Свайгдир се опитвал напразно да намери "жилището на боговете". Веднъж едно джудже, което стояло край огромен камък, го подмамило да влезе вътре и оттогава царят изчезнал. В митологията на народите от индоевропейското семейство героите и боговете често се раждат от камък (персийският Митра или осетинският Сосръква), но не по-рядко те изчезват в скалата. Така тракийският легендарен цар Резос не умрял, а останал "затворен в богатите със злато скали".

(ИЗ "Предговор към Сага за Кралете на Севера")


ЯЙЦЕТО НА МИТРА

(От д-р Атанас Орачев, ДА България)


Мястото

През 2004 г. по програма "Карстови зони" екип на частния научно-из-следователски проект "Дигитален архив България" (ДА България) се зае да проучи, документира и дигитализира по-значимите старини в Сунгурларска община. Теренните обходи бяха съсредоточени върху землищата на с. Скала [бивше Кая - баш) и с. Лозаре-во (бивше Комарево).
От землището на с. Скала са известни, но остават непроучени археологически две открити селища; една средновековна църква в м. "Черкови-щето"; крепостите "Градището" (на 1 км югоизточно от селото) и "Хисар гьол" (на 2 км северозападно от селото), която е разположена по северния склон на едно от възвишенията над
"Каябашкото блато". Последното е именувано и "Светото блато", но всъщност представлява голямо безотточно езеро в Стидовския дял на Източна Стара планина.
Северно от него се издига тесен гребен с три могилообразни възвишения - "Могилата", "Блатската (Средната) могила" и "Калето". През гребена върви скален кордон, откъдето идва и името Кая - баш ("Голямата скала"). Тази естествена преграда, след изравняване с големи обработени (дълги и до 3 м) и ломени камъни, е използвана за северна крепостна стена на "Хисар гьол". В книжнината "Хисар гьол" (отбелязана за пръв път на руската генералщабна карта от 1829 г.) е обявена за"ранновизантийска"крепост, но
първоначалният древнотракийски градеж изглежда несъмнен.
Езерото в подножието на комплекса днес има дължина около 1 км, ширина около 0.5 км и дълбочина 6-7 м. Удивителната панорама и приказната красота на мястото, съчетание между планината и езерото, е накарала Фе-ликс Каниц през 1872 г. да седне "под сянката на един голям бук" и да изрисува "профила на северния бряг на езерото". Точно там открихме мега-литния комплекс.
При пълноводие водите на "Светото езеро" са се оттичали на север към река Луда Камчия. Мястото се е превърнало в локален култов център за селищата около два от най-важните проходи в Източна Стара планина -Върбишкия и Ришкия.


Легендата

Местните българи разказват, че когато "Господ още ходел по земята" на Великден [или на Св. Троица), той слязъл тук в тогавашното село Босилково. Момите и момците от хорото не познали Господ и се присмели на стареца. Приютила го бедна вдовица с две деца.
Трогнат, Господ я предупредил да вземе най-свидното и да бяга от селото, без да се обръща. След това "Убогият старец" се изстъпил на мегдана, побил тояга насред хорото и предложил на младите да я извадят. Никой не успял да го направи, а той с кутрето си я изтеглил, екнал гръм от бликналата силна вода, за миг селото било потопено и се образувало Каябашкото езеро. Вдовицата чула тътена и се обърнала да види какво става, но се вкаменила "с решетото, квачката с пиленцата и децата в ръце". Каменната група се виждала векове наред над Мокренския проход, докато в 1934 г. не била взривена от иманяри.
Днес съществува поверието, че веднъж на всеки десет години езерото взема човешка жертва.
".


