Великият Щутград - нощният Дионис, част Първа

[Йордан_13]

За честванията на “нощният Дионис” на Щутград е било отредено специално място, което се намира извън скалните порти, през чийто проход се влиза в територията на светилището. То представлява скрит скален масив, намиращ се в периферията на местността “Грохот”, там, където тя започва да граничи с Щутград. На скалата са изсечени символите, които са били характерни за нощните чествания на този предхристиянски богочовек. Основната и най-съществена група от символи е изсечена под скална козирка, подобна тази на Ситовският надпис, но с много по-малки размери, а върху нейната гладка повърхност е изобразен сърпа на Луната в последните фази на преди Новолунието и вдясно от нея с дупка е обозначена точно определена звезда или планета ( http://www.voininatangra.org/modules/xcgal.../DSC_0162-1.JPG ).
Под нея следва естествена хоризонтална скална цепнатина, под която във вляво е изсечен малък ромб в негатив ( http://www.voininatangra.org/modules/xcgal.../DSCN0063-1.jpg ) . В Скандинавието това е руната Инг, която означава “ден, светлина”. Пред тази композиция има малка скална площадка. В една от естествените дупки на скалата се откри мушнат и скрит там рог от говедо или бик ( http://www.voininatangra.org/modules/xcgal.../DSC_0166-1.jpg ).
Изправяме се пред скален запис на нощните Дионисиеви чествания, извършвани в тази част на Родопите, който е много добре запазен и носещ ценна информация, относно тяхната автентичност, незасегната от процесите на елинизация, настъпили в края на желязната епоха. Скалният запис ни носи редкият шанс да четем за тях не от ръката на антични автори, а от записаното върху скалата от самите участници в ритуала. Първото, върху, което акцентираме е явната доминация на Лунният сърп и звездата/планетата в цялата композиция ( http://www.voininatangra.org/modules/xcgal.../DSC_0151-1.jpg ). Те са с най-големи размери и недвусмислено изобразени. Руната Инг ( http://www.runasceltas.com/Images/runa-ing.jpg ) в смисъла на “ден, светлина” е под тях, което показва, че ритуалът тук е нощен и се извършва в едно точно определено време, когато лунният сърп е в една от последните фази преди Новолунието, и когато точно определена планета/звезда, го приближи отдясно. Определено това е един специален ден, в който имаме една точна астрономическа позиция на две небесни тела. Тази астрономическа композиция – Луна –планета/звезда, определено прилича на лунният сърп и звездата в турското знаме, което не е случайно съвпадение, тъй като става дума за духовно-историческа приемственост в лунния, а не слънчев аспект на вярването. Слънцето е под хоризонта, то е в Дуат, Луната е властелин на небето, но не в пълнолунието, в което тя излъчва в пълен интензитет отразена слънчева светлина, а във фаза, преди новолунието, където отразената слънчева светлина е най-малко и Луната ще премине в новолуние, където ще свети със своята “собствена светлина”. Тогава тя не е зрима. Идеята за мрака, който господства над светлината тук е пълна, сякаш за да пресъздаде първоначалният космичен хаос, където няма нищо зримо и светлината още не се е появила.
Нощният Дионис-Загрей в античните времена е наричан с епитета Иакх/ Иакхус (или още Якхус, Якх). Възможно е Иакх/Якх да е много по-старо божество с лунен характер, което Дионисиевият култ при неговото въвеждане е погълнал и усвоил. Получил се е своего рода синкретизъм, в който старото божество е станало нарицателно на определени страни и характеристики на новият бог.
Това е и причината митографите да не са единодушни по въпроса за произхода му. Те смятат, че името му произлиза от ритуалният вик “Иакх”, който издават участниците в ритуалите на Елевзинските мистерии. Други смятат, че викът е Вакх или че това е видоизменение на едно от имената на Дионис – Бакхус. В този ред на мисли, можем да допуснем, че поредицата Якх-Вакх-Бакх е вярна или поне е взаимосвързана по един или друг начин и затова Иакх е смятан за посредник между елевзинските богини и Дионис. Въпросителната и неизвестността, която виси във въздуха около този епитет на нощния Дионис, ни кара да смятаме, че следите на Иакх/Якх трябва да бъдат търсени в праисторията. Затова се оглеждаме за регион, близък на Балканите, върху който праисторията на нашите земи е оказвала важно влияние. Такъв район е територията на Египет. И печелим още от първият път. Там съществува такъв бог на луната Ях (Yah, Yaeh). Първоначалните разбирания за Ях в Египет, дори не се отнасят към някакъв бог, а към Луната като небесно тяло, сателит на земята. Впоследствие името на Луната се сакрализира и се превръща в бог, за който трябва да отбележим, че е второстепенно антропоморфно божество в египетският пантеон, където властват другите лунни богове и Хонсу, Тот и “богиня” Некхбет. Неговите символи, обаче са именно полумесеца на новолунието, ибиса и сокола.
Важно е да се отбележи, че Ях има най-голяма популярност по времето на Средното Царство в Египет (2040 - 1780 пр.н.е.). При Новото царство (1580 до 1070 пр.н.е.), “богът Ях” добива царски статут, като влиза в именната система на царското семейство на Тива 17 и 18-та династии) като при 18-та династия(от около 1552 до 1292 пр.н.е.); той започва да губи влиянието си и значението си в Египет. Това не е случайно. През 1500 г. пр. хр. (в края на бронзовата епоха) на Елевзина тържествено са учредени от Деметра (Изида) мистериите, а Якх е богът, който води церемонията на посветените в тях. В случая не става въпрос за съвпадение. Трудно е да кажем, че един бог може да се препредава, но със сигурност той може да се усвоява от съзнанието и потребностите на духовното развитие да разгръщат други аспекти на неговата същност в един или друг регион – близък или далечен. Още повече, че съучредител и утвърдител на Елевзинските мистерии е древнобългарският (тракийски) владетел Евмолп със значителен принос за развитието на Пловдив като град през онази епоха, поради, което той е именуван на негово име в края на бронзовата епоха – Евмолпия. Следвайки тази златна нишка е съвсем нормално да допуснем, че жреческото съсловие на Щутград е имало своя принос и участие в учредяването на мистериите в Елевзина или най-малко в тяхното утвърждаване. Скалният запис указващ за тържествата по честването на нощният Дионис-Загрей в района на светилището свидетелствуват за това. В източната част на Щутград е култовото място/храм на Деметра, усвоено от християнството като “св. Димитър”. Керамичният материал констатиран в района на черквичката-грамада “св. Никола” ( в близост до св. Димитър) при Щутград, свидетелствува, че тази част на светилището е получила изключително бурно развитие именно в края на бронзовата и началото на желязната епоха, времето, в което са учредени и Елевзинските мистерии.
Точно в този период и Иакх/Якх се свръзва с мистериите в Елевзина, в които е смятан за син на Зевс и Деметра (сиреч на небето и земята). Други сведения сочат, че е син на Персефона и Зевс и като такъв се е смятал за прероденият Загрей, който за да се спаси от титаните се превръща в бик и в тази си форма е убит и разкъсан от тях. Туптящото му сърце, обаче е спасено от Атина, донесено на Зевс и той го погълнал, възкресявайки и възраждайки го отново. Възроденият Загрей приел името Якхус/Иакхус.
Не е случаен факта, че догматиката на християнството постулира раждането на Сина от Отца, така, както Загрей е роден отново от своя баща Зевс под прозвището Иакхус, с тази разлика, че християнството впоследствие отхвърля тази цикличност на превъплъщенията, характерни за Дионисиевото начало и постулира идеята за единородността. От всичко казано дотук е ясно, че в района на Щутград мистериите свързани с нощният Дионис-Иакх/Якх са възпроизвеждали именно разкъсването на Загрей под формата на бик и възраждането му като Якхус. Затова свидетелства и откритият бичи рог в една от дупките в скалите. ( вж. http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...2360&fullsize=1 )
Иакх/Якх като носител на факела ( т.е. на светлината в мрака) в Елевзина е смятан за прорицател или вестител на божественото дете на Великата Майка и същевременно за самото нейно дете. Връзката му с процесите на създаване – оплождане и раждане е явна, като тези процеси най-вероятно са символи на неговите превъплъщения и преобрази. Един път той е Баща, който създава и чрез създаденото, Сам себе си ражда, Сам себе си проявява в Космичната Нощ, която е утроба на неговото Самопроявление. Това става в една точно определена астрономическа ( а вероятно и астрологическа) позиция на две небесни тела.Лунния сърп е прогресивно намаляващ, защото душата, когато се вгръща, когато се повива в материята губи от своята първоначална светлина, защото попада в един свят на стихии и страсти, които разкъсват нейната девствена чистота. Тук имаме едновременно както символика, така и реално астрономическо събитие и нощните Дионисиеви чествания, свързани с Елевзинските мистерии е възможно да имат и характера на честване на Деня на раждане на Дионис-Загрей или деня на прераждане на Загрей като Иакх. И факта, че този ден специално е отбелязан го превръща в своего рода “Рождество”. В полза на това е и идеята за Детето, в лицето на което Дионис-Загрей се явява сам на себе си създател. Факт е, че самият Иакх/ Иакхус е наричан “ звездата носеща светлина на нощния обред” а като буен танцьор на поляната (‘Жабите”, Аристофан) е наричан също “звезда носеща светлина в тъмнината на ритуалите”.
Това недвусмислено е отбелязано в папирусът на Ани и за египетският бог Ях:

“O Единствен, сияещ като лунния бог Ях (IAH); O Единствен, блестящ като Ях (IAH);
Този Озирис Ани излиза сред тези твои множества навън, и се връща обратно като Блестящият (Сияещият). Той е отворил отвъдното (отвъдния свят).

И още: “Аз съм луната-бог Ях (IAH) сред боговете; Аз не се провалям (не гасна, не се изчерпвам) “

В полза на допускането, че скалният запис в района на Щутград показва именно прераждането на Загрей като Иакх/Якх е и включването името на бога Ях в Египет, в имената на царското семейство през Новото Царство. Имена като Яхотеп дъщеря на царя на 17-та династия) – “Ях е същност”; Камос – “бикът се роди” (последен владетел на 17-та династия); Яхмос/Амос – “Ях се роди” (името на основателя на 18-та династия). Всички тези имена недвусмислено свидетелстват за горното, а изображението на бик, който излиза от скалата в началото на скалният масив на Щутград само потвърждава горепосоченото. ( http://picbg.net/u/15032/9496/779981.jpg ; <a href='http://picbg.net/u/15032/9496/779982.jpg' target='_blank'>http://picbg.net/u/15032/9496/779982.jpg</a> ) Вляво от него, под муцуната му има по-бледо изображение на птица с разперени крила, подобно слънчевият диск на Хор. Изображението е много близо до иконографията на Некхбет в Египет (http://www.ancientegyptonline.co.uk/images/nekhbet2.jpg ; http://blog.ninapaley.com/wp-content/uploa...12/Nekhbet3.png ), наречена “здравото око на Хор” и е в пряка връзка с Луната. Като такава, тя е наричана “Майка на Майките”; “Великата бяла крава на Некхеб” и е покровителка на новороденият фараон.
Елевзинският Иакх/Якх е много близък и до образа на бог Хонсу (Кеншу) в Египет, другият по-съществен и важен лунен бог там, който изразява формите на Луната в различните й фази. Формата, в която той е най-близък символно до изображенията в скалният запис край Щутград е Кеншу-Ра- Кхарт (Kensu-Ra-Khart); форма, която изразява същността на бога в най-чист вид , и в която той е наричан “Кеншу-бебето” и “Кеншу-детето” и негови епитети са “Господарят на Истината” (в асоциация с Птах) и “Луната през нощта”. Като такъв, когато е новолуние се нарича “могъщият бик” (с максимална оплодителна сила), а по време на пълнолуние е “кастрираният бик” (няма оплодителна сила). Той не само управлява месеца (времето), но и има абсолютна власт над злите духове, които вредят на земята, въздуха, морето и са враждебни към човека, причинявайки му болести, лудост и смърт. Освен това, той е отговорен за плодородието и възпроизводителните сили на цялата природа, животни, растения и хора. При настъпването на новолунието, когато лунният сърп изтънява, светлината на този сърп дава възможност на жените да зачеват деца; говедата да се размножават успешно; зародишът да нараства в яйцето. Интересното в случая е, че тези фази на Луната преди новолунието водят до увеличаването на свежият въздух или накратко казано на праната в човешкият организъм, т.е. водят до всеобщо увеличение на жизнената сила (Чи).
Нужно е да се спомене, че Хонсу (Кеншу) е син на Амон-Ра и се идентифицира с боговете Хор и Ра, поради, което въпросната му лунна форма( Kensu-Ra-Khart) съдържа много слънчеви аспекти, точно както е отбелязано на скалният запис, чрез слънчевата руна долу, вдясно ( http://www.voininatangra.org/modules/xcgal.../DSCN0063-1.jpg ), която е свързана с плодородието, възпроизводителността и повишаването жизнената енергия (https://sites.google.com/site/sacredrunes/runes/rune-ingwaz ) .
Кеншу е дете утринта, старец вечер и младеж в началото на годината. По този начин, той е свързан с пролетното Слънце и Луна и цикличното обновление на тяхната енергия.
Наличието на малкият кръг отдясно на лунният сърп върху скалният запис при Щутград, не е никак случаен. Най-вероятно това е “неподвижна звезда”, т.е. планета. Обикновено Луната при своето движение по еклиптиката бива приближавана отдясно от някоя планета и образува сходна зрима конфигурация, каквото имаме в скалният запис при Щутград. Такава планета е Венера, Марс, Юпитер и т.н. (примерно http://picnewsday.ru/wp-content/uploads/20...s_2310720k.jpg; http://javeria.files.wordpress.com/2007/06/venus4.jpg )
Това ни навежда на мисълта, че фактически скалният запис представлява част от лунно-слънчев календар, ползван в района на Щутград за религиозни цели. Коя обаче е планетата, която приближава (в съединение) лунният сърп преди новолунието отдясно на скалният запис? За отговора на този въпрос са необходими сложни астрономически изчисления и наблюдения, затова ще подходим към въпроса математически. Ще си изградим теорема, която да докажем, и в която ще допуснем, че неподвижната звезда/планета, която се съединява ( http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D1%8A%...%D0%B8%D1%8F%29 ) отдясно на лунният сърп е Венера. И така, ако планетата отдясно на лунният сърп е Венера, то тогава календара, по който се извършвани и нощните чествания на Дионис ще се окаже твърде близък до египетският полулунен календар, ползван също за празнични цели. В един от египетските календари (те са общо 3)позицията на Земята около Слънцето е определена именно спрямо планетата Венера (Афродита). В този ред на мисли е ясно, коя е тази “звезда носеща светлина на нощния обред” , с която е символизиран Иакхус/Якхус в Елевзинските мистерии. В астрономически аспект, това е планетата Венера (Афродита) като небесен символ на Великата Майка. В този ред на мисли е напълно възможно в горният ред на скалният запис, тя да е представена в ролята и на Вечерница, а в долния, (където е руната на светлината), да символизира нейното положение като Зорница. Но това е предположение. Нужни са точни археоастраномически изследвания по въпроса. Трябва да отбележим, че Венера/Афродита в Шумер се нарича Инана (Нинхурсаг) и за нея е отреден следният химн:

“На онази, която идва от небесата,
Поздрав отправяме...
Възвишеност, величие, сигурност (са нейни)
Когато вечер сияйна изгрява,
Свещен факел, който изпълва небето.
Мястото й в небесата е като Луната и Слънцето...
В небето сигурна тя е, добрата “дива крава” на Ану.
На земята е вечна, господарка на земите.”

Фактът, че в шумерските епоси, Инана (Нинхурсаг) е определяна като “свещен факел, който изпълва небето”, то можем да предположим, че факелът носен от Иакх в Елевзинските мистерии визира именно планетата Венера като небесен символ на Великата Майка. Скалното изображение в района на Щутград, носещо връзката между Луната и Венера, обаче доближава образа на Великата Майка повече до нейното финикийско възприятие като Астарта ( при финикийците, тя е пряко свързана с Луната и Венера), която също символизира Божествената Майка, която дава живота. Астарта (Истър) е представяна именно като жена с рога, символизиращи полумесеца в есенното равноденствие, която след смъртта на своя мъж – Слънцето, победен от княза на мрака слиза при него в Хадес през седем врати, летейки със своите крила. Така, както тя оплаква загубата на своя съпруг, така и Аст (Изида) оплаква загубата на своят брат и съпруг Асар (Озирис), така и Деметра страда безутешно по своята отвлечена в Хадес дъщеря Персефона и именно с това Деметрино страдание са свързани церемониите в Елевзинските мистерии. В крайна сметка, отвличането на Персефона в Хадес е именно модел за засаждане на семето в почвата, (обличането на душата във физическо тяло) и е пряко свързано със земеделският цикъл и идеята за плодородието и като цялост с идеята за раждането/ прераждането. Именно поради това, Божията Майка има три основни форми или титула – Царица, Дева и Майка или това са трите й аспекта на присъствие в мирозданието – Небе, Земя и подземен свят (вътрешен космос).
Лунният диск в древността се е наричал Арг/Арк или Аргха и се е смятало, че носи зародишите на живота, които се оплодяват във Великата Бездна и слагат началото на всеки нов цикъл. В този ред на мисли, приближаването на Венера до Лунният сърп, трябва да се приема символично като влагане зародишът на живота в небесната утроба.
Неслучайно “аргха” е и продълговат съд, употребяван от йерофантите като жертвена чаша в култа към Изида, Астарта и Венера-Афродита (богини на зараждащите сили на Природата/Материята). Когато бъде поставен хоризонтално, лунният сърп има формата на лодка или кораб и тогава е ясно защо строителя на кораба на аргонавтите се нарича Арг или Арго, а построения от него кораб също “Арго”, а участниците в похода за Златното рухо – аргонавти. Аргус Паноптес – Всевиждащият стоок великан, син на Гея е и пазителят на Йо – любовницата на Зевс, превърната от Хера в бяла крава и затворена от нея с пазач вездесъщият Аргус Паноптес. Малък двузнаков надпис показващ именно тази “аргха”, в която се влагат зародишите на живота е изобразен на скалата около Щутград ( http://www.voininatangra.org/modules/xcgal.../DSCN0100-1.jpg ), встрани от основната композиция “Лунен сърп-Венера”, в северна посока и въпреки своята първичност на изработката, той се роднее с подобни изображения в новопредставени, извадени от 80 годишна секретност, артефакти на маите в Мексико ( http://paranormal-news.ru/_nw/90/57698633.jpg ), подобни от Месопотамия ( http://www.uned.es/geo-1-historia-antigua-...IA/ps318882.jpg ) и Шумер (http://www.bibliotecapleyades.net/sitchin/planeta12/imagenes/fig160.gif ).
Древна индуска легенда разказва, че първото грехопадение било извършено, когато Брама-Праджапати се влюбва в собствената си дъщеря Ва (Небето или Зората) и приема образа на елен, а тя – на сърна. Всичко това са символи-фундаменти на лунният път на вярата.
Затова наличието на женския аспект в честванията на третият Дионис-Иакхус, не е никак случайно. Орфическите разбирания за него са, че той има двойна природа, включваща, освен мъжкия и женският аспект (Слънцето и Луната). Последният е наречен с доста интересното име Миза или Мизес (Misa, Mises) и има посветен отделен химн в орфизма, в който този аспект е наречен «неизразима, чиста и свята царица”.
Той също така е недвусмислено изразен на скалата със записа около Щутград по един много интересен начин под формата на женски устни (вж. http://www.voininatangra.org/modules/xcgal.../DSC_0140-1.jpg ), символ, чийто начин за изобразяване много прилича на египетският йероглиф Ru/Re – “врата, уста, място за излизане” и вероятно в случая визира “мястото или вратата”, през която посвещаваният трябва да влезе в мистериите или да ги напусне като посветен. Не бива, обаче да се изключва и другото му тълкуване, че e женски символ на месторождението и указва посоката “север” (месторождение в северната част на Небето), защото в случая символът наистина сочи тази посока.
Женският аспект на Дионис-Иакхус е вътрешноприсъщ, неотделен от самия него, така както Ева е вътрешноприсъща на Адам, преди разделението им. Съвсем логично е да се предположи, че Дионис-Иакх в орфизма носи същата идея за изначалното божествено (девствено) състояние на човека, каквото имаме описано и в книга Битие. Затова в Елевзинските мистерии, той е описан като “богът, който носи Спасение”, една концепция, напълно припокриваща се и преминаваща след това в християнството. Свидетелството в тази посока е възкресението на Дионис-Бромиус след неговото разкъсване, като Иакхос, (който всъщност е възстановеният първи Дионис- Загрей) и Спасението, което той носи, така както в християнството Спасителят след Възкресението възстановява божеското достойнство на човека, загубено вследствие изгонването му от Рая. Представата за Дионис-Иакхос като дете и същевременно като бог Спасител виждаме много ясно демонстрирана след това в християнството. Матей Гл.18:3. и рече: “истина ви казвам, ако се не обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството небесно”.
Символът, с който е представен Дионис-Иакхос/Вакхос/Бакхос като “Спасител на Човечеството” е Рибата. С този символ, той се асоциира с богове като шумерският Енки (Еа), филистимският Дагон, индийският Вишну, асиро-вавилонският Оанес, догонският Номо и т.н. Същественото в този символ на Рибата е именно идеята за Спасението на човечеството от Потопа или както е посочено в индийската митологична концепция “Вишну е Рибата, насочваща Ковчега на Вайвасвата Ману през водите на Потопа”.
Съгласно написаното в кодексите на маите и ацтеките, обаче, причина за потопа описан в Библията е именно планетата Венера. Тя постепенно се приближила към Земята, и по целия свят започнали ужасни бедствия. Земята с по-голямата си маса и гравитационна сила, издърпала от нея облак от водород, който, влизайки в атмосферата на земята взаимодействал с кислорода и изгорял, образувайки голямо количество водна пара. Вследствие на това, над повърхността на планетата се формирали огромни черни облаци и повърхността на Земята била залята с вода, като вследствие обилните валежи, водата достигнала нивото на планините. Всичко това било съпроводено преди това с големи пожари и непрекъснато падане на големи метеорити.
Според въпросните кодекси ( http://simon-vit.livejournal.com/29237.html ), Венера пет пъти се приближавала до Земята опасно близко и пет пъти предизвиквала най-различни катаклизми. Шестото й приближаване било на достатъчно голямо разстояние и не предизвикало катаклизъм.
Най-вероятно при тези свои приближавания на Венера е влизала в съединение с Луната, поради, което при маите, Их Чел ( Ix Chel), Луната-богиня е и водна богиня, управляваща раждането и тъкането и се изобразява държаща кана с вода, която тя изливайки на земята, може да възпроизведе друг всемирен потоп. Затова изображенията й са комбинация от водопад и змия (виж. също http://2.bp.blogspot.com/-6p3gm7X--wg/T2lZ...D1%83%D1%8D.jpg )
Подобен вид запис на такъв род бедствие, описано в кодексите на маите има и на скала край село Ситово ( вж.http://www.voininatangra.org/modules/xcgal/albums/userpics/10544/Sitovo_skala%20sxs%20znaci%7E0.jpg и сравни с http://2.bp.blogspot.com/-RNVacsbLA90/T2lW...1%8B+%D0%BA.png )
Затова е необходимо да отбележим, че съединението на Луната и Венера, има и своята обратна, отрицателна страна* , не само посочените позитивни аспекти.

Чак на един по-късен етап, събитията свързани с Потопа се осмислят не като възмездие, а като пречистване и еволюция. Всяко ново начало се нуждае от пречистване от старото. Това е пречистване на съзнанието и на тялото. Затова имаме ритуалното къпане в Ганг, кръщението на Христос в река Йордан и ритуалното къпане в морето в първите дни на Елевзинските мистерии. Това къпане в изпълнение на тези мистерии в района на Щутград се е извършвал, вероятно в Лилковската река, която на места има своите скални прагове, създаващи дълбоки вирове.
Асоциацията на Дионис-Вакхос с Рибата, едва ли е случайна. По този начин, божеството се създава роля на изначалност и сътворителност, която е създала земният ред, извличайки го от водният хаос и търсената асоциация е точно с Енки (Еа), който устройва планетата така, че да я направи пригодна за живеене за боговете анунаки. Именно това е момента, в който животът от водата (астрала) е пренесен на земята (физическият свят) и водно-земната символика на божествата, говори за това. Затова, когато говорим за съхранението на реда в света, винаги борбата е срещу връщането му към хаоса-първичната водна бездна.
Често срещана концепция в древнобългарската митологична мисъл е именно обитанието на боговете във водната бездна и излизането й от нея.
Според Плутарх, Дионис излиза от морето в образа на бик. Когато Ликург, царя на едоните изгонва Дионис от земята си, той избягва и намира убежище в морето, при Тетида, дъщерята на Нерей. Влизането и излизането на Дионис във водата не е нищо по-различно от подвизите на древнобългарските нарти (карачаево-балкарски епос), които влизат и излизат със своите коне от дълбините на Черно море, а Златният Дебет – техният родоначалник и бог-ковач е създаден от Тейри (Тангра) от къс от неговото златно сърце-Слънцето. Златният Дебет, както и Дионис имат за основа на своето раждане/прераждане – сърцето (Атина и Деметра спасяват сърцето/душата на Дионис). Това не е просто случайна прилика или съвпадение, това е безспорност визираща един и същи митичен персонаж.
Тук трябва да посочим и убийството на Асар/Озирис от Сет, чрез затварянето му в ковчег и пускането във водата, прорастването на дърво върху сандъка с тялото, намирането му от Аст/Изида на финикийските брегове до Библос, раждането на Хор и след това разкъсването на тялото на 14 части от Сет и заравянето им в различни части на Египет. Това е моментът, от който започва идентификацията на Асар/Озирис с Луната. Неговото тяло става неин символ (ковчегът е символ на Аргха), а акта на затворянето му в ковчега и хвърлянето в река Нил олицетворява именно ония “зародиши на живота” плуващи във водната бездна, които тук са в своето предсътворенско изначално състояние на съединение и покой (а духът божи се носи над водата). Те трябва да бъдат атомизирани, и разделени, т.е. разчленени, така, както семето се пръска, за да се засее в земята, за да имаме началото на един нов цикъл и битие. Съвсем ясно е, че 14 части, на които е разкъсано тялото на Озирис са символ на лунната цикличност от новолуние към пълнолуние. Тази нейна цикличност е изключително важна не само за растителният свят и свързаният с него земеделски цикъл, но и за ритъмът на планетарният живот, въобще. Само една много важна част, която е в основата на раждането на Хор - фалосът, след това не е намерена, тя е хвърлена във водните дълбини и е погълната от една риба. Другата част или продължение на мита след поглъщането на този фалос на Асар от рибата е, че рибата наречена Байгала забременява и в древнобългарският епос “Сказание за Чулман” ражда алпа Иджик Алабуга. Аст/Изида създава от злато нов фалос, който поставя на мястото на изгубения. Тогава е ясно, кой е погребан във варненският халколитен некропол със златен фалос (вж. Още http://www.168chasa.bg/Article.asp?ArticleId=921699 ). Трябва да допуснем, че археолозите там не са открили просто поредното погребение на цар или жрец, а това е самият Асар/Озирис! Там са корените на древноегипетския мит и култура!
Този акт на затваряне на Асар/Озирис в ковчег, (отразен в в малко по-друг вариант в древнобългарският епос Джагфар Тарихи) продължава да се преповтаря и отразява в хилядолетията след това и ние ще видим как една Хиона се оженва за Посейдон и тайно от баща си ражда Евмолп, но го хвърля в морската бездна, където е спасен от баща си и отгледан в Етиопия от Бентезикима. Ще видим как една Тетида, ще потопи сина си Ахил в Стикс, в опита си да го направи безсмъртен и това не е случайно.
Цикълът на Луната от новолуние до пълнолуние и обратно, носи идеята за обновяването, прераждането и подмладяването, понеже в тази цикличност винаги възвръща своята форма. Поради тази причина лунните богове в Египет често са изобразявани като младежи, а във времето на Новото царство, фараоните са се титулували “млад като Луната”. Един Аменхотеп Трети напълно се идентифицира с Луната в светилището построено в град Солеб. Оттук вече става напълно ясно, зашо Дионис-Иакх е представен като младеж, който носи факела на светлината в шествието на Елевзинските мистерии, така, както по подобен начин се представяше и бог Хонсу в Египет.
Слабо засегната е в “тракологията” връзката на Дионис с водата, но затова пък тя е ясно изразена в Елевзинските мистерии, където потапянето в морето е една от първите стъпки на посвещаваните в тях. Пречистването тук носи изтънко идеята за спасението. А наличието на този акт в мистериите, идва именно от влизането на Дионис в морето и излизането от него във формата на бик. Бикът символизира както Луната, така и Венера. Поради, което символът и на женската страна на Иакх-Вакх-Бакх - Миза/Венера/Астарта е рибата. Именно, за да се спаси от нападението на Тифон, край река Ефрат, Венера/Афродита със сина си Ерос, се хвърля в реката, превръщайