Джагфар Тарихи - Том I

Сборник български летописи, 1680 г.

“… А в “Хон китабъ” на сеид Гали се съдържа следното известние на Шамс Тебир за произхода на народа на българите: преди 33 хиляди години предците на хоните - именците обитавали в Големи и Малки Рум, а народът на синдийците - по бреговете на Идел, наричана тогава Ура… След известно време дружествената общност на синдийците се разцепила на синдийци-ура и синдийци-мурдаси, които започнали да враждуват помежду си. Отначало надделели ура и започнали да господствуват… След известно време тюрките нападнали урците, но претърпели поръжение. Една част от тюрките избягала в Хин и дори отвъд Чулманско море, друга отишла в Големи Рум, трета пък попаднала в плен. Но в тази война урците отслабнали и мурдасите се опълчили срещу тях. Бийовете на поробените тюрки помогнали на мурдасите и те завзели върховенството. Но тюрките не получили очакваната свобода и тогава те избили своите бийове и се присъединили към урския род сабан…

От митовете най-интересен ми се стори дастанът за Тагмър или Таймър, както се наричаше в него алп-биката Яребица. Според него тя родила първите хора, а сетне поискала и да ги управлява. Туран не й разрешила да царува в държавата Туран и тогава Таймър уговорила злите духове да построят “стената на дивовете” и да погубят хората. Заради това Тангра я превърнал в голяма мишка или плъх. След това тя започнала да се нарича алп-бика Мишка [Кузге] или Киргиз-Киркиз [Дивата или Свободната Девойка] и да се счита за дух на женското своеволие и упорство. Някои считали, че именно тя, като се появила в царството Идел под образа на прекрасна девойка, предизвикала многовековните размирици в държавата. Отначало тя очаровала всички български принцове и дори ги уговорила да се оженят за нея, а сетне изпокарала братята, като отдавала предпочитанията си ту на едного, ту на другиго от тях. Когато я прогонили от Идел, тя отишла в Кашан, където станала обект на поклонение за масгутите. Затова Тангра наказал това племе, което започнало да се нарича също киргизи - от името Киргиз. То прекратило съществуването си и дори една малка група от оцелели масгути започнала да носи името на българската династия Алан, някои представители на която избягали при тях. Степите на масгутите били заети от къпчаците, които поради това започнали да се наричат и киргизи…

“Масгутите били едно от синдийските племена, които сирите наричали също и саклани. След като част от сакланите се обединили с тюрките в един народ на българите, започнали да наричат саклани често и самите българи… Друга една част от сакланите и българите, както вече писах, отишла във Велики Хин [Индия] през планините, които нашите наричат Кара Коръм, т.е. “Великата или Високата Стена”. Така хоните наричали и стената, с която чинците се оградили от тях. А думата “коръм” означавала освен това и “ров”, “вал” и “лагер”…”

“Той живял 300 години и бил истински праведник, за което след земната му смърт Тангра го пренесъл на осмото небе. Погребали го в седем-етажна кула-гробница. Гробниците-кули на другите владетели и знатни жители самарците наричали в памет на Мар “Май-юлъ” (“Пътят на [праведния] Мар [към небето]”), тъй като искали Всевишния да им дари същите милости след смъртта. А бедните, които не можели да построят гробници, били погребвани в планински пещери. По-късно, когато българите отишли в степите, започнали да изкопават погребалните пещери в земята…

Непосочен автор по Кул Гали, “Хон Китабъ”

“… Първи от българите, който започнал да лекува без да използува лекарства, бил Мидан, по прозвище Баръс. Отначало той живял в Самар, а сетне се преселил в Азербайджан. Той можел да приема различни образи и благодарение на това да достига нужното състояние и да усилва въздействието си върху болния с цел неговото излекуване. Така той се превръщал ту в гигантски алъп [великан], ту в барс, откъдето е и прозвището му… Това лечение той допълвал с физически и духовни упражнения и особено хранене… Неговите ученици се наричали “миданчии”… А мула Бакир [Ахмед ибн Фадлан] се отнасял враждебно към това изкуство и убедил Алмъш да го забрани и да премине към привичните за мюсюлманите от Гарабстан [Арабия] начини за лекуване. Но миданчиите, наричани от народа също и “аварчи”, продължавали да практикуват тайно…”

“Още при Мар българите разбили и подчинили арабите и покорили Големи Рум. И тогава на южната част на Големи Рум дали названието “Бал-и стан” (“Господарска земя”). Покорените арабски вождове били задължени да издълбават върху печатите си знака J (чигендек), означаващ “покорност”. Братството “Ел-Хум” придало на този знак значението “покорност на Всевишния” и затова той се поставя на надгробните камъни на праведниците и в джамиите. А северната част на Големи Рум получила името на Кимер или Камър-Батър - главнокомандуващия на българите. След като се оттеглил от службата, той се заселил тук със своите хора и те започнали да се наричат кимерци…”

“А разцвета си тази държава на каф-българите достигнала при цар Камър-Батър. Описанията на живота му, намиращи се в книгата на менлъ Абдалах, твърде напомсят животоописанията на Юсуф [Йосиф]… Но след смъртта му някои от самарците замърсили с нечистотии водата, забравяйки, че тя също се считала за свещена, защото отразявала тяхното божество Тара. Разгневеното божество решило заради този грях да потопи цялата земя Самар, но отначало предупредило хората със страшен глас. От този глас земята се разтърсила и изпопадали всички листа на дърветата. Част от самарците, като се уплашила, отишла още по-далеч на запад и се нарекла за спомен от знамението “агачири”, т.е. “хора на дърветата”. Те достигнали Миср [Eгипет], където също живяли известно време и построили множество планини - Самари или Джукетау. А сред останалите имало един род самарци, които не били оскърбявали водите. Всевишният ги съжалил и им дал кораб, за да се спасят, а сетне потопил целия Самар. Когато водата отново се оттеглила по волята на Тангра, корабът останал на върха на планината Самар, а спасилият се род, като се нарекъл “Нау” (“Нов”), се спуснал от нея на земята. Този род постепенно станал многочислен и започнал да почита и планината, и кораба. Но една част от него веднъж се възмутила и смъкнала кораба долу, считайки, че никаква вещ не бива да се намира на Джукетау - свещената молитвена планина.