Откритието

В южната основа на скалния кордон и крепостната стена документирахме неизвестен мегалитен комплекс. Същностната му част представлява каменен олтар. Той е изсечен в естествено скално образование, което оформя прав ъгъл. Уникалната форма на олтаpa представя "разполовено яйце". То е останало незабелязано досега, тъй като мястото е силно обрасло, а наоколо са пръснати огромни купчини камъни от разломената крепостна стена. Липсата на археологически сондажи и проучвания не позволява да се датират както олтарът, така и мегалитният комплекс.
Само бъдещите археологически проучвания могат да разкрият загадките, който крие Каябашкият мегали-тен сакрален комплекс. По-долу ще се опитам да разреша една оттях - какво олицетворява уникалният олтар с форма на "разполовено каменно яйце".
В основата на европейската култура - наред с християнските ценности, са се вплели и разказите за елинските Богове и Герои. Митологичните им образи знаем от произведенията на древногръцките художници, а разказите за тях - от античните произведения, които се изучават на училищната скамейка. "Разказ" идва от гръцкото "история", а "историята" за елините не била дял от науката, а част от художественото творчество. И "бащата на поезията" Омир бил одареният свише творец на митологията, защото гениално представил всеобемаща и подредена картина на мирозданието. Тъкмо в "Илиада" и "Одисея" елините намирали теологичните отговори на тревожни въпроси на битието.

И "бащата на историята" Херодот подчертава: "Откъде са произлезли Боговете, винаги ли са съществували, какви са образите им, елините не знаели - така да се каже, до твърде скорошно време. Аз предполагам, че всъщност Омир и Хезиод са живели преди мен не повече от четиристотин години; междувременно те съставили за елините родословието на Боговете, снабдили Божите имена с епитети, разделили между тях достойнствата и длъжностите, очертали образите им".


Следователно, митологията и за самите елини била продукт на епическо творчество, а на преосмисляне "след Троянската война" всъщност са били подложени древни фолклорни предания и на неелински общности. В добавка достигналите до наши дни записи на "Илиада" и "Одисея" са редактирани през V в. пр. Хр. за нуждите на атинската политическа пропаганда и е показателно, че "Теогония" на Хезиод дава и различни от Омировите представи. Сред тях се откроява онази, която смисля Света като вървящ от добро към лошо. Най-напред имало "златен век" и тогава всички живеели добре. След това дошъл по-лошият "сребърен век". Него пък го сменил "медният", а най-зле живеели хората в настоящия им "железен век".
Хезиодовите представи за "регре-са" в общественото развитие са нетипично песимистични спрямо елинския житейски оптимизъм. Дължат се на митологични и епични преработки за онзи "златен век", който някои свързват с Атлантида, а всъщност в него се долавят отгласи от смътни спомени за блестящата тракийска енеолитна култура. Сиреч за онази "златна" култура, развила се през от втората половина на V хилядолетие пр. Хр. в Тракия, за да обезсмисли термина "допотопно" в смисъла му на "примитивно".

