Родопи и на други автори в Централните Родопи говорят, че в тези области по времето на Селим I масови помохамеданчвания не е имало. Налагането на исляма в с. Безводно е също от поредицата късни съ-битая. Но не може категорично да се изключи, че по времето на Селим I не е имало помохамеданчвания в отделни села на Източните Родопи. Малкият му вакъф, който включвал „ахрянските села" от планинската нахия на кааза Димотика, поставя този султан в някаква връзка с района на Югоизточните Родопи. Възможно е Селим I да е предприел действия срещу някои села, които са довели до покоряването и помохамеданчването им, още повече че тази част на Родопите през цялото османско господство не е била нкога усмирявана докрай. Ние обръщаме внимание само на това, което може да се предполага, защото материалите от епохата, и по-специално от времето на Селим I, не са проучвани. При това положение естествено е да се запитаме: имало ли е изобщо „първо" помохамеданчване в Източните Родопи, прието за останалите райони в България, че е станало през царуването на Селим I?
Според преданията помохамеданчванията са отпреди 150—300 години. Като вземем предвид кога са направени записите, разказаните събития могат да се вместят от 1650 до 1800-та година. Народното мислене, което не измерва времето с векове и избягва пресмятанията в дълги периоди, не е могло да даде по-точно определение. Извън тях остават помохамеданчванията на отделни селища, семейства и родове, но това е обяснимо, тъй като народната памет съхранява само най-драматичните събития, и то станали в дни като Великден, Гергьовден, Петдесетница и др.
Помохамеданчванията се извършват приблизително по времето на налагането на исляма в Чепинско, документирано в Беловската хроника. „Кога са чепинци истурчили на 1620, тогава по планини, по Гюмюрджинско, по Филибелийско, 77 села се истурчили." Нашата историография приема, че помохамеданчванията, които започнали с Чепинско, не се отнасят към 1620 г., а са започвали през 1666 година. Те обхванали и други области в страната и се разразили с особена сила през 1669 г., заглъхвайки .постепенно до края на века. Гюмюрджинската кааза, която се споменава в Беловската хроника, включва Ардинско, Момчилградоко и Златоградско, откъдето са записани преданията. Акциите обаче са обхванали и Султанйери — Аврен, Черничево, Ручей и др., Димотишко, западните райони на Хасковската кааза, където са селата Загражден, Давидково, Безводно и пр.
Несъмнено е, че помохамеданчванията в Родопите не се извършват само в една масова и повсеместна кампания.. Но ако правилно се изтълкува останалото в народната памет, вижда се, че дори когато вълната на насилията през втората половина на XVII век се е издигнала високо и е застрашавала живота на десетки хиляди хора, тя се е пречупила и разпаднала на отделни акции. Нека не забравяме, че в Безводно бан Сьосьо и хората му се бият и от падането на Кадънка до налагането на исляма в Безводно и махалите му минава толкова много време, че разказвачът ги отделя с цели 150 години. Изглежда, че мохамеданската агресия се е задъхвала от отчаяната съпротива на населението. Не всички махали на Загражден са били помохамеданчени едновременно. Дранговци на, три пъти осуетявали предцриетите акции срещу тях. В ардинските села Жълтуша, Буково и Диамандово се помни къде са се водили битките с отряда на Жълтото момиче и кои места са владеели Киро, Бойчо и Аргир. В Давидково е имало и първи, и втори „сефер". В Аврен, Черничево, Златоград и много други села в Димотишко и Гюмюрджинско помохамеданчването е правено-недоправено. В Сачанли мисионерите на исляма, успяват да откъснат само малка част от населението. Селото запазило верската си непримиримост и помохамеданчените били принудени да се изселят.
Съпротивата на източнородопското население е намерила място в много песни и друга поредица от предания, които ние тук не привеждаме. Тя е в многовековната практика на планинците и не случайно рицарят Бертрандон дьо ла Брокиер, който през 1433 г. преминал през българското село Гюверджинлик по Дедеагачкия дервент, съобщава: „Голяма част от таз планина е в гори. Хората, които живеят там, са зли и разбойници1'.
Изключено е тази традиция по време на помохамеданчването да не е подхранила нова вълна от хайдушки нападения. За Деля войвода от Златоград се знае вече доста, пък и се пеят песните му. Едно забравено име, оставило следи в преданията, е това на Иван Кърджалията, свързано не с кърджалийството, а с българското население от Кърджалийско, което най-рано изпитало натиска на исляма. С 30—40 хайдути, събрани от различни места, но повечето от Родопите. Иван Кърджалията се прочул като народен закрнлник и „баш харамия". За него, както и за Кралю войвода, който действувал в тези смутни времена в Хасковско и Смолянско, за Стоян войвода, за Ангел войвода от с. Манастир, Гюмюрджинско, за Караджа войвода от Давидково се знае твърде малко. Странно е, че повече от събирачите на народната старина са се ровили за „жални" и „прискръбни" истории и твърде малко са отбирали това, с което един народ превъзмогва страданията си.
Един османски документ от октомври 1676 г.1 говори, че масовите акции за помохамеданчване са предизвикали истинска вълна на съпротива. Със султанска заповед в каазалийските центрове на Родопите Димотика, Фере, Гюмюрджина, Енидже кара су, Чаглаик, Драма е бил изпратен устабостанджията Реджеб, за да организира борбата срещу хайдутите. Задачата е възложена на кадиите, кетхуда йерите, еничарските сердари, селските забити и други служебни лица. „Със съдействието на споменатия определен и изпратен устабашия на всяка цена да, залавяте хайдутите-разбойници и разбойниците по пътищата, които са се появили из тези области" — се казва в заповедта. Ферманът предвижда, че борбата с „бунтовниците" ще се изрода в репресии срещу самото население, и на местните власти се нарежда: „Да не нападате тези, които си гледат работата, и да не вземате пари или ограбвате имуществото на бедните.4* Подобно пожелание едва ли е оказало някакво влияние върху развилнелите се еничарски сердари, тъй като грабежът е. движеща сила на самите акции по помохамеданчването и борбата с бунтуващите се села.
Ядрото на съпротивата е било около „по-първите" хора и останалите тук-там свещеници. Разправата винаги започвала с тях. Яковишкото предание и преданието от Загражден за поп Стоян Иловански говорят. че населението е получавало духовна поддръжка от запазилата се в забутаните планински села стара българска организация на църквата. Патриаршията в Цариград и епископствата в Беломорието, които водели църковните, дела в Родопите, прогонвали българските свещеници от селата и ги заменяли с гръцки. Това довело до охлаждане на религиозните чувства на планинското население. Гръцките свещеници полагали повече грижи за събиране на владишките данъци, отколкото за енориашите си. Със съглашателската си линия на поведение, откъснати от населението, те деформирали религиозното и народностното съзнание у българите. Откога в Родопите е започнала политиката на гърцизиране на черквите не е известно, но в Златоград и околните села се знае от по-късно време, че гръцки свещеници унищожили запазилите се стари български книги и ръкописи.
Изобщо не е проучен въпросът при каква степен на религиозно съзнание сред местното население е започнало помохамеданчването. А освен това в Родопите религиозните вярвания и обичаи винаги са били примесени с пластове езичество и ереси. За жената от Давидково, изрекла думите: „Стига мари, стайте и вие касу нас, да ве не разревават келявисе читаци", религиозните убеждения нямат особена стойност. Те са само пречка за самосъхранението и запазването на човешкото, достойнство. Ислямът е приет, но потисниците са си останали „келявисе читаци". Този случай откроява една проблематика в историята и народопсихологията на родопското население, която още стои непокътната.
Помохамеданчването се извършва по много пътища, в различни години и с различни средства. Различно реагира и застрашеното население. Първата спонтанна реакция винаги е бягството. Пръскането по горите, укриването на жените и децата или забягването на мъжете — такава е многовековната одисея, преживяна почти от всяко родопско село. Този вид съпротива срещу внезапните нападения на селата за налагане на исляма, понякога наричат „пасивна" и с това като че ли налагат върху нея печата на бездействието, лишавайки я от всякакъв ореол на действителна борба. Османската, държава обаче е търпяла повече щети от бягствата и масовото изпразване на селата, отколкото от хайдушките нападения. Много са кадийските доклади, в които се говори, че населението се е „пръснало" и по тази причина данъците не могат да се съберат. Заимите и владетелите на тимари в Хасковско, Димотишко и Гюмюрджинско не случайно пазели раята и събирали във владенията си бягащите, а преселническият поток се насочвал към тези места. Слабата власт на мютевелиите във вакъфите на Султанйери, във вакъфа на Мурад и в другите вакъфи в Гюмюрджинско и Димотишко, които обхващали планинската част на Източните Родопи, не могла да защити подвластните си християни. Те заедно с християнските села, които не били обхванати в османската ленна система, станали плячка на еничарските отряди и на нападенията на читаците.
Местните аги в Султанйери за пръв път почувствували резултатите от религиозната си ревност, когато трябвало да платят данъка за 1693 г. и на християните, които сами изклали, помохамеданчили или прогонили. В каазата се водели 202 християнски ханета и загубата на голяма част от тях сега легнала върху всички. В документа, който вече цитирахме, кадията и султанйерелийските първенци се оплакват от „страшната чума", която поразила областта, от бягството и разорението на данъкоплатците н молят да им бъде намален данъчният товар. Ние не знаем дали по това време действително е върлувала „.страшната чума*', на която те се позовават, а и в молбата им не е казано защо хората са се пръснали и защо са разорени. Но изглежда, че мохамеданската ярост започнала да утихва, когато се проявили последиците от разорителните акции за помохамеданчване. Това дало по-късно основания за преразглеждане на султанската политика. В сачанлийското предание изрично се споменава, че дошла султанска заповед „колене, бесене да няма44. Натискът отслабнал и десетки български села в Източните Родопи запазили вярата си. При други обстоятелства и при по-смекчени форми помохамеданчването продължило и в следващото столетие, но без страшните изстъпления от времето на Мехмед IV.
Новооткритите османски документи ни дават възможност не по предания, а чрез точно датиране да се определи времето на големите акции на помохамеданчване в Източните Родопи. То съответствува на историческите записки от Средните Родопи и говори,' че насилственото налагане на исляма за определен период е било повсеместно. По регистъра за селищата във вакъфа на Мурад II, обхващащ западния район на Хасковската кааза, Ардинско и Златоградско, в 1614 г. населението е било християнско. Същото се отнася и за селата в Крумовградско и планинския район на юг от Ивайловград. Един документ от 1641 г. показва селото Бял извор в Ардинско все още като християнско. Други документи, отнасящи се за Крумовградско и за с. Ахрянли в Хасковската кааза, свидетелствуват, че към 1693 г. масовите помохамеданчвания са били приключени. Почти със сигурност може да се приеме, че втората половина на XVII век е времето на пословичните кланета при налагането на исляма, в Източните Родопи.
Нека завършим нашия преглед на преданията и наналичния исторически материал с изясняване на въпроса кои са истинските „герои" на кървавите ексцесии при налагането на исляма в Източните Родопи в края на XVII век. Навсякъде личи „хватката" и специфичният „почерк" на опитни главорези, които започват акциите си с изненадващи и зашеметяващи удари. В Загражден, в Църквица, в Дебеляново с нахлуването начеват кланета, които се вършат пред очите на събраните селяни. В Неделино се издига клада. На Харач еледи хората се делят: едни остават на полята, а на няколко крачки от тях другите „се колят
като ярета". Жертвите се хвърлят от мостове, в пропасти или биват отвеждани в мрачни дерета. Навсякъде се говори за “еничари”, за “отряд еничари”, за “300 души еничари” или пък за “анадолии” или “40 души анадолии". Бандите от опитни убийци са външни хора. Едни идват от Одрин, а други от Гюмюрджина. Това не е башибозук и преданието от Безводно вярно отбелязва, че всичко започва, когато в Ерекли дошъл „царски забитин44.; Това не са и обикновени хайки на полицейски сили. От един документ личи, че през 1689 г. в цялата Гюмюрджинска кааза има само 200 сеймени. Очевидно на тях, поради ограничения им брой, не е могло да се възлагат такива задачи.
Ако допълним сведенията с разказите за получения „емир" с масовия и продължителен характер на по-мохамеданчванията, няма съмнение, че тук става дума за обмислени и целенасочени действия, организирани от централната власт, която е използувала за целта силите на еничарстаюто. В този смисъл историческа отговорност за насилията и кланетата от края на XVII век не могат и не трябва да се вменява изобщо на „турците1 и на местното мохамеданско население, а на специално поддържаната султанска машина за война, потисничестао и терор. Този извод произтича от анализа на фактите и на класовите отношения, които се установяват в областта.