Когато свалили кораба от планината, повечето самарци осъдили виновниците за това на изгнание. Тогава осъдените се качили на този кораб и като преплували Сакланско море се заселили в Джалда [Крим] и околните степи. А техен вожд бил знатният воин Таргиз или Тарсиз…

“А тук [в Големи Рум] се намирал големият град Атряч, в който живеели основалите го именци, кимерци и араби. От този град в самарския град Ат-Алан дошъл проповедникът Авар-Хум или Бар, когото арабите наричали Ибрахим. Ибрахим започнал да проповядва истинската вяра и арабите от Самар го поддържали. А трябва да се каже, че още по това време подвластните араби в самия Самар представлявали мнозинството от населението и затова валията на Ат-Алан побързал да прогони опасния за властта проповедник. Тогава Ибрахим отишъл надолу по течението на Кубрат и основал там нов град. Валията, като искал да прогони оттам последователите на Ибрахим, осквернил водата на реката с нечистотии. За това Всевишният наказал Ат-Алан с Потопа. Но преди това Творецът с глас предупредил за предстоящото наказание невинните и послушалите гласа, включително последователите на Ибрахим, се оттеглили на безопасни места. След това по волята на Твореца настъпил Потопът и областта на Ат-Алан била погълната от водите на морето…

“Три хилядолетия преди Буртаската война иделският цар Челбек изпратил в Самар голяма войска (“урус чиру”), за да помогне на тамошните българи да задържат властта след Самарското Наводнение (Потопа). Но край планините Кап-Каш при нашия пълководец Куберчек дошъл самият свален български цар на Самар Хон-Улан и казал, че царството му е престанало да съществува и че той иска да си построи ново - в Хин, при Шестте Планини [Алтай]. Те тръгнали заедно на изток и в земята на сербийците (сирите) - предците на всички тюрки - основали голяма държава. Хон-Улан застанал начело на държавата и я нарекъл със своето име “Хон”… Живеещите в съседство кътаи се опитали да им попречат, но били разбити от Куберчек и повечето от тях се подчинили на Хон-Улан… По-късно била измислена историята за основаването на държавата на хоните от Иджик, сина на Боян, макар всички да знаят, че синът на Боян - Джам-Иджик е основал държавата Идел. Очевидно за тази история в държавата на хоните са научили от иделските българи, които се заселили там… С името “Куберчек”, което означавало “лодкар-превозвач”, нарекли по-късно и кана на Българската държава Курбат, понеже започнал да взема от търговците в полза на нашата Държава голям данък за прехвърлянето през реката…”

“Габдула ибн Микаил Башту пише, че хората от племето имен живеели на разпръснати семейства по двата бряга на река Амул, която гъмжала от змии, и се занимавали с риболов, лов и събиране на плодове. Поради страха от змиите, хората не се решавали да пресичат реката и ловели риба на брега. И само един от тях - Боян - бил превозвач и змиите не го закачали. А тъй като той бил единствената връзка между семействата от двата бряга и се отличавал със смелост и честност, хората го избрали за свой вожд.

“Изплашени от тези нападения, някои карамуенци [африканци] избягали от своята област в страната Шим [Синай] и там, укривайки се много години, се спасили. За спомен от това спасение те се нарекли шимба и установили ден за празнуването му. След 40 години, когато нападенията на кимерците били прекратени, шимбайците… се наели на служба при балистанските владетели… Като видяли, че балистанците враждуват помежду си, шимбайците… завзели от тях една част от Балистан и се заселили в нея… По името на сектата “яхуд” всички шимбайци започнали да се наричат яхуди [юдеи]…”

“… Вторият град се нарича Тамя-Маджи [съвр. Новоросийск] - в чест на сина на цар Буртас - Маджи-Иджик, който отнел земята Дуртсу от камърците [кимерийците] и го основал… Третият град също основал Маджи и му дал името Турган - “Невеста” [съвр. Геленджик], тъй като тук негова невеста станала Чъпчък - дъщерята на Абраг, основателя на рода Абраг. А думата “турган” е рядко срещаща се днес форма на името на алп-биката Туран, считана за покровителка на невестите…

…Този град [Кагърай] бил основан в земята на абасите, който му дал едно от имената на алпа Кубар. Работата е там, че абасите, които се присъединили към Маджи, особено почитали алпа на морето, за какъвто при тях се считал алпът Кубар… Нашите, като считали, че колкото повече имена има един човек или град, толкова той е по-щастлив, наричат Кагърай и с още едно име на Кубар - Наджигай…

… А всички тези названия са български и били дадени от сина на Буртас - Маджи, който също минал оттук със своята войска… Ходай-Утъ [“Божествена трева”, съвр. Гудаута] представлява най-доброто пастбище в страната на шаните. Но шаните не смеят да пасят добитъка си тук, тъй като според техните вярвания тук пасе морският кон на Кубар. Един пастир въпреки това пренебрегнал забраната, а когато конят излязъл от морето, се скрил и го заловил. Конят с човешки глас започнал да моли пастиря да го пусне по живо по здраво, но похитителят не искал да изтърве славната плячка. Той се качил на коня и започнал да го подкарва надалеч от брега, когато изведнъж от морето се надигнала огромна вълна и погълнала пастиря, заедно с цялото му стадо…

В Гуму много от воините на Маджи се разболели и умряли, което принудило сина на Буртас да се върне обратно. В Гуму до ден днешен се пазят камъните и дюрбетата, поставени от Маджи на гробовете на неговите дружинници. Като спомен за погребването тук на голям брой воини тази местност била наречена от Маджи “Гуму” [“Погребения”] …

В края на краищата Маджи успял да стигне до Самар през земите на кара-масгутите [осетини и албанци] и барджийците [перси]. Като разбил барджийците и джаграите [семитите], Маджи освободил от тяхното иго българите от Мосха и Дяу-Хонджак [Карабах, Гянджа и съседните земи], т.е. сабаните. Сабаните от Мосха-Хонджак били толкова зарадвани от това, че нарекли главния си град Бачман [съвр. Батуми], т.е. “Горд” (“Свободолюбив”)… Дяу-Хонджак е изконната земя на сабанските българи… Нас те наричат ту хони, ту къпчаци, а понякога илемци като спомен от това, че боен вик на армията на Маджи била думата “илем” - “родина”. Всичко това прилича на истина - нали Маджи отвоювал южната част от родината на българите - Самар…”

“Според думите на бека, хазарите били същите онези самарски българи, които барджийците [персите] изселили от Арман в Кашан. Тъй като тези изгнаници били хиляда души, то барджийците ги нарекли “хазар”, което на техния език означава “хиляда”. А другите българи наричали хазарите по нашему - “мен” или “мин”, а също и “сарт”… Тъй като хазарите били изкусни търговци, тяхното название “сарт” започнало да означава в някои места “търговец”… Менците оглавили няколко тюркски племена от Кашан и дали на всички тях своето барджийско прозвище… Според неговото мнение от думата “сир” (“сър”), означаваща “седем”, произлязло названието на най-древните тюркски предци на българите - сирби или серби - означаващо “седемте рода”. Едва по-късно названието “серби”, както и думата “чирмъш” започнало да означава тюрките от България, които останали в заблуждението на езичеството. Освен това нашите улани [едри феодали] често наричат с думата “серби” своите игенчеи [крепостни]…

“Отначало те, без да се съобразяват, оставили низшата власт над покорените кара-саклани на акаджирската династия. Но след като акаджирите се опитали с помощта на румците да си върнат властта над Кара-Саклан, царят на масгутите Азак обявил акаджирите извън закона и поканил на служба при себе си българите. Сардарът на българите Юрган, който бил потомък на Аудан и Боз-би, приел поканата и пристигнал в Саклан с част от своите българи на брой 5 хиляди тирме [юрти]. Азак дал на българите земята между Темен и Българско море за това, че Юрган помогнал на масгутите да разбият акаджирите. Бийовете на акаджирите били поголовно изтребени, а народът пощаден и станал български род. След това Юрган се оженил за принцеса от таргизкия род Ат, благодарение на което и таргизците станали български род, а той самия бил назначен от Азак за улуг-бег на Кара-Саклан…

“А майката на този знаменит бояр [Бу-Юрган] била от юрганския род на хонското племе хот или хотраг. А в древността това племе се наричало сохот или на сербийски - хол - но по-късно тази дума придобила формата хот или хотраг. А от всички хонски племена единствено племето утиг или утяк можело да съперничи по сила и численост с хотрагците. След разгрома на хоните от чинците, тюрките и сербийците при кан Тиган, наречен Хин-Батър, хотите и утигите се разбягали в различни страни. Хотите се заселили на река Соб или Собол (Субъл), десния й приток Байгул и левите й притоци Сасъ-Идел и Тора-су. А Собол се влива в Чулманско море. Кар дингезе [“Морето на снеговете”] и Кара дингез [“Черно море”] са само заливи на това огромно море. Името на великата река Собол е дадено от потомците на хотите, които уседнали в нейната област и начело с бия Туба, заедно с кара-оймеките, влезли в Държавата по време на управлението на Колън и неговия син Анбал. А тъй като оттук изнасяли най-хубавите в света самури, то и те при нас били наречени “собол”.

“Аракътаите са северни кътаи и се считат за природни кътаи, поради което ги наричат “чисти (ара) кътаи”. На това племе аракътай била подчинена източната част от хоните и киргизите, които то наричало “аргън” от името на река Аргън [Аргун], при която те успели да разбият бащата на Булюмар - кана на хоните Джилки. След тази битка Булюмар отвел една част от хоните и подвластните им киргизи на запад, но другата им част начело с брата на Булюмар - Бурджигин - се оттеглила тогава на река Джилки [Шилка]. Името на тази река носил Джилки, тъй като се родил на нейния бряг. Пак там и бил погребан в дървена къща “кур” [курен], над която насипали курган [могила]…

Но скоро и джилкинската част на хоните и киргизите била принудена да се подчити на аракътаите и започнала да се нарича “аргъни”. Потомците на Бурджигин или Чинджигин възприели обичаите и езика на кътаите и били оставени от аракътаите за бийове на аргъните, но те не забравили своето унижение. За да помнят винаги за него, те дори запазили името на Бурджигин, съставено от две български думи: “бури” или “чин” [“вълк”] и “джигин” или “джакън” - “принц”… От този род произлиза сегашния управител на кътайските земи Тимер [Чингиз Хан]…”

“Беше ми интересно да узная и това, което Карамъш-тюре бе написал за древните тюрки… Оказва се, че в древността думата “осем” се произнасяла във формата “агъз” и с нея хонските българи наричали осем-родовото обединение на кара-кътаите [западните монголи - наймани], но много хорезмийски писатели често я превръщали в “огуз” и затова бъркали огузите-узи [узи] и кътаите [монголите]. И тези бъркащи учени биват наричани “наблюдателни”, макар че какво бихме казали за човек, който взема магарето за камила! (…)

Много сведения съобщава тюрето и за къпчаците. Така той пише, че къпчаците или по-точно - киргизите - се деляли на западни и източни. Западните, смесили се с остатъците от сакланските къпчаци [скитите] имали вид на светлооки и светлокоси хора, а източните, смесили се с кътаите, именците [манджурите] и чинците [китайците], придобили вида на чернооки и чернокоси хора… Отначало кайците [уйгурите-езичници] прогонили от Алтай в Иджим западните къпчаци, които нашите нарекли - за разлика от източните - кумани, т.е. “южни” или “светли”. А сетне кътаите завладяли целия Хин и изклали значителна част от източните къпчаци или оймеките…”

“Когато новият хонски цар Булюмар установил в Буляр властта на своята династия и наредил да наричат Буляр [с името] Атил, булярските българи започнали да се наричат и “буляри” в памет на отдавнашната си служба на хонските канове. Към времето на идването на Булюмар в състава на българите влезли толкова много хонски родове, че българите възприели хонския език…”

“Великият хан [Угедей] помоли Гази-Барадж да заеме от него на служба нашите майстори и салджии за завладяването на Мачин [Юго-Източна Азия], остров Имен [Япония] и други страни. Това бе предизвикано от разказа на чинците [китайците], че преди 1000 години от Буляр в Чин дошли хиляда души от два рода - май и иштяк - и че тези българи се прославили като отлични мореплаватели. Веднъж те били изпратени да завладеят Далечния Мачински Остров и не се завърнали. Само един булярец се върнал оттам през Близкия Мачински Остров и разказал, че жителите на онази страна привидно се подчинили на булярците, но през нощта потопили всичките им кораби…”

“Синът на хонския кан Алъп-би с войска от българи и хони разбил садумците и ги принудил да избягат в Алтън Баш и Рум. Сетне Алъп-би със своите българи, които претърпели в Азербайджан множество неприятности от румците, се прехвърлил през Сула [Дунав] и край град Дере [Адрианопол, Одрин] разбил 80-хилядната румска войска. Румският кан Балън [император Валент] избягал в двореца си, но бил обкръжен и изгорен от хоните, които по този начин се разправяли с вождовете на враговете. Когато дворецът изгорял, Алъп-би излязъл на пепелището и открил канската корона. Той я взел и я донесъл на баща си, който се нарекъл кан, но внезапно умрял на пира по случай победата. Алъп-би станал кан на образувалата се в Саклан Хонска държава и починал на времето си на планината Куян-тау или Кук-Куян. Преди смъртта си Кан-Дере, както още го наричали, заповядал да поставят на гроба му огромния знак на рода Дуло - “балтавар”. А той изглежда така: Y, където знакът ^ означава брадва (“балта”), а знакът И - лък (“бер”). Тези предмети се считали от българите за символи на царската власт.

Внукът на Алъп-би и син на Айбат - кан Атиле Айбат, наречен Аудан (Аудон) Дуло, тръгнал срещу алманците и фарангите, задето техният цар отровил жена си - сестрата на кана. След като разбил най-силното алманско племе галидж така, че част от него избягала по Кук дингез [“Северно море”] на островите Садум и Галидж, Атиле обсадил пред нощта столицата на фарангите Алтън Баш. Тя получила своето название от златните куполи на къщите й. На сутринта слънцето изгряло и блясъкът на златните покриви заслепил българите. Изплашените българи се разбягали безогледно и влиянието им след това се разколебало. Атиле, когото улчийците наричали Мъшдаулъ, умрял при отстъплението в земята на алманците и държавата се разпаднала.

Трите сина на Атиле, тримата братя - Илак, Тингиз и Бел-Кермек [Ирник], заедно с българите и улчийците се укрепили срещу фарангите в един лагер, но били разбити. Илак загинал в боя, а Тингиз и Бел-Кермек с българите получили правото да напуснат лагера. Те отишли към устието на Бури-чай, а по пътя изгубили Тингиз, убит от засада от галиджийците. По време на пробива през тази засада Бел-Кермек за пръв път наредил да вдигнат като знаме червения стяг на асите с полумесец на дръжката. От Бел-Кермек тръгва българският род на царете, наричани или канове, или балтавари, защото думата “балтавар” придобила смисъла на “вожд”.

Мястото, където българите се заселили между устието на Бури-чай и Джалда, където се намирали градовете на румците, Бел-Кермек нарекъл Алтъноба за спомен от обсадата на Алтън Баш. Изоставеният лагер по-късно станал град, който местните улчийци нарекли Галидж, а българите - “Учулъ” (“[Град на] Тримата Синове [на Атиле]”).

Още по времето на Бел-Кермек в Саклан нахлули сабарите, които българите наричали на саклански сабани. От тях идва нашият език, който персите погрешно наричат къпчакски, защото самите къпчаци са го възприели от киргизите и при това още порядъчно го развалили. Онези пък сабани, които останали в Туран, започнали да наричат най-често баджанаци. Техният език, както вече писах, постепенно започнал да прилича на езика на узите или тюркмените и Всевишният внушил на Микаил да направи именно този език наш писмен език наред с арабския. Кашанците го наричали български тюрки, а тюркмените - туран теле [“турански език”]…

Синът на Боян-Челбир - Тубджак - воювал на страната на аварите срещу Рум и подчинените на румците улчийци. Докато аварите безпощадно убивали улчийците, българският балтавар ги щадял и извел от Рум в своите владения около двеста хиляди от тях. Тези български улчийци започнали да се наричат анчийци (анчълар), т.е. “погранични”, “покраищни”, тъй като били заселени по северните граници на бекството (бейлика) Кара-Булгар - в Учулъ и на Бури-чай. Хаканът на аварите отначало се отнасял с раздразнение към това, но когато по заповед на Тубджак анчийците направили няколко стотици лодки и успешно се сразили с тях срещу румците, се смекчил и ги оставил на мира…

В 605 година, след като управлявал 15 години, Тубджак се споминал, оставяйки на своя голям син Бу-Юрган [Органа] едно обширно бекство от Учулъ до река Аксу и от Кук-Куянтау до Джалда. А на новия балтавар на Кара-Булгар не му провървяло доста скоро. Хаканът на аварите обсадил един румски град и, както винаги, първи тръгнали на щурм анчийците, а след тях - българите. Когато хаканът решил, че силите на защитниците са сломени, наредил на българите да отстъпят мястото си на аварите. Но румците разбили аварите и разяреният хакан обвинил за поражението Бу-Юрган и заповядал да възкачат на трона на балтаварите на Кара-Булгар по-малкия син на Тубджак - Албури. Сваленият Бу-Юрган отишъл с част от българите в румската част на Джалда и се наел на служба при тамошните румци. Той се отличавал с такава необикновена сила, че бил наречен Ар-Буга. Но пребиваването му на румска служба било кратко, защото властта на аварския хакан скоро след поражението му се разколебала и той [Бу-Юрган] можал да се завърне на любимата си река Буга-Идел. Самият балтавар чергарувал между реките Бурат и Буга-Идел, а негов стан бил аулът Кашан. По това време големият син на Албури - Курбат [Курт, Кубрат] - чергарувал между сакланския аул Аскал на Бури-чай и аула Харка на Аксу, а стан му бил аулът Балтавар…

По заповед на Курбат неговият по-малък брат Шамбат през 620 година издигнал на мястото на аула Аскал на хълмовете Куянтау град Башту [Киев] и потеглил от него срещу врага начело на голям отряд от българи, анчийци и саклани-руси. Той успял бързо да разгроми аварите и да завземе страната им. В това му помогнали местните улчийци, а също и башкортите, които се наричали “хонтурчи” (хонтурчийци) и били недоволни от управлението на аварския хакан. Но след това Шамбат се провъзгласил за независим владетел, а държавата си нарекъл Дулоба, т.е. “Земя на Дуло”. Като разбрал това, Курбат наредил на брат си да се върне на службата си при него, но онзи отказал и бил наречен от Башту с прозвището “Къй” (“Отрязан”, “Отделил се”).

Докато Шамбат воювал в Дулоба, Курбат неуморимо разширявал пределите на Ак Булгар Йортъ [Българската Държава]. Като се възползувал от размириците в Туранската Орда, той прогонил хазарските тюрки от Джураш и станал господар на всичко, което се намира между Сула и Идел. От стремеж още повече да унизи разбитите аварски и турански владетели Курбат наред с титлата кан приел и тяхната титла - хакан…”

Гази Баба Худжа, “Гази-Барадж Тарихъ”

“… Някои твърдят, че Българската Държава - Ак Булгар Йортъ - била образувана от Курбатовия баща Албури през 605 година, други - от Бу-Юрган или Курбат през 618 година, а трети - от Курбат в 619 година. Аз пък съм чел в “Историята на Шамс”, че Улуг Булгар Йортъ [Велика България] е била образувана от Албури през 603 година и считам това сведение за най-вярно…”

“Балтаварът чергарувал между град Банджа [Фанагория] на Азакско море и стана Хоръсдан, наричан и Батавъл [Путивль], т.е. “княжески стан”… По обратния път хаканът непременно посещавал и становете Тиганак и Балтавар и намиращото се от него на един ден път място на гроба на Бу-Юрган. А майката на този знаменит бояр била от юрганския род на хонското племе хот или хотраг…”

“… Това бил могъщ цар, който обичал мира, реда и градския живот… Освен Башту той построил градовете Иске Банджа, Балън или Балънджер, Шъгер, Саркел, Истян… Със своето величие и мъдрост Курбат напомнял Туки [Атила], но от всички занятия предпочитал търговията и не се гнусял лично да посреща пристигащите от Рум кораби и да преброява докарания товар.

По целия Бури-чай [Днепър] той устроил митнически застави и платени превози, които му носели големи доходи. Във всичко това кан Алмъш [упр. 895 - 925г.] се стараеше да му подражава… Заради безопасността на плаването… Курбат сам отплавал по Бури-чай и дал на всеки ган [праг] особено название… Първият след Башту праг той, както разказват, заповядал да нарекат Катраг в чест на любимия му син Катраг [Котраг], друг … - Кубар в чест на приемния му син [Кубер], трети - Гулям Сюри, което означава “Пролетна Задушница” и “Шум”…, четвърти - Юлбаръс или Леу, което означава “Заплашителен” или “Чудовищен”, пети - Азбарган, което означава “Отличен Стрелец” в чест на сина Азбаруг [Аспарух], шести - Кугюнчаган в чест на жена си…, седми - Айяр, което означава “Алчен”, “Ненаситен”, осми - Лиманган или Балънган, което означава “Праг на Залива”, девети - Илятбир [“Владетел на Благоденствуваща Страна”] - титулното име на големия му син Бат-Боян, десети - Лачън в чест на приемния му син [Алцек], единадесети - Давълган, което означава “Бурния Праг”, дванадесети - Кермек [“Юнак”] в чест на кан Кермек [Ирник], който основал Българския бейлик… Островът на Бури-чай, до който достигали след преодоляването на тези прагове, Курбат нарекъл Бюрган в чест на чичо си Телес, но народът започнал да го нарича Курдизе или Хурдизе - “Станът на Курбат”… Прагът, който се намирал след този остров, Курбат нарекъл Билиг в чест на любимия син на Бюрган… Когато тази работа била свършена, Курбат слязъл на брега и побил в него своето знаме с накрайник във вид на тризъбец…

Простите саклани и анчийци много го обичали и го наричали Хур [Хор, Хорив] и Мегулъ [Микула]…”

На връщане [от поклонението-хадж] халифът отново приел Бат-Умар и му предал… Корана, полезни книги и зелено знаме, за да връчи тези безценни дарове на Курбат…

Бат-Боян се върнал в стана Сандугач [на река Кубан], откъдето вече пристигнал в Башту, където връчил на баща си даровете и посланието на халифа… След това Бат-Боян отишъл в своя град Баръс или Ширкан [Шарукан] на река Себер [Северски Донец]…

Но скоро - уви! - халифът Умар… бил злодейски убит [в 644 г.] от един барджиец [персиец], който искал да отмъсти на арабите за разгрома на Барджил [Персийската държава]…”

“Тазбаш [арабският пълководец Абдуррахман] се приближил до град Сандугач и устроил край него засада… Когато Бат-Умар излязъл от град Сандугач срещу арабите, той тутакси попаднал в тази засада… Щастието било на страната на Бат-Боян и той успял да се спаси с бягство, но изгубил почти всичките си воини и красивия град Сандугач, който бил безжалостно разгромен от Тазбаш… Като узнал за този разгром, Бат-Боян… наредил да нарекат Тазбаш - Сандугач, за да не забравя никой за неговото престъпление…”

“Малко преди земната му [на Курбат] кончина Велика България отново била нападната от хазарите и той изпратил на синовете си стрели, за да съберат войската… Когато синовете се събрали, каганът им обявил, че чувствува приближаването на смъртта и че оставя властта на своя голям син и съуправител Бат-Боян. Сетне… заповядал да му предадат стрелите и като ги събрал в сноп…, казал, че докато стрелите са заедно, те не могат да бъдат прекършени, а поотделно лесно ще ги строшат - стрела след стрела. “Затова вие ще бъдете винаги заедно и тогава никой не ще може да ви победи” - завещал на синовете си Курбат”.

5 години Шамбат с подкрепата на Атилкесе обсаждал Джалда и се считал за хакан в останалата част на Саклан-Българската държава. В разгара на тази обсада отново укрепналите тюркски хакани нападнали Саклан през Агидел. Казват, че тогава през реката от Тюркистан [Туркестан] се прехвърлили 150 хиляди кумани, тюркмени-кук-огузи и киргизи, обединени с името на основателя на Тюркската държава Хазар. Шамбат и Атилкесе се хвърлили срещу врага, но били разбити и избягали с част от своите в Башту. Този разгром станал поради това, че по време на битката джурашските тюрки, мурдасите и утигите преминали на страната на хазарите, а сербийците избягали на север и се укрили в сурските гори. Хазарите пленили множество бурджански българи, които принудили да воюват на тяхна страна.

“Когато Бат-Боян най-сетне се прехвърлил през Шир [Дон], той видял бягащите хора на Кумък… и узнал, че Шамбат и Аспарух вече са разбити и са се укрили в Буртас [Средното Поволжие]… Катраг в движение атакувал един хазарски отряд, зает с преследване, и го погнал, но той го извел при основните сили на кагана, които той още не успял да разпусне… Целият отряд на Катраг загинал, а той бил взет в плен.”

“За спомен от тази битка Бат-Боян приел името Халиб [“Победител”]”.

“Скоро след това Държавата отново била нападната от Тазбаш с огромна войска… и Бат-Боян бил обсаден в Шаркел [Саркел, Белая Вежа]. Аспарух… не му се притекъл на помощ и единствено доблестта на шаркелците спасила града и живота на царя… Пристигналият със своите угузи каган Кабан, когото наричали също и Хин, помогнал на шаркелците да довършат разгрома на отблъснатите от града тазбашци. Бат-Боян бил дотолкова потресен от това нападение на тазбашците, че в разсърденото си състояние дори се отрекъл от истинската вяра… Но запазил името Бат-Умар за спомен от благородния халиф Умар…

След битката българските бейове на Саксин [Предкавказието] поискали от царя или да поеме управлението на провинцията в свои ръце, или да я предаде под управлението на Кабан… Бат-Боян не можел да задържи под управлението си едновременно и Кара-Булгар, и Саксин, затова със свито сърце предал Саксин на кагана. Саксинските бейове принудили Кабан да се откаже от съюза с угузите и го провъзгласили за свой каган. Но сетне сакланските бейове превърнали своите кагани в кана-келбири [главни жреци], а цялата власт предали на каган-бековете, избирани от средата на най-знатните български бейове. За пръв каган-бек бил избран беят Ойгър Колън-Евен. При това бейовете разпространили върху Саксин названието “Хазар”, тъй като то станало име на династията [на каганите]…”

“По-късно той [Катраг] станал бий на Буртас и основал град Балтавар за спомен от центъра на своето кара-сакланско владение - града Балтавар [дн. Полтава]. Когато този град се разрастнал, започнали да го наричат Булгар, а названието Балтавар останало само за неговата цитадела. Тази цитадела била наричана също и “Марджикан”, “Мумин” и “Тажи-Балик”… От тези названия се запазили само двете, а третото - “Тажи-Балик” - било дадено на керван-сарая… Потомците на Катраг владели Булгар 191 години…”.

“През 674 година Шамбат, като получил помощта на аскалите [балтийски пирати], пристигнали от големия остров близо до Артан [Прибалтика], завладял Башту [Киев] и се обявил за каган на Кара-Булгар…”

“… Въпреки желанието на Ойгър да довърши войната в Тубджак, на него му се наложило да изпълни волята на Тангра, изказана чрез кагана Кабан… и да помогне на Бат-Боян… Заедно те прогонили Аспарух от Башту и на последния се наложило да отиде през 677 година в тюбата Улаг [Влахия], която той обявил за свое царство [с името] Улаг-Булгар…”

“…А Атилкесе, като не чувствувал достатъчна подкрепа от страна на сакланите и улчийците, предпочел да отиде с част от бурджаните и тюркмените в Кашан. А това била извънредно укрепена област, заобиколена от три страни от реките Бурат, Сула и Аудан-су, а от четвъртата - от Улагските планини [Карпатите]… Атилкесе прекарал тук - в качеството на бек на своите българи, местните улчийци и улагци - няколко години в относителна безопасност. Единствено враждебните действия срещу него на аварите и съюзните с тях румци го принудили да напусне тази област и да отиде в Искандеровите Планини. Там той образувал свое царство, което нарекъл Бурджан за спомен от предишното си владение. Неговите потомци, както пише сеид Якуб, възприели от тамошните улчийци християнството, а заедно с него и улчийския език. А това станало поради това, че поповете на улчийците проповядвали на своя език и че българите се заселили в домовете на улчийците. Единствено бурджанските кук-огузи, които продължавали да живеят в полето, запазили тюркменския си език…”

“На Къзъл-Кубар [Кубер] и Лачън [Алцек], които признавали отначало властта на Шамбат, а сетне - на Аспарух, не им оставало нищо друго, освен да последват Аспарух в Улаг. Те помогнали на Атил-Кусе да присъедини към Улаг-Булгар отначало Ангъл, а сетне - Берсула [Мизия] и Макидан [Македония]. За това Аспарух им дал за владение Макидан…

Веднъж при Лачън дошъл посланик от Алтънбаш [Италия] и му предложил да вземе за жена дъщерята на починалия бек на алтънбашските българи, който нямал синове, и да стане техен предводител… Лачън, чиято душа била изпълнена с мъка, поради това, че сакланската бика [която той обичал]… предпочела да се омъжи не за него, а за Кубар, без дълги колебания заминал със своите хора в Алтънбаш… и там станал многобожник [християнин].

“… В документите на моя господар [цар Гази-Барадж] съм виждал списъка на улаг-българските [дунавско-български] царе, носенет от посланика на Азан [Асен] Арслан Тертер… Целият архив на везирите, завеждащи връзките с другите страни, изгоря…, както и оригинала на този списък.

Това царство [Дунавска България] е част от Идел и Улуг-Булгар [Велика България], както и Урус [Рус], Карел [Финландия], Маджар [Унгария] и Кипчак [Кумания]. Голяма част от територията му заемат планините Макидан или Кара-Бурджан, поради което го наричат също и Бурджан или Кара-Бурджан… Когато идваха посланици оттам, криеха ги от народа в цитаделата на столицата… Цитаделата [на Буляр] се наричаше Джурдизе или Марджикан, което означаваше “Рицарската цитадела”, макар думата “дизе” за означава в простонародния език също и “стан, лагер”. Остроумните и невежи хора преправяха името на цитаделата и казваха ту “Мардукан”, ту “Тирсасе” и други подобни… В цитаделата се намираше големия дом на Колън, част от който емирът, още приживе, предоставял на посланиците на онези страни, от връзките с които бил най-много заинтересован… В този дом именно криеха бурджанските посланици, за да не възбуждат разказите на бурджаните за благополучния живот в Улаг-Булгар желание сред нашите хора да се преселят там. Но въпреки това, такива неща са се случвали и то не веднъж… По същия начин постъпвали и владетелите на Бурджан… Тяхната настояща столица се нарича “Торнаба” [“Светилище /жертвеник/ на Жеравите”, Търново] и се намира до старото езическо светилище, където принасяли жертви и се молили на духовете на предците-герои. Веднъж, късно през нощта, на това място византийската войска незабелязано се промъкнала към лагера на Аспарух откъм неохраняемата страна, но жеравите закрякали, а разтревожените българи забелязали и разбили врага…

Според “Списъка” отначало царувал Аспарух… Преди това той бил владял Ак Булгар [Сребърна - Волжска България] и Ечке Бурджан [Северен Кавказ]… На своите братя Лачън и Къзъл-Кубар той подарил западната част на Макидан… Той починал в 692 година…

След него царувал Тарвил [Тервел]… Той починал в 719 година.

След него царувал брат му Айяр, когото още Аспарух поставил за съуправител на Тарвил, за да предотврати сблъсъците по повод престолонаследието. Тарвил го бил изпращал с отряд воини на помощ на хазарския каган Кук-Куян, който се сражавал срещу арабите. Дъщерята на Айяр - Чакчак - била омъжена за кара-българския балтавар Сулаби [син на Бат-Тимер и внук на Бат-Боян, упр. 700 - 727 г.], който също се отличил във войната с арабите. Синът на Сулаби и Чакчак бил Айяр (Авар) [упр. 727 - 759 г.]…

Айяр Бурджански направил свой съуправител сина на Тарвил - Кермес, наречен в чест на алпа Кермес - посланика на Тангра. След една от битките с арабите, Айяр бил поразен от паралич и вместо него царувал верният му Кермес. Той толкова обичал Айяр, че влязъл в шатрата при него в момента на неговата смърт. Когато излязъл със съобщението за смъртта на Айяр, бюрганите заявили, че в него се е вселила Улят и той не може да управлява страната. Тогава предали царството на сина му Сувар [Севар]. Това се случило в годината на заека - 727 г…

Сувар умрял в годината на коня - 742 г. - разстроен от това, че Шада-идик [главният съдия] го свалил… в 740 г…. от престола. На багълите и баганините било казано, че Улят е поразила целия род на Кермес…

След 2-годишното регентство на Би-Хатън… те избрали за цар Коръмджес [Кормисош, Кормесий] - сина на Уран (от рода Угил) и дъщерята на Айяр. Той царявал щастливо до 755 година, когато воинското щастие му изменило и той… предал властта на сина на сестра си Бунек… Той починал в… 761 година…

В годината на тигъра - 762 г. - на трона бил възкачен съуправителя на Бунек [Винех] - сина на Коръмджес и неговата жена от рода Угър - Телес [Телец]… Телес бил съюзник на хазарския хаган… Потомъкът на иджика Шада - Саин [Сабин]… отнел властта от рода Угил [Укил]…

Синът на Бунек - Боян [Баян, Паган] - успял да прогони Саин…

След гибелта на Боян властта преминала към сина на Телес - Дилярек [Телерик]…

През… 764 г. в една битка Телес бил неволно убит от своите хора, но скоро самият Саин бил свален… в 765 г. от тъста на Телес - Юмарт [Умор].

Старецът Юмарт обаче скоро починал и на трона бил възкачен Азан Тукта [Токту, “Асен Велики” на Паисий], сина на Кермек и дъщерята на айярския (аварския) каган Улаг от рода Магунти. Враговете му обаче разправяли, че истинският баща на Азан бил един айярски бек, а Кермек го осиновил след женитбата си. За разпространението на тази клевета способствувало това, че голяма част от живота си Азан се намирал на служба при айярските кагани… В детството си Азан бил много слаб, затова кам-боянът му дал магическо име… Азан бил баща на Коръм [Крум] и дядо на Амуртаг [Омуртаг] и всички улаг-български царе с имена “Азан” [Асен, Асеновци] са негови потомци… Жената на Азан била бика от българския род Урус-Алан. Тяхната дъщеря Аря-Услан била омъжена за Кан-Караджар [балтавара на Кара-Булгар] и родила Угър-Айдар или Урус-Айдар…

Майката на средния син на Амуртаг - Джан-Арбат [Енравота] - била маджарска бика…

Коръм имал още един известен син - Будим, който се родил в град Бичин или на саклански - Будим [Видин] - и затова наречен с неговото име. Той по решение на баща си постъпил на служба при Кан-Караджар… Син на Будим бил Джир-Азан или Джир-Ас, син на Джир-Азан - Джун или Джунне, син на Джун - Баръс, който заедно с Джакън и Абдалах довел Бакир [Ахмед ибн Фадлан] в Болгар, а син на Баръс - Халиб…

Моят господар [Гази-Барадж] ми забрани да споменавам за службата на Будим и неговите потомци на царете на Кара-Булгар [Черна България] и Ак-Булгар [Волжска България], опасявайки се, че татарите [монголите] на това основание ще изискат от Улаг-Булгар [Дунавска България] подчинение… Баръс бил женен за дъщерята на цар Шамгун [Симеон]… и многократно пътувал до Улаг-Булгар…”

“Улаг-Кашан [Молдова] се намира на река Кичи-Буга… “Ази-Улаг” означава “Български град в земята на улагите”… Нашите търговци пътуват от Джалда [Крим] до Бирман, а оттам по реките Тирле-су [Днестър] и Бурат [Прут] - в Улаг-Кашан и Ази-Улаг… Тези градове са изключително важни за Държавата, тъй като поддържат нашата търговия с Кара-Бурджан, Улаг [Влахия], Кряш [Гърция], Маджар и Байлак. Между тези градове се намират няколко анчийски, улагски и кумански бейлици. Те всеки ден променят границите, териториите и названията си, тъй че няма смисъл дори да се привеждат техните названия. Нашите градове им плащат данък, а във всичко останало те са предоставени на самите себе си. В темите на тези бейлици се намират жалките останки на няколко града от времената на Буртас и Кара-Булгар, но те вече нямат голямо значение. Сред тях ще спомена Саръ-Керман, Ак-Керман, Чирмъш, Бигар… Улагците [власите] ми обясниха, че “чирмъши” наричали българите от времето на Буртас, а “бигари” те наричат днешните българи…

Аз не успях да стигна до Кара-Бурджан [Дунавска България] поради бурите в морето, от оттам в Джалда [Крим] пристигна моят ученик и сподвижник Фазъл от рода на Кермек и ми разказа някои неща за онзи край. Той се разделя на пет големи части, от които западната се нарича Маг-Идан [Македония], т.е. “Вълчата Низина или Долина”, северната - Кичи-Улаг [Мала Влахия], централната - Барадж Келеу [“Змейова Молитва”, Мизия] в чест на празника за измолване на берекет, южната - Буйрак, а източната - Деберджай [Добруджа]… А Деберджай, което означава “Гръмовержец” е едно от имената на алпа Кубар или Бабай, под покровителството на който считат, че се намира този край. Тук много местности носят неговите имена. Самият Фазъл живее в аул, също носещ едно от имената на Кубар - Саръ Салтък, т.е. “Мълниен” на хонски. До него се намират хълм и езеро, носещи имената на Бабай, тъй като се счита, че той понякога обича да си почива тук… В Деберджай избягали всички онези кара-бурджански българи, които не поискали да се покръстят, и тук винаги са преобладавали мюсюлманите. Абдаллах ибн Башту при всяко свое идване тук изграждал джамии и училища. Оттук той донесъл множество кара-бурджански книги, които били заплашени от изгаряне, тъй като били написани или с древното ни писмо “самра”, или с муслими [арабица]. Някои дори считат, че неговото прозвище “Деберзи” означава “Деберджайски”… В Деберджай намирали убежище също и последователите на ереста на Худаяр [перс. “приятел на Бога” - Богомил]… Най-известният град на този най-благодатен край е Джураш, наречен така защото именно тук се провеждали воинските пирове в чест на алпа Аудан-Джураш. Първият такъв пир бил устроен тук още Алъп-бий и на това място сеид Абдаллах издигнал джамията “Джураш”…”

Превод: Движение "Воини на Тангра", Красимир Добрев, Емил Коларов