Епосът на нартите

В последните десетилетия на XIX век руският езиковед и фолклорист Всеволод Милер по ненадминат начин превежда и тълкува епоса на един кавказки североирански народ - осетините*. Като открива в него редица древногръцки сюжети, той публикува няколко изследвания, сред които се откроява "Кавказките предания за циклопите" (1890). Геният на този неза-служено забравен учен проличава в простия факт, че той пръв посочва, че между кавказките предания на осети-ните и елинския епос стои културата на неизвестен на науката народ.
По време на Първата световна война чешкият учен Бедржих Хрозни дешифрира езика и разчита клино-писни текстове от архива, намерен в Богазкьой. Това селище се намира на около 100 км източно от днешна Анкара [столицата на Република Турция] и тук през II хил. пр. Хр. хетите изградили своята столица Хатусас. Намери потвърждение и гениалното прозрение на Милер - тъкмо версии на хетски предания и легенди са вложени в основата на Омировия епос.
Хетските клинописи позволиха да се разбере, че имало и "език на боговете"**. Разкриха също така, че хетите на свой ред заимствали с пълни шепи от фолклора на един друг по-древен народ - "хатите". В "Осетинския епос" по-видните нарти знаели тъкмо техния "хатски" език. Това бил "езикът на боговете" и - понеже някои нарти го знаели, могли да си хортуват с Боговете и да правят действени молитви, магии и заклинания. Пак благодарение на неговото знаене, те не само "влизали" в "Подземното царство", за да проумеели някои неясни им неща за "белия свят", но и безпроблемно "излизали" оттам, където за простосмъртните била "страната, от която няма връщане". По времето, когато Милер прави първите записи на "Осетинския епос", това че е имало някога "хати" и "хатски език" не знаел никой освен осетините - последните носители на преданията за героичните нарти.
Тези "Божи любимци" постоянно се борели и неуморно побеждавали еднооките великани, подобни на елинските Циклопи. По-видните сред тях могли със своите хвъркати и говорещи коне да ходят на гости при Боговете - било в Планината, било на Небето, било в "отвъдния свят". "Слизали" и в "подводното царство". Там живеели "дъщерите на Слънцето", а одарените нарти "преследвали", "залавяли" и взимали за жени тези "слънчеви щер-ки". Те се появявали в "тукашния свят" под формата на "златни сърни", а ощастливените нарти се сдобивали с особено потомство. Това потомство се раждало от "Скала". Там ги "вдъхвала" съответната "дъщеря на Слънцето", докато нейният съпруг (който понякога е и нейн брат) вършел далеч от дома величавите си [понякога многогодишни) геройства. Божествените майки минавали отвреме-навреме покрай "чедото" си, за да го "чуят" как расте в "камъка". Най-накрая - когато
настъпвало времето, идвал "небесният ковач", разполовявал "камъка" и от него излизал неустрашим нарт. Той бил "метален", но - за да станел напълно неуязвим, отивал при "небесния ковач" да го "закали" и стане "стоманен". Един хитрец, осетинският Одисеи, от "третия нартски род", съумял да даде погрешния "съвет" на "Небесния ковач". В резултат, както е и при Ахил, оставало незащитено място по долните крайници на прототипа на героя и той си оставал уязвим.
Хатскшшг въпрос
Днес е сигурно, че древните елини заимстват много и от малоазийските предания и фолклор, за да ги вплетат в канавата на своята митология и епос. Фолклорният характер на хатските вярвания и обредност, които разкриха хетските клинописи, постави обаче нов ключов въпрос, след като науката вече отговори на онзи, зададен от Всеволод Милер. Същината на този -да го нарека "хатски въпрос", е следната. След като и самите хети са преработили хатски предания, то откъде, от какви представи са взаимствали на свой ред хатите, за да ги фолклоризи-рат? Възможните отговори имат огромно значение, защото скотовъд-но-земеделските хато-хетски представи, вярвания и обредност разкриват специфики, които липсват или най-малкото странят от характерното за месопотамските и египетските култури.
Така е и в нашия случай: в равнинните земеделски култури по правило майките, които "зачевали" бъдещи царе, раждали нормално. След това поставяли новородените в засмолени "кошници" или "сандъци", пускали ги в реката, някой ги намирал, отглеждал и най-накрая те ставали особено мощни и справедливи владетели. Най-древната подобна версия е известна тъкмо от Месопотамия. Един клинописен текст известява, че точно така било станало с царя на Акад Саргон [2684-2630 г. пр. Хр.). Същата представа претворяват в Стария завет [макар и своеобразно) и евреите, за да опишат съдбата на Мойсей. Разкрива се и в индийската "Махабхарата" и току-ре-чи няма древен земеделски народ, в чийто епос или фолклор да не се засичат нейни версии или отгласи.
Надежден отговор на "хатския въпрос" дават праисторическите материали от Тракия. В българските музеи се е натрупало огромно количество археологически материали. Особено място сред тях заема неолитната и енеолитната "пластика", представяща антропоморфни и зооморфни образи. Досега е публикувана нищожна част от онези "идоли", в които археолозите виждат различни богове и персонажи. По линията на дълбоко вкоренила се традиция сравнителните анализи се правят с египетски, месопотамски или еладски [пелазгийски)археологически материали, които се тълкуват най-вече с оглед елинската митология.
Тази научна инерция обаче не издържа критика - особено предвид "хатския въпрос". На свой ред "хатските знания" на осетините изискват най-напред на нашия въпрос да се даде географски отговор. В него оправната точка е "подводното царство" на "Слънцето", понеже неговият дом става морето във фолклора на онези народи, които всекидневно могли да наблюдават как то изгрява оттам. Осетините, откакто се помнели, живеели в Кавказ и е било невъзможно от тази географска позиция сами да стигнат до подобна представа. Епосът им обаче разкрива, че нартите вършели геройства по черноморските брегове, а нерядко правели набези и в страната "между Черното и Бялото море". На-
станало с царя на Акад Саргон (2684-2630 г. пр. Хр.]. Същата представа претворяват в Стария завет (макар и своеобразно) и евреите, за да опишат съдбата на Мойсей. Разкрива се и в индийската "Махабхарата" и току-ре-чи няма древен земеделски народ, в чийто епос или фолклор да не се засичат нейни версии или отгласи.
Надежден отговор на "хатския въпрос" дават праисторическите материали от Тракия. В българските музеи се е натрупало огромно количество археологически материали. Особено място сред тях заема неолитната и енеолитната "пластика", представяща антропоморфни и зооморфни образи. Досега е публикувана нищожна част от онези "идоли", в които археолозите виждат различни богове и персонажи. По линията на дълбоко вкоренила се традиция сравнителните анализи се правят с египетски, месопотамски или еладски (пелазгийски)археологически материали, които се тълкуват най-вече с оглед елинската митология.
Тази научна инерция обаче не издържа критика - особено предвид "хатския въпрос". На свой ред "хатските знания" на осетините изискват най-напред на нашия въпрос да се даде географски отговор. В него оправната точка е "подводното царство" на "Слънцето", понеже неговият дом става морето във фолклора на онези народи, които всекидневно могли да наблюдават как то изгрява оттам. Осетините, откакто се помнели, живеели в Кавказ и е било невъзможно от тази географска позиция сами да стигнат до подобна представа. Епосът им обаче разкрива, че нартите вършели геройства по черноморските брегове, а нерядко правели набези и в страната "между Черното и Бялото море". Наличните антични писмени известия посочват, че и техните предци - алани-те, не пропускали сгода да извършват същото.
Тази страна е Тракия и точно за траките "домът на Слънцето" могъл да бъде в Черно море. Именно за тях Слънцето всекидневно изплувало от своя "източен дом", залязвало на запад и през нощта се връщало в него, за да изгрее отново. С подобни представи изобилства и българският фолклор. При тази географска гледна точка вече не изглежда чак толкова важно кога, от кого и как са получили своето "знание" осетините - или по-точно техните алански предци.
Остава да се напомни, че и "хатите" е нямало как "естествено" да узнаят, че в Черно море се намирал "подводният дом" на "Слънцето". Те живеели в Северозападна Мала Азия и пак географската гледна точка сочи, че и при тях подобна представа трябва или да е заимствана, или хатите да са се появили в малоазийските земи от Тракия. Изобщо представата за Черно море като "море на мъртвите", която е характерна за месопотамските народи и е възприета от елините, става възможна въз основа на "южни" наблюдения и представи за съответния северен географски хоризонт. Разбира се и при хатските, и при алано-осетин-ските версии изглеждат възможни какви ли не посредничества. При всички случаи обаче, зараждането на фолклорната реалия е могло да стане единствено от тракийска (европейска) географска гледна точка.
Географският отговор на "хатския въпрос" става убедителен, когато към него се прибави и историко-култур-ният, който отново е тракийски в основата си. Знайно е, че същностният сред същностните въпроси, които са вълнували и вълнуват хората, е произходът на Бога ("Раждането на Боговете"), който отпраща и към "сътворението" на първите човеци. Как бил сътворен от "кал" първият човек знаем от Библията,-претворила древни месопо-тамски и египетски предания. Известни са обаче и "каменни версии" - в елинската митология спасилият се от "потопа" Девкалион "възобновил" човешкия род, като хвърлял зад гърба си "камъни". Как тези "камъни" ставали човеци в митологичния разказ не се казва, но отглас на подобна "каменна" представа разкрива образно тъкмо епосът на осетините. От "скала" в Тракия, Мала Азия и Кавказ се раждали не само Герои-Юнаци, но и Богове. Такъв е прословутият Митра. Той се ражда от "скала" и неслучайно единственият известен на науката релеф, който изобразява Митра "раждащ се от скала", е открит край гр. Ветрен (Пазарджишко).
Сред материалите от тракийските селищни могили изобилстват орнаментирани предмети от печена глина с продълговата овална форма. Археолозите ги наричат "възглавници", защото са документирали в дневници и публикации идоли на "Великата Богиня-Майка", които "седят" върху тях. В традиционните представи обаче, когато Богинята-Майка седи, то задължително е върху трон. Така е било още от най-древни времена и в Тракия изобилстват нейни идоли както върху "подвижен", така и върху "неподвижен" трон. Тогава откъде-накъде в Тракия през V хилядолетие пр. Хр. я поставят на "възглавници" и що за "предмет" всъщност са изобразили нашите далечни предци? Ясно е, че този предмет не може да бъде проста "възглавница". Важно е какво всъщност представя и тя. Ключ за разбирането отново дават осетинските представи за това как се раждали именитите нарти. Те били "вдъхвани" от "слънчевите щерки" и "нартски невести" в специални "камъни". Материалите от Тракия пък доизясняват, щото слънчевите щерки, когато отивали да "чуят" как "расте" в камъка техният син може и да са "присядали" върху него.
Има и друго възможно обяснение. От "Осетинския епос" не става ясно как точно е ставало "вдъхването" в камъка, а не е изключено тракийската "седяща сцена" да илюстрира този процес. Идеята не е за пренебрегване, доколкото в староеврейската апо-крифна литература се открива версията, че Творецът - след като изваял от кал Адам, седнал върху него и му "вдъхнал душата" тъкмо през божествените си задни части.