ЕНИЧАРИТЕ

Още О. Викенел през 1847 г. обръща внимание на ролята на еничарите пo време на кърджалийските вълнения и необикновеното им съсредоточаване в Източните Родопи. Съобщението му обаче остава като обикновена и не особено сигурна констатация. А въпросът е важен за изясняване на обстановката тук през XVII, XVIII и XIX век. Затова отначало ще кажем няколко предварителни думи за еничарството, тази единствена по рода си организация на военния деспотизъм.
Известно е, че еничарите са били набирани от млади военнопленници, заграбени деца или по системата на налагания на покореното население кръвен данък девширме. Кара Чандърли, на когото принадлежи идеята за създаване на еничарския корпус, казва: „Побе дените са роби на победителите, на които принадлежат техните имоти, техните жени, техните деца като законно притежание." Еничарите, жертва на този зловещ закон на завоевателните войни, сами стават оръдия за прилагането му. Те заробват мъже, отвличат деца, заграбват имуществото на победените, отнемат жените им.
Военната организация на първите енпчари е изградена на принципа, че всички те са роби на султана. В замяна на това султанът ги облича, храни ги и им плаща. Това са класическите „чорбари" в историята на принудителното военно наемничество, за които „казанът" е свещен предмет и символ на богата и осигурена трапеза. Самите еничарски длъжности са свързани с атрибутите на кухнята. „Чорбаджи", „ахчи-башии, „сакабаши" — това са все високи еничарски звания. Всеки бунт на еничарите започва с изливане и обръщане на казаните. Отношението им към отделните султани се определя от това колко бакшиш са получили при възкачването на трона, пълни ли са каза-нито, колко им плащат и как ги обличат.
В края на XVI век тази страшна корпорация, образуваща ядрото на платената султанска войска, вече е една деградирала институция, която все по-малко участвува във войните и непрекъснато застрашава властта на султаните. Мурад III (1574—1595) се опитва да ликвидира еничарския корпус или поне да го преустрои и пръска хиляди от тях в Делиормана и Добруджа. Дотогава еничарите живеят само встолицата, в Одрин и Бруса и в големите гранични гарнизони. Сега получават право да се женят, да живеят извън казармите и свободно да се заселват в провинцията. Според Цв. Георгиева1 след мерките на Мурад III през 1593 г. огромен брой еничари нахлули в близките до столицата области, населени предимно с българи.
Чрез разселването на еничарите правителството възнамерявало да реши няколко задачи: да се освободи от опасното съжителство с тях в столицата и да ги хвърли срещу непокорното население в провинцията, където хайдутството вземало застрашителни размери.
Към средата на XVII век еничарите вече заседнали в българските земи. Между тях имало изгонени членове от еничарския оджак и най-вече еничари на редовна служба, пръснали се навсякъде за събиране на султанските данъци и особено на, джизието.
Изглежда, обстановката по българските земи в началото и средата на XVII век е била доста напрегната, защото и Кучибей Гюмюрджински в своя доклад пише, че „нито една касаба не трябва да остане без еничари". Мехмед IV направил нови отстъпки на еничарството, като разрешил да се рекрутират в корпуса децата им и открил възможност за еничари да се „записват1' и такива, които не са професионални войници. От тази привилегия се възползувала върхушката в Източните Родопи, която чрез придобитите еничарски звания ош.е повече укрепвала властта си.
Еничарите вече станали значителна маса, която с привилегированото си положение взела връх над местните власти. Те реално излезли от всякакъв контрол и това им позволявало да вършат нечувани беззакония и издевателства над покореното население. В; един от своите фермани от 1759 г. султан Мустафа III направо ги нарича „мръсни разбойници, които убиват местната рая, грабят и обират нейните имоти, грабят жени и деца".
С еничарството е свързано широкото разпространение на бекташийския орден, който няма нищо общо с религиозната секта на бекташиите-къзълбаши. Някои от еничарите са били дервиши в този орден, а дервиши-бекташии са съпровождали еничарите в техните акции. Шейхът на бекташиите е едновременно и командир на 99-ти еничарски оджак, а 8 дервиши живеят в еничарските казарми в Цариград и се молят денонощно за победата на тяхното оръжие.
Източните Родопи приемат първите еничари вероятно по времето на Мурад III. Истинската еничарска инвазия обаче е била .при султан Мехмед IV, т. е. във втората половина на XVII век. Съществува султански документ от 1678 г. за събиране зърнени храни в каазите Димотика, Султанйери, Гюмюрджина и Ахъ Челеби, в който се нарежда на еничарските сердари заедно с кадиите, кетхуда йерите и аяните да вземат активно участие в реквизицията. Еничарските сердари — това са началниците на разквартируваните в каазите орти и документът потвърждава, че поне от средата на XVII вещ еничарите са вече в структурата на османската власт в цялата Източнородопска област. В техните.орти влизали и завербуваните синове и родственици на местните аги. Допълнително потвърждение за еничарското присъствие в източнородопските каази намираме в един пснстар документ от 1614 година. В него доходите от данъка джизие на вакъфа на Мурад в каазите Гюмюрджина, Димотика, Чирмен и Хаскьой се определят за издръжка на еничарските оджаци. Всяко хане, включително и рударските, е трябвало да плаща по 100—170 акчета за джизие, а някои — същата сума в ечемик.
Еничарите не са само военно-полицейска сила. С уся-дането си в областта те стават мюлтезими — откупвачи на данъци и такси. Заемат длъжности и започват да грабят земи, добитък, къщи и жени, за да положат основите на бъдещите си семейства. Междувременно нахлуват все нови и нови групи — било след несполучливи бунтове в столицата, било като изпълнители на султанската воля за събиране на. данъците и за провеждане на приетия курс иа помохамеданчване или просто за да свият своите кукувичи гнезда по тези места. Източните Родопи били истинска ханаанска земя за тях, тъй като все още останало значително по брой българско население, живеещо във вакъфските земи.
В светлината на тази характеристика на еничарите и на данните, с които разполагаме за навлизането им в българските земи, записаните предания придобиват вече стойност на истински документи. Нещо повече, те проясняват обстановката в Източните Родопи. В преданията конкретнр се говори за еничари, за това, че част от тях идват от еничарския център Одрин и че се заселват в някои от селищата, които овладяват. В Църквица и Кадънка те не само заграбват имотите на избитите, но заживяват брачен живот с жените и дъщерите им.
Сега и две други предания, записани в селата Падина (Мукмуллар) и Главник в Ардинско получават неоспоримо потвърждение. При помохамеданчването на с Падина ударът е дошъл от с. Мак, Ленищенска община. През 1979 г. К. Венедикова, изследвайки над-гробните плочи в село Мак, установи, че много от тях са посмъртни паметници на цяло поколение еничари: Абдуллах, починал през 1788 г., е син на алемдар (знаменосец в еничарска част); друг гроб е на Али — внук на „байрактар"; трети — на Мехмед, син на алем-дара Хасан и т. н. Това еничарско гнездо е свършило не само черната работа по налагането на исляма в с. Падина, но и го е поставило в пряка зависимост от еничарските аги. Изрично се споменава, че землището му попаднало в ръцете на прословутия Мукмуллия и това дало дори отражение върху името му — Мук-муллар (Мукмуллийците).
В съседното село Главник помохамеданчването е свършено от друг еничар — Хасан баше. Попаднало под негова зависимост, то започнало да се нарича Хасан башалар, т. е. Хасан башовите хора. Изобщо еничарското звание „баше44 е твърде разпространено за селищните наименования в Източните Родопи, въпрос, който ще разгледаме отделно. Точно селищните имена ни дават понякога нишката, по която се проследява заселването и развитието на цели еничарски родове. Ще се спрем на един от тях.
В крумовградското село Кандилка до Освободителната война се прочул местният ага Исмаил Джанаварлията, В превод „джанавар" означава хищен, жесток и кръвожаден изверг. За Джанаварлията населението помни как се е справял с непокорните при събирането на данъци или при изпращането им в султанската войска. Дори се показва кютюкът, върху който е сякъл човешки глави. По проучванията на Ив. Делиагоз джамията, издигната в памет на Джанаварлията, била в с. Кандилка, но гробът му — в с. Конче, тъй като районът на с. Кандилка се смятал за „нечиста земяи.
Исмаил ага е бил един от късните кърджалийски главатари. В преданието за него се разказва, че водел бандата си чак до Чанак кале. След това станал султански човек, предал хората си и заел висока длъжност. В надписа на джамията Джанаварлията е посочен като Исмаил Али ага и несъмнено е, че е от еничарския род Али башалар, живеещ в село Кандилка. За този род се знае, че коренът му е от с. Ручей, където отначало живеели Джанаварлиите и където някога се появила групата от „гюмюрджинските турци", която помохамеданчила селото. С това целият път, извървян от рода, се възстановява пред очите ни — от еничарството през кърджалийството, та до вярното служене на султана до края на XIX век. Енича-ринът Али баше е бил в групата, която налага исляма в с. Ручей; (бившо Кара клисе). След това той, или негов потомък, се прехвърлил и заселил в с. Кандилка. Новото еничарско гнездо е било тогава сред българи и това личи по все още запазилите се имена на две от махалите на Кандилка — Клисе дере и Тетерлик. Изглежда, наследниците на Али баше са се разпореждали в селото. Родът им се вкоренил, пък и с жестоките си методи Джанаварлиите смазали последните остатъци от българското население в Кандилка. Видният изтърсак на рода обаче е знаел каква земя владее и е поискал да бъде погребан не в нея, в Ахрян-лъка, а сред „чистите" мюсюлмани на с. Конче.
В Крумовградско и Ардинско по памет се знае още за рода Сюлейман башалар от с. Голямо Каменяне, за рода на Махмуд от с. Синигер,) дошъл някога от Одрин, за рода Осман кулоглулар от с. Токачка, за Онбашията от с. Бубино, който се заселил тук, за един от родовете в с. Богатино, дал много „бюлюк-башии" и т. н., и т. н. Сами по себе си тези родови хроники са лоста несигурно историческо градиво, но ако ги допълним с по-детайлно изследване на имената и топо-нимията в близост на селищата, веднага се открояват вледите на еничарското нашествие и осядане, на помо-хамеданчването на старото българско население, както и останките от християнското му минало. За това и ще се спрем на няколко компонента, част от старите имена на селищата, известни ни по османски документи, по салнаметата или от преброяванията през 1920 и 1926 година.
— чорбаджи — добре известна титла от късния период на османското господство за означаване на богати първенци — християни в селата и градовете.В турския език обаче се използува само като високо еничарско звание, съответствуващо приблизително на командир на самостоятелна еничарска част;
— баше (беше) — еничарско звание на по-стар и по-опитен еничарин, водещ група еничари;

- орта — еничарско поделение с приблизителен състав на дружина;
- бекташи) — член на еничарския бекташийски орден или дервиш от същия орден;
емир — заповед. Думата означава и звание. То се е давало до Мехмед II само на османските бегове и на принцовете от османската фамилия и не може да се предполага, че наименованията на селища в Източните Родопи могат; да имат връзка с толкова високопоставени лица от османската династия. В редки случаи се използува за означаване на глава на племе и старейшина. B Източните Родопи се среща като съставка на селищни наименования — Емирлер, Емиркьой и пр., и се свързва с прилагането на емира за помохамеданчването.
Тези бележки въвеждат в по-определена категория селищата, споменати малко по-горе.
В с. Голямо Каменяне има не само род Сюлейман башалар, по и махала: Сюлейман башалар. С нея съседствува махала, носеща име от еничарско дервншко звание — Бекташлар (Бекташиите). Това съвпадение ни насочва да търсим в селището Голямо Каменяне някакво старо заселване на еничари. Нищо необикновено няма в това, че митическият основател на с. Синигер Махмуд е дошъл от Одрин. Родът на Онбашията от с. Бубино откриваме в махалата Ахмед башалар. Село Богатино, Ардинско, в което живеел „бюлюкбашии", е със старо наименование Чорбаджилар, селище, приело името си от видни еничарски главатари. Най-после и родът Осман кул оглулар от с. Токачка ни кара да мислим за еничарите, защото това „кул оглулар" е званието, което приемали децата на еничарите, наследили бащите си в кървавия им занаят.
Направените съпоставки, разбира се, не са категорично доказателство, обвързващо посочените селищни наименования,' с еничарството. Затова към тях ще добавим един нов и неоспорим аргумент. В Ориенталския отдел на Народната библиотека се съхраняват молби на първенци от каазата Султанйери, отнасящи се Д° 1808 и 1816 година.1 Под тях стоят подписите (отнецатъци от пръст) на цяла поредица еничари: Сеид Муca чорбаджи от с. Кьклица, Али беше от с. Поточарка, Али беше от с. Поточница, Юмер беше от с. Друмче, Халил беше, Хасан чорбаджи от Биволяне, Якуб беше от с. Царино, Мехмед Емин беше, Кара Мехмед беше, Азис беше Яхяоглу, Ахмед, син на Рамазан беше, и Ахмед беше — и двамата от с. Ручей, Дурмуш беше от с. Чукозо, Елхадж Али — алемдар от Хисарйери. Списъкът на изброените еничари и синове на еничари не е пълен. Документите отразяват затегнал и се спорове между първенците в Султанйери и ако имахме подръка и молбите на хората от противната страна, броят им би се увеличил двойно, ако не и повече.
Нашите проучвания оформят няколко района, в които еничарството в Източните Родопи действува и се настанява. Това са главно контактните зони с българо-мохамеданите по западните и южните граници на Кърджалийски окръг, а донякъде и във вътрешността му. Разпределението се очертава така.
В обшнните Загражден и Безводно еничарите не са оставили следи в селищните наименования. По на юг от тях, в Русалско, е махалата Бекташлар от с. Сполука.
В Ардинско освен посочените Хасан башалар (Падина) и Чорбаджилар (Богатиново), намираме махалата Юсуф башалар. Към с. Долно Прахово е Вели башалар. С емира за помохамеданчването е свързана и махалата Емирлер от с. Бял извор. Ибрям башалар е същата община не стои изолиран е името си, защото тук е и махалата Кълъчлар (Кълъчлиите)', пък и топонимите Клисе тарла и Айрек, (Ахрян).
По на юг, към Бенковски и Кирково, е с. Пресека, за което вече говорихме. Тук; е и селото Емирлер (Добромирци). В този район откриваме и махалата Али паша (Али баше).
В общината Фотиново е махалата Али башалар от Кърчовско и в съседство с нея — махалата Гяур Хасанлар. Фотиновският район, изглежда, до късно се е запазил- като християнско средище. Предполага , се че в местността Папазлъка е бил един от метосите на Бачковския манастир.
Голяма роля в еничарското нашествие и помохамеданчването е играл и районът на село Чорбаджилар (Чорбаджийско). Тук е границата с помохамеданчените български села. В с. Шопци (Емирлер) е и махалата Тодорооглар (Тодоровите синове). В съседното Домище намираме също следите на прословутия емир за налагане на исляма — махалата Емир оллар и а съседство местността Клисе чаир. Малко по на изток е Гяурдере (Пенковци) с махалата Бекташ олан.
По течението на р. Върбица се срещаме с друг еничарски център — Мастанли (Момчилград). Една от съставните му махали е Чорбаджилар и сега става ясно защо мъжете от Загражден са били отведени, за да бъдат обрязани не в близкото Ардино или в каазалийския център Хасково, а именно в Момчилград, откъдето може би са набрани част от еничарите, нападнали Загражден. По същата ос, от Чорбаджийско до Момчилград, е селото Бекташи, в което влиза махалата
Емирлер.
В Джебелско до 1912 г. в селата Теменуга и Щерна са живеели българи мохамедани. В близост до Теменуга е махалата Бекир башалар и местността Гяур йери. По на изток е с. Клисели (Църквица), където при археологически разкопки се откриха стари славянски погребения от IX—X век. В' съседство е Бекташлер (Папрат) и махалата Ахренлер.
Прави впечатление, че имената гяур, клисе, бекташи, чорбаджи, баше, емир се срещат винаги групирано, те са обвързани по териториалната си концентрация, по стара религиозна характеристика на района и по званията на извършилите помохамеданчването. Такава малка група намираме на няколко километра южно от Кърджали — селото Емирлер (Геново) с местността Гяур мезар и развалините Гяур евлерн (Гяурските къщи), закътани в дола на Кьошдере. На северозапад от Кърджали, в района на Енчец, се намира друго Емирлер {Главатарци) и в близост до него са Хайрандере и местността Папазлъка при с. Зеленика. Тук в непосредствена близост на града е селото Скърбино (Азаплар). Азебите са род еничарска войска, набирана главно по девширмето. Името е или от събран голям набор християнски младежи от това някога християнско село, или от оседнали азеби след разпущането им. За азебите по-определено се говори в една от махалите и за един от родовете в района на с. Черноочене, където се помнят предания за набиране на младежи за еничарската войска. Разпръснати топоними от подобен род се откриват в община Черноочене — с. Емир оглар (Вождово) и в с. Чифлик, където откриваме рода Чорбаджилар, махалата Чорбаджи махле и топонимите Клисе чешме и Клисе янъ.
В Крумовградско се намира друга значителна група от селища, свързана с еничарството и помохамеданчването от втората половина на XVII век. Село Средско е със старо име Ортаджи, т. е. селото, в което е имало по-голяма концентрация на членове на еничарска орта. Като селище на еничарски главатари се очертава с. Синделци (махала Чорбаджилар). Еничарските Мурад башалар (Метлика) и Хюмет башалар (Пашинци) са събрани в община Пловка, в която е и махалата Гасна оглар.
За с. Кандилка говорихме по повод на Джанаварлията. Но близо до него е не само с. Ручей, откъдето е започнало помохамеданчването в Султанйери, а и махалата Емирлер от с. Сърнак, селото Кулджилер (Храстово), чието име идва от „кул" — роб, войник от робите, а еничарите носят открито званието роби на султана.
Районът в непосредствена близост до Крумовград е също известен с обилие на християнски топоними и следи от стари черкви, чиито имена се знаят. Тук до с. Овчари са Клисе тарла, Еленка тарласъ, Клисе дюзенлик, както и махалата Емир оллар от същото село. Целият обширен район на юг и по течението на реката Елбасан се помни от местното население като район, населяван някога от ахряни, и затова се нарича Старият ахрянлък. Посочените села са изцяло в този район. Сега границите на Ахрянлъка са изместени далеч на юг, селищата по течението на р. Елбасан са турцизирани и съседствуват със селата на потомците на помо-хамеданчените българи от Тихомир, Егрек, Девисилите, Аврен, Черничево.
В долното течение на р. Крумовица са селата Поточница и Поточарка. Документите, които посочихме, показват и там наличие на еничари. Вероятно те са се Разселили по течението на р, Арда, защото освен махалата Кълъчоглу от Поточница по-нагоре по реката

е било и Осман башалар (Османово), сега под водите на язовир, „Студен кладенец". За еничарите от Осман башалар доскоро се помнеха предания за страшните им изстъпления и за масовото клане на българи в близкото Гяурдере.
Опитахме се да осмислим фактите от селищните имена в обширен район на Източните Родопи, да ги осветлим с наличните документи, със запазени предания и езикови свидетелства. Картината, която се очертава, е изненадваща. Областта, в която се срещат селищните имена Чорбаджилар, Башалар, Емирлер, Бекташлар, е точно ограничена. На север ( от Арда тези селищни имена са малко на брой и достигат до хребета на Североизточните Родопи. В Хасковско и Харманлийска те не се срещат. Забележително е, че в тази зона няма насилствени помохамеданчвания, няма „помаци". На изток от Попско, в старата Димотишка кааза, подобни селищни имена също не се откриват. В Софлийско, Дедеагачко и в Гюмюрджинско поле изобщо ги няма. На запад в Ахъ Челебийско (Смолянско) села с подобни названия не са познати, но вероятно във връзка с участието на еничари при помо-хамеданчването са запазени топонимите Еничаровото при Слгзеево, Еничаровото при с. Тикале, Емирското при с. Арда, Смолянско.
Очевидно еничарската агресия от втората половина на XVII век е обхванала главно планинските части на Източните Родопи и Смолянско. Подкрепяна от бекташийски дервиши и получила официална санкция с някакъв емир, тя се е разразила в жестока и продължителна кампания за налагане на исляма и за уся-дане на еничарите, които продължавали да нахлуват от каазалийския център Гюмюрджина и по течението на р. Арда от Одрин. Тази вълна обаче е била ограничена от силните владетели на богатите зиамети в Хасковско, Димотишко, Ференско и Гюмюрджинско, събиращи в земите си застрашеното българско население и сдържащи еничарския натиск. За еничарите земя и дом в тимарските села и в зиаметите не е имало. защото отдавна земята и селяните са били в друга сфера на експлоатация. В старите османски списъци на населените места
Източните Родопи от 1608, 1614, 1626, 1676 г.1 не е отбелязано нито едно село с името Чорбаджилар, Башалар, Емирлер, Бекташлер. Това е категорично доказателство, че събитията, които са наложили тези имена, са от последните десетилетия на XVII век От края на драматичния XVII век нататък в споменатия район бързо нарастват имената със съставки ходжа хаджи, имам, молла, хатиб - религиозни мохамедански звания. Те говорят за масово настъпление на исляма Оттогава започва и изтласкването на къзълбашите от редица села и постепенното свиване територията им до сегашните й граници.

ДЖАМИИТЕ

Години наред проучванията по налагането на исляма в Родопите бяха истински омагьосан кръг, в който не всичко можеше да се обясни. Дори датирането на масовите акции по помохамеданчването на родопските българи се натъкваше на непреодолими противоречия. Напоследък се възроди една стара версия, че налагането на исляма в Източните Родопи е станало по времето на Селим I и по-конкретно през 1515 г. В една статия, публикувана през 1985 г.2, проф. П. Петров смята, че „селата в Кърджалийски окръг" са били масово ислямизирани именно тогава. Това е недопустима грешка. Приведените от П. Петров „данни" за санджака Чирмен, в който той включва земите на целия окръг, не се отнасят за него. Дори и да са верни сведенията му за броя на мюсюлманите в Чирменския санджак — (89 %), в които лично се съмняваме, трябва да се каже, че само бившата Кърджалийска околия е в този санджак, а Ивайловградско, Крумовградско, Момчилградско, Джебелско, Ардинско и района на Кир ково и Бенковски са вън от него. Те са в Паша санджак. Точно в този период, след 1515 г., броят на християните в Кърджалийски окръг е голям и ние вече посочихме тези данни, извлечени от османските регистри. Тезата за големия размах на „първото" помохаме-данчване може да е вярна за други области на Балканите и по българските земи, но за Кърджалийски окръг тя е абсолютно неприемлива и не отговаря на историческите факти и сведения.
Въпросът кога прониква мохамеданството в планинските райони на Източните Родопи е много съществен. Както е известно, тук през 1491 г. във вилаета Запла-нина от 2548 християнски домакинства само едно е приело исляма. Как е била преодоляна съпротивата на тази маса от българи в Запланина, за да могат само след 25 години, т. е. в 1515 г., да се превърнат в мюсюлмани?
Търсейки истината, ние ще се върнем на документи и събития, които по-приемливо обясняват проникването на мохамеданството по тези места. По този повод ще се спрем на известния доклад на Кучибей? Гюмюрджински до султана от средата на XVII век. В него се цитира един стар закон на Сюлейман I or 1537 г., а по-нататък Кучибей продължава: „Има такова кануннаме, че мюсюлманите, живеещи в някои--села, където няма джамия, и по тази причина не извършват обществена молитва, управителят може насила да ги накара да построят джамия и да наложа наказание на тези, които пренебрегват богуслужението."г
Тук вече навлизаме в същината на нашето проучване. Оказва се, че джамии могат да се строят не само поради религиозната потребност на хората, а по при-нуждение. Второ: по всички данни, с които разполагаме в Кърджалийски окръг, джамиите са строени главно в края на XVIII век и все около 1800 година. Джамията в Крумовград е завършена в 1906 г., в Кърджали — 1812 г., в Джебел — 1804 г., в Ардино -~ през 1796 г. Най-старата джамия в окръга е тая при с. Чал, Крумовградско, построена през 1786 г. Знае
се, че дотогава джамия в Крумовградско не е имало и че най-близката джамия е била в с. Халваджи, Димотишко.
Ако вникнем по-дълбоко във факта на късното строителство на джамии в Кърджалийски окръг, първото нещо, което ни озадачава, е защо населението в планинската част на Източните Родопи, ако е мохамеданско, толкова късно започва да издига джамии? Когато говорим, че е „късно", ние можем да определим това забавяне с точност до година. Ако пресметнем, че катастрофата на нашествието в тази област се е разразила веднага след битката при Чирмен през 1371 г., джамията в Чал е построена точно 415 години след завладяването на Източните Родопи, тази в Джебел — 433 години, а в Кърджали -— 441 години от началото на нашествието. Тук възниква първият наш въпрос. Ако в същия този район са излезли турци-мюсюлмани и са се заселили, ако през 1515 г. населението масово е помохамедаичено, защо не е изпълнен законът на Сюлейман I и не са заставени жителите на мохамеданските селища да си построят джамии?
Има един коректив към този въпрос и това е, че ние даваме годината на строежа на по-солидни сгради от камък, а може би по-преди са строени малки и невзрачни джамии. Но тази бележка е несъстоятелна. Ние отчитаме всъщност не годината на строежа на сегашната Кърджалийска джамия, а оная, която е била издигната по-рано и е строена от дърво. Именно тази дървена джамия е била построена през 1812 г., а сегашната е изградена към края на XIX век. Солидна джамия е била построена в град Хасково през 1396 г. и тя съществува и досега, но защо в Кърджалийски окръг такива джамии като Чалската, Ардинската, Джебелската се появяват 400—500 години по-късно, почти към края на робството?
Нека най-после зададем и последния си въпрос: какво е това население, .което не строи джамии и защо не ги строи?
Истината е, че до началото на масовото помохамеданчване в Родопите • към 1669—1670 г., което се е проточило след това повече от един век, населението в Кърджалийски окръг е българско и християнско и дотогава то не се е нуждаело от джамии. Доколкото по тези места е имало тюркска колонизация от осядащи юруци или от интернирани групи религиозни сектанти, прогонени от Анадола, техният брой е бил малък. Къзълбашите не издигат джамии и нямат ходжи. Юруците са още с неукрепнало мохамеданско съзнание и някои от тях турският пътешественик Евлия Челеби, които намира в Беломорието, през 1670 г. нарича „мъчни неверници".
За твърде неукрепналите във вярата си юруци и къзълбаши, които; се смесват с местното българско население, джамиите не са потребност в религиозния им бит. За българите в областта обаче, до 1670 г. и много по-насетне, не джамията, а черквата е била насъщна потребност. Това личи не само от развалините на стотици черкви и параклиси, които намираме в окръга, но и от имената на много местности, които запазват наименованието „черква", „черквището", а в районите с тюркоезично население съответният вариант на думата — „клисе" — „черква". Много райони в окръга са изпълнени с наименованията: „клисе", „клисе тепе", „клисе харман", „клисе дюзенлик", „клисе дорусу", „клисе йери", „клисе сърт", „клисе борун". Плътността на тези топвними в така наречените „турски села" е много голяма и дори се помни коя черква е била стара и коя нова — „Ески клисе" и „Йени клисе". В българомохамеданските села това явление е далеч по-очевидно, защото тук населението помни не само местата на старите черковища, но и имената на разрушените черкви: с. Старцево — „Свети Илия", в с. Неделино — „Света Неделя", в с. Загражден — „Свети Георги" и т. н.
Масовото разпространение на топонима „клисе" говори, че помохамеданчването на населението в Кърджалийски окръг е станало късно, много по-късно от 1669—1670 г. За това имаме и други доказателства, по повод на което ще цитираме един неотдавна станал известен османски документ.
В Ориенталския отдел на Народната библиотека, със сигнатура на хасковския кадия, се пази документът 6/54. В; него е записано, че на 8 април 1673 г. жителят на бело Маслиново (на границата между Хасковски и Кърджалийски окръг), някой си Мехмед* отправя следната молба до султана: „Понеже нашето
село е далече от града (Хасково) и другите села и наблизо няма свещенна джамия, моля да ми се разреши, със собствени средства, да построя джамия, която да се нарече Дервиш джамия."
Преди три години заедно с К. Венедикова посетихме Маслиново, за да видим тази стара джамия. От възрастни хора разбрахме, че действително такава малка и дървена джамия е имало в селото, но от нея са останали едва забележими развалини. Документът е потвърден по несъмнен начин, но какв^ са изводите, които могат да се направят от този факт. Забележете годината, в която е отправена молбата — 1673!! Това е незабавно след разразилата се стихия на масовите помохамеданчвания. Обърнете внимание също така на факта, че в селото дотогава няма джамия, а джамии няма и в околните села и чак до Хасково. Близите до Маслиново села са Черешица, Долно и Горно Войводино, Мандра, Орлово, Зорница, Мост, Крин» Долна крепост, Широка поляна.
Защо в тези села няма джамии? Защото в старите османски регистри се открива, че това са християнски села. За Зорница това е известно от документ от 1475 г. Селата Маслиново, Мандра, Долна крепост по един регистър от 1626—1627 г. плащат данъка джизие, определен за християните. В Горно и Долно Войводино са нахлули „читаци" по време на кърджалийските вълнения. В един документ от 1799 г. се говори че те са избили мъжете и са заграбили жените и момичетата. Такава е етническата и религиозна обстановка в района, където е трябвало да се построи през 1673 г. първата джамия.
Ние не ще коментираме повече въпросния документ, но ако повечето джамии в Кърджалийския край са построени към 1800 година, а въпросната Дервиш джамия в 1673 г., то това е пак 302 години след османското завоюване на Родопите. Защо толкова късно?
възможен ли е друг по-разумен отговор от този, който застъпваме?

СКРИТОТО ХРИСТИЯНСТВО

Налагането на исляма по време на „първото" или „второто" помохамеданчване в Родопите е един от митовете за всесилието на султаните. Като крупни въоръжени акции и едното, и другото успяват да изверят значителен брой християни. Но религиозните вярвания са такава духовна същност на народите, която бавно и продължително се променя. Уверени ли сме, че след като въоръжените отряди са напуснали помо-хамеданчените села и след като черквите са разрушени, родопското население е захвърлило старите си вярвания, ритуали, обредна система, проникнали дълбоко в сложната тъкан на ежедневния и празничен бит на хората?
Въпреки насилията и страшния надзор над довчерашните християни, въпреки създадената мрежа от мохамедански училища за обучение на ходжи и проповедници от средата на местното население, десетилетията се нижат едно след друго, а населението продължава да тачи своите „гяурски" обичаи, да пази християнските си реликви.. И така... почти до наши дни.
От много отдавна в краеведческата литература за Родопит

ят факти, че старото християнство на родопските българи не е заглъхнало през целия XIX и дори в началото на XX век. Касае се за масово явление, което след помохамеданчването обхваща продължителен период — цяла епоха на скрито християнство. Как поробителите се борят с „гяурскитеи преживелици и кога тази борба е била в разгара си, ще се опитаме да; изясним с едно предание от с. Пресека, допълнено с проучванията на археолозите.
Ние споменахме за това предание, публикувано от Н. Иванов, а ето и продължението му. Това, което разказва един от живите старци на селото през 1928 г. е записано така:

„.. .Е, нямало какво да се прави, станали сме мохамедани, обаче и черквата си не сме забравили и тайно най-старият от селото е бил задължен да ходи и да пали свещица върху могилата. Това е продължило дълги години, докато тия читаци са забелязали, че се пали свещ и си турили за задача да заловят тоя, що пали свещта. Тогава от Златоград или от Кирли (Бенковски — б. а.), дошъл тук един грозен читак; — ужасен главорез с няколко башибозуци. Поставили пусия и най-сетне заловили виновния, а той *е бил мой пра-прадядо и сред селото го обесили. След това всички привърженици на християнството, макар и -тайни, са били изклани и останали само няколко къщи. Изпразнените от изкланите къщи били заети от башибозушки бабаити, които заживяли брачен живот с вдовиците и дъщерите на избитите българи и по този начин са ни отделили съвсем от нашите и не сме чу.вали ни, дума български, поради което сме загубили и езика си...".

По-нататък в публикацията на Н. Иванов се разказва, че старецът му посочил мястото на разрушената черква и че след три дни „цялата черква бе отворена". В същото време кметът на с. Добромирци му съобщава, че дерето между общината и районната джамия се нарича „Клисе дере" и след разкопки Н. Иванов открива развалините на триабсидна черква.
Нека се спрем на това предание и се опитаме да отделим спорното от безспорното в това, което преразказваме. Кое е спорното?
Самият разказ. Дали действително този разговор се е състоял и не е ли възможно Никола Иванов да е .„съчинил" тази история? Второ. Ако допуснем, че старецът е искрен, а Н. Иванов вярно е предал разказа му, възможно ли е разправата със селяните-християни в село Пресека да се е случила по времето на неговия пра-прадядо. Приведено към нормална датировка при пресмятане броя на поколенията, следва, че пра-пра-дядото е обесен към 1800 година. Трето. От разказа «естествено произтича фактът, че след помохамеданчването е последвал период на скрито изповядване на християнството, който е продължил докъм 1800 г. Времето на помохамеданчването не е споменато от стареца. Колко време е продължило скритото християнство на местните жители — също. Но преданието отбелязва тези два момента. Четвърто. Какви са тези ^башибозуци" и „читаци", които са главните действуващи лица в трагедията? Пето. Възможно ли е било в границите на Османската империя към 1800 година да се върши такъв масов геноцид, да бъде унищожавано мъжкото население на отделни села, да бъдат заграбвани жените и момичетата, а в опустелите села да се настаняват нови заселници? Както се вижда, кълбото на това предание трябва да се разплете докрай, за" да се разбере дали съдържа някаква историческа истина.
Въпросите, които се опитваме да разрешим, се вписват в рамките на компетентност на голямата археологическа експедиция, организирана от Археологическия институт при Българската академия на науките в тригодишния период от 1960 до 1962 г. Тя обхваща Родопската област, включително и района на с. Пресека, и съсредоточава вниманието си главно на старите некро-поли (гробища), останките от разрушени църкви и други старини. Част от резултатите й са публикувана в оп. „Родопски сборник", кн. 1 и 2 от 1965 и 1969 г. в статиите „Средновековни некрополи в Родопите" и „Средновековни църкви в Родопите" и др. В експедицията по различно време участвуват: проф. Ст. Ми-хайлоз) — като ръководител, археолозите Ек. Манова., С. Георгиева, Я. Младенова, Г. Кацаров, специалисти от Археологическия институт, и др. Районът ча проучване е голям, от Децин до Кърджали, но ние ще се спрем само на откритията и историческия коментар към тях главно на некрополите и църквите, като материал за сравнение и проясняване на „случая Пресека".
Интересни са резултатите от разкопките на проф. Ст. Михайлов е района на с. Пресека и с. Добромирциу където е записано преданието. В землището на с. Пресека Ст. Михайлов открива развалини от църква, която съответствува на първия храм, описан от, Н. Иванов. В своята публикация Ст. Михайлов потвърждава, че развалините са в местността, наречена „Клисето" (в разказа на стареца — „Клисе тарла") и че е разположена в район на голямо мохамеданско гробище.
Преди да продължи описанието на други църкви в района, Ст. Михайлов обръща, внимание на следното: „В архитектурно отношение тази църква не представлява особен интерес, но тя има голямо значение за решаването на някои въпроси свързани със съдбата на родопското население, приело исляма. Фактът, че църквата се намира до самите мохамедански гробища е сам по себе си показателен^ Като се има предвид верската нетърпимост в миналото, става ясно, че нита е допустимо изграждането на християнска църква до турски гробища, нито обратното — турски гробища до християнска църква. Тази симбиоза е станала възможна само благодарение на определени исторически условия и предпоставки, които са благоприятствували подобно необичайно съчетание. Тукашното мохамеданско население само е нарекло развалините „Клисето", следователно, то е знаело, че това е църква. В случая най-приемливото обяснение ще бъде, ако приемем,; че църквата е съществувала преди да е имало на това място мохамедански гробища. Когато населението е било помохамеданчено, TQ е продължило да погребва своите мъртви около църквата, както това те са правели и като християни."
Този голям откъс от статията на проф. Михайлов потвърждава старото съобщение на: Н. Иванов за намерените развалини от църква в с. Пресека и заедно с местния топоним доказва, че дълго време местните българи скрито ca изповядвали християнството, в резултат на което се е получила и „симбиозата" от християнски и мохамедански ритуали при погребенията.
Тъй като става дума за най-същественото — скритото християнство, което са изповядвали българите ог с. Пресека, нека спеменем и случаите с мохамеданските гробища при селата Беден и Крибул, към които Ст. Михайлов ни препраща в същата статия. В своите проучвания археоложката С. Георгиева описва в Беденския район едно „Каурско гробе". В един от гробовете тя намира дубровнишка монета от XVII век, като явно указание, че помохамеданчването на местното население е станало поне във втората половина на века. „Съвсем наблизо — продължава С. Георгиева, — се намират мохамеданските гробища на сегашното село Беден. Очевидна е връзката между християнското и мохамеданското гробище, което се дължи на обстоятелството, че едно и също население, макар и да е променило религията си, продължава да погребва умрелите до своите деди и прадеди". Впрочем С. Георгиева в своята статия прави и други интересни констатации, например, от махалата Раевци в Маданско, където помохамеданчените българи и до наши дни по-гребват мъртвите обърнати не към Мека, а по християнската посока изток—запад.
По повод на българомохамеданското селище Крибул, разкопките в разрушената църква и некропола на селото проф. Ст. Михайлов отново отбелязва следното: „В гробовете на Крибул е налице едно интересно смесване на мохамеданския и християнския (погребален юбред. Този факт е косвено указание за сравнително късното време, от което произхождат; някои от гробовете около църквата. Населението е продължавало тук да погребва своите мъртви, след затрупването на църквата, когато то е било вече мохамеданско, но все още с неизчезнали напълно от неговия погребален обред християнски отживелици". Църквата при с. Крибул, по мнението на Ст. Михайлов, е строена към XV—XVI век. Що се отнася до некрополите в българомохамеданските селища, археолозите намират в гробовете различни вещи: гривни, обеци, пръстени, остатъци от дървени ковчези и др., а в Крибул и по един жетварски •сърп в четири от гробовете. Известно е, че в мохамеданските гробове е забранено да се поставят каквито я да било предмети.
За да приключим с намесата на археолозите в нашето проучване, нека довършим съпоставките и с намереното в е. Добромирци, което съотвествува на разкритата от Н. Иванов триабсидна църква. Проф. Михайлов намира не само споменатата от Н. Иванов църква, но и събира допълнителни сведения от населението. Триабсидната църква е първото нещо, което той установява. Населението наричало това място „Ени клисе" — „Новата църква". Но на височината „Папаз тепе" той открива останки от друга - голяма манастирска църква. На 2 километра североизточно от Ени клисе, над махалата Здравчец, са намерени останки от трета църква — „Ески клисе" — „Старата църква".
Както се вижда, потвърждават се фактите, че при османското нашествие завоевателите намират в Родопите българско население, което изповядва християнството. То строи църкви и погребва мъртвите си по християнския обред. Потвърждава се и фактът на по-мохамеданчването, със същественото допълнение, че до вкореняването на новата религия населението продължава скрито да изповядва християнството си и дори в новите си мохамедански гробища, пак в района на старите, това става твърде често по запазения обичай. Haй много места, а това вече се потвърждава с .нови находки, на надгробните камъни в мохамеданските гробища, изписани на арабица, се открива християнският символ — кръстът, изсечен в долната част на камъка, която оставала заровена в земята. Такива кръстове по мохамедански погребални плочи, са открити в Смолянско и Кърджалийско и се съхраняват в музеите. При етнографските проучвания в Родопите се намират сред българите мохамедани много вещи от християнското минало — кръстове, просфори, икони, църковни предмети, които продължават да се съхраняват и крият от населението като светини. С годините обаче християнските обичаи постепенно са заглъхвали и двуобредната система е отстъпила място на по-чистите форми на мохамеданството.
В случая със с. Пресека обаче наблюдаваме нещо друго. Бавният процес е бил прекъснат от нахлулите главорези в селото и за скритото си християнство селяните е трябвало да се разплатят жестоко — повечето от мъжете с живота си, а жените и девойките с робство в читашките семейства. Това, което е станало в Пресека, вероятно не е единично явление. Съвременната ни представа за, тези избивания на мъже и отвличане на жени са непълни, а геноцидът в бившата Османска империя е голям и сложен въпрос и затова ние ще се задоволим само със случая в с. Пресека, като посочим главните действуващи лица в драмата. В преразказа на Н. Иванов се казва, че това е „един грозен читак-главорез" с няколко „башибозуци", дошъл от Златоград или може би от Кирли (Бенковски). Това е съществена и немного ясна страна на преданието. Наименованията „грозен читак", „главорез" и „башибозуци", които са извършили клането, са общоприети епитети от по-късно време. Ако по-просто си обясним събитието, става ясно, че убийците не са от самото село. Главорезите са дошли отвън, от по-големия административен център — Златоград или Бенковски. Те са предвождани от „един", а командата му се състои от още няколко души. Точният им брой не знаем, но това не е фанатизирана мюсюлманска тълпа, а организирана група на властта, която е разположена
в централното селище на района (Златоград, който по-късно става център на кааза, или в с. Бенковски, което селище остава като община — нахия). Най-общо казано, работата по проследяването, разкриването и наказанието на скритите неверници се извършва от органите на властта. За споменатото време полицейските функции и потискането на подчиненото родопско население се е извършвало от групи еничари,. пръснати в много села, включително и в българомохамеданските. Някои от тях са пришелци отвън, които наскоро са оседнали в селата и се опитват да си присвоят земя и жена, за да създадат семейства. Без да изнасилваме историческата истина, трябва да се приеме, че избиването на мъжете в Пресека е било работа на еничари. За това свидетелствува и споменатият от Ст. Михайлов топоним в района на Добромирци — „Чорбаджилар".
Остава да си изясним още два съществени въпроса: възможно ли е избиването в Пресека да е станало към 1800 година и как по-късно селото е турцизирано?
За избиването на мъже от местното българско население и за заграбване на жените им съществуват немалко предания. За тая^практика се говори в османски документи, и то достатъчно близко към предполагаемата от нас 1800-та година. Ето какво се пише в едив от тези документи, написан от хасковските големци й имами, в едно донесение до султана от 20 ноември 1799 г. (Обърнете внимание на годината! — б. а.)-Документът се намира в Ориенталския отдел на Народната библиотека със сигнатура OAK 22/54: „Поменатите изоставили родните си планински села, слезли и се разположили в близките, на около час-два от Хасково, села. Те там не само избили главите на много семейства, взели имотите и къщите им... но и насила задържали жените и момичетата им." Документът се отнася до кърджалиите, сред които еничарите играят голяма роля.
Този документ сме цитирали и по друг повод и трябва само да добавим, че това става на границата между бившата Хасковска и Кърджалийска околия. Странното е, че след описваните събития две от тези села започват да се наричат Стар читак и Нов читак (Долно и Горно Войводино), случай почти идентичен с този в село Пресека, чието турск-Q име е също Читак. Тези зшена не се откриват в по-старите османски регистри за селищата от Кърджалийски окръг.
Стигаме до; заключителния етап на трагедията в с. Пресека, когато старецът в своята предсмъртна изповед казва, че след преживяното селото се е турцизирало, жителите му са загубили дори и езика си, „станали сме турци". Тази промяна не се нуждае от много обяснения. Ако в едно малко селце са избити повечето от мъжете, а в него са навлезли и са се настанили в опразнените къщи само няколко еничарски бабаити и 2—3 читашки семейства, в следващите десетилетия то вече ще бъде „турско". Останалите женя и момичета са обречени. Те също приемат езика на заграбилите ги мъже. Същото става и със съхранилите се след клането няколко семейства. Това е най-логичният и исторически доказан път на турцизирането на този тип малки планински селища.
Трагедията на с. Пресека, записана като предсмъртна изповед на един старец през 1928 г. и публикувана -след 10 години, след още 22 години е проверена чрез археологически проучвания. По-късно от езикови свидетелства, аналогични предания, намерени османски документи и вникване по-дълбоко в особеностите на османското господство в Родопите, тя е потвърдена. Възможно е да се намерят и нови допълнителни свидетелства, но и със съществуващите данни, с които сега разполагаме, „случаят Пресека" е характерен за историческия процес в цялата Източнородопска област. Той е и своеобразен еталон за настъпващите процеси в петвековното османско господство: на завоюване, помохамеданчване и турцизиране на част от източнородопското население.

Документът се публикува, за да се даде отпор на юдео-американската политика на федериране на България с Туркия, за да се смажат идеологически властващите догми в съзнанието на турцизираните българи в Източните Родопи, Делиормана и Провадийско и помаците в Западните Родопи, че са турци, трябва да бъдат турци и винаги са биле турци.
Най-паче той се публикува, за да се "удари" съзнанието на либералковците и демон-кратите от днешните българи, които смятат, че това не се е случило, че всичко е комунистическа пропаганда. И които си позволяват, кога отидат в Източните Родопи, да говорят и поздравяват на турски, с което вършат най-голямото национално предателство! В Източните Родопи, Делиормана и Провадийско, говорете на чист български език! Вие сте в България!

Материалът се публикува, за да стимулира тихата и неизвестна никому съпротива на малкото останали българи в Кърджали и Кърджалийско, "бойците на тихият фронт", които по един или друг начин саботират нахлуването на турски обичаи, проповедта на турска култура там и създаването на турски читалища! Има и такива днес! Братя, ние сме с вас, не се предавайте, Туркия ке падне!

И най-накрая материалът се публикува в памет на бан Сьосьо от село Безводно, в почит на бойците от село Кадънка, били се срещу еничарите до последния човек, на Иван Кърджалията, на Кральо войвода и на всички ония бойци и защитници на Българщината защитавали я до последен дъх, на поповете-поборници, които са бранели съзнанието на своите чеда от полумесеца!

Да, да, не е комунистическа пропаганда и сигурно защото не е, "случайно" си пропуснал да уточниш автора на книгата и най-вече годината на издаването и. Йордане, стига тънки номера! Ние тия номера ги знаем. Иначе аз се опитах да зачета написаното, но още на втория абзац избухнах в смях и спрях. Ето го култовия цитат:

"Досега не се знае османски документ, с който да се декретира помохамеданчването. Писмените сведения отбелязват само броя на християнските домакинства в различни години и от тях косвено съдим за промяната. Ето затова ще навлезем в проблема по традиционния път — с анализ на запазилите се народни предания."

Уникално. Човек, който претендира, че пише история си признава още в началото, че не ползва исторически извори и факти, защото такива нямало. От къде ги е измъкнал тия предания, дали не си ги измислил сам, ама той ли си ги е измислил или онези от политбюро?... Тези въпроси да не ги задаваме ако искаш. Особено предвид годината на издаването на книгата.

А сега малко история. Дали си чувал за Истанбулския архив? Това са онези вагони с хартия за вторични суровини, които попадат в България през 1931 г. Дето Турция после си ги искаше, а пък ние не ги давахме. Може и да не си чувал, защото истината е, че този архив и до днес не е проучен. Ето информация по въпроса от интернет:

"Същинското проучване на истанбулските османски документи, които са изключително важна по значение част от съхраняваните в Народната библиотека около 800 хил. архивни единици за Османската империя, все още предстои, казват османисти. В първите години след като материалите попадат в България, историци и експерти търсили в тях главно данни за Левски и в крайна сметка в началото на 50-те години именно от тези архиви излизат сведенията за процеса срещу него. Информациите от документите обаче трудно ще предизвикат родолюбиви пориви - единствено Левски обявява "сам съм, други няма". Архивите за следствието показват, че останалите революционери се издават едни други пред османските власти. Затова и в България историците като че ли по-скоро избягват да говорят за тези данни."

И още:

"Дефтер за всички приходоизточници от началото на XVI в. пък показва прилични темпове на демографско развитие на българското население и на неговото производство, отбелязва ст.н.с. д-р Румен Ковачев от Ориенталския отдел на Народната библиотека, който е ангажиран с размяната на документи между България и Турция и е един от малкото османисти, които умеят да разчитат османо-турски. През 1526 - 1528 г. в Родопите дори няма мюсюлмани и това е едно от ярките доказателства, че не може да се говори за помюсюлманчване, още по-малко насилствено, посочва той. Както според него, така и според проф. Евгений Радушев, използвал истанбулските документи за своята книга "Помаците", преминаването на християни към мюсюлманството пак е заради икономически облаги, а не принудително."

Сега сигурно стана ясно, защо въпросните архиви не са проучени още. Защото не са удобни и показват, че няма насилствено помюсюлманчване. Тази теза е родена от комунизма и се повтаря папагалски и днес, но няма исторически факти или документи, които да я потвърдят. Има документи, които показват обратно, но историците не искат да за се занимават с тях заради неудобната информация, както самите те си признават. Те предпочитат да си дъвчат комунистическата лъжа, основана на "предания". Жалко за тях.

Имайте и предвид, че в Османската империя всичко се е записвало и са се водили много подробни отчети буквално за всичко. И как така не е останал нито един документ, който да го говори за насилствена смяна на религията някъде?

Кво му е на автора, и какво от това, че книгата е писана в комунистическо време? Не казва ли истината? А и на доста османски архиви се позовава. За мене обаче, легендите са най-точния извор, особено когато са разказани от устата на почалмени! Точно истината казва, защото аз ходя из тия райони и много добре ги виждам нещата! И са си точно както са описани в книгата! Това са чисто български земи, с чисто българско население, турцизирано точно по начина, по който е описан в книгата. Но все още има надежда и тя преминава през смъртта на такива като теб, засега виртуална. ЗАТОВА В ИМЕТО НА БЪЛГАРСКИЯ САРАКТ ТЕ БАНИРАМ ЗАВИНАГИ! Тенгрианка била. Смех в залата. Аз на голи приказки и голи жени за една нощ не вервам. Merryto e най-яркия символ за НЕОСМАНИЗЪМ И АНТИБЪЛГАРЩИНА! И съм отявлен туркомразец. Смятам, че турците трябва да бъдат унищожени до крак и всички българи, които им симпатизират - също. А за почалмените, не ми се мисли - или стават българи или домана! Темата беше капан за теб, понеже ми се ереше в един друг форум и там ти излязоха "тенгрианските" позиции.
Сбогом, туркиньо, ДА ЖИВЕЕ БЪЛГАРИЯ!

Еййй! Най-накрая този дразнител... Учудва ме колко сте толерантни понякога в този форум.

А на поста на мерито мога да репликирам - ами добре щом всичко е записвано значи да вадят списъците и да плащат репарации за всяка отрязана глава, за всяка изкормена бременна жена, за всеки набит на кол, както и за наследниците им които не са се родили; за всяка заграбена нива, за всяка жълтица данък. Като свършим със сметките ще стане ясно че турска държава няма защото самото й съществуване е станало възможно заради пролятата кръв на други народи. Е затова тукия ке падне и то много скоро. Като гледам няма ден анадола да не се люлее на няколко места! как беше: "ИНЧ' ала'"?

А, тя си беше "банирана" още от темата Рибново, където ясно си пролича, че е чиста туркиня, ама нали се изказа мнение, че е "тенгрианка", та аз и подложих една динена кора, каквато е тая тема и туркинята показа шалварите. Те не могат да разберат, че дори днес да не носят шалвари, кога са в по-големите градове, ги носят в мисленето им и това ги издава. А най-грозно е да носиш шалвар в мисленето си, т.е. да не си българин и да държиш на Алла. Щото ние може да сме също насилени да приемем християнството, но сме продължили да се наричаме българи, а не ромеи или евреи. А те като им турнат феса и фереджето и веднага се пишат по-големи турци и от турците, какъвто е случая със село Вортюво, които прогонили, изтепали и истурчили събратята си от съседната махала, от яд, че играят хоро на Великден, а те са се истурчили, празнуват Байрам и не могат, а им се иска. Иска им се, ама не могат, заради предателството към етноса си.