Олтарът

с форма на "разполовено яйце" представя единствения засега древен паметник, които съответства на "каменните" фолклорни версии за раждането на Богове и Юнаци. "Каменното яйце" е "разполовено" така, щото все едно го е разломил тракийският "Бог-
Ковач", и от него да излезе съответен Бог или Юнак. "Раждането от камък" намира своите добри паралели още в енеолитните идоли на Великите Богини (и "слънчеви щерки"), които седят върху онези овални камъни, където преди това са "вдъхнали" своите божествени чеда. Засега в района на Кая-башкия мегалитен комплекс не е откривана праисторическа керамика, но "каменното разполовено яйце" съответства на онези древни фолклорни представи, които отпращат към "Златния век".
В заключение се налага да подчертая, че щастливо достигналият до наши дни каменен олтар, е заплашен от унищожение. Макар да е разположен в силно обрасла и днес труднодостъпна част на скалния кордон, към района проявяват засилващ се интерес има-нярите. Варварските им набези засега доразрушават само останки от стени и крепостни съоръжения. Екипът ни засече и люде, които посред бял ден безнаказано шетаха наоколо с метало-търсачи...
Един уникален обект, който след археологически проучвания може да бъде подобаващо вписан не само в българската, но и в европейската археологическа карта, е заплашен от унищожение. Ето защо си позволявам да апелирам към общинския съвет на Сунгурларе да вземе нужното решение и да потърси средства за съответни археологически проучвания.

*Статията представлява специална преработка за "Будител" от монография "България: европейски културни феномени и загадки"

*осетинците - древнобългарски клон или народност, не северноирански
** В Щутград край Ситово този "хатски език" го наричаме "Словата на Силата".

Ето пример за всички титулувани специалисти в областта "история и археология" за това как трябва да се анализира и пише!
Чест прави на доктора, че е свързал произхода на митраизма и на самия Митра от Балканския полуостров, а не обратното, както правят върлуващите под опеката на гърка Теодоси (Божидар Димитров) ираноиди в България.
Естествено, статията беше в едно неизвестно за мен, а може би и за широката общественост в България , списание "Будител", на което случайно попаднах в Кърджалийския музей. По будките и книжарниците няма да го намерите, за разлика примерно, от списание 8. В "Будител" посписва и Любо Цонев.

Раждането от камък или "разполовяването" на каменното яйце

Дамбалъ, Снимка Христо Тодев

http://picbg.net/u/15032/30607/345913.jpg


Ранули,Приморско, наша снимка

http://picbg.net/u/15032/30607/345914.jpg


Татул, снимка Христо Тодев

http://picbg.net/u/15032/30607/345916.jpg


Татул, наша снимка, обърната хоризонтално

http://picbg.net/u/15032/30607/345915.jpg

Яйчения олтар от Каябашкото плато

http://picbg.net/u/15032/30607/345919.jpg


Митра се ражда от яйцето

http://picbg.net/u/15032/30607/345920.jpg

Това негово изображение с двете вдигнати ръце нагоре и двете човешки фигури отсраните,знаете какъв знак прави.

Камък от Беленташ:

снимка 1

снимка 2

снимка 3

снимка 4

снимка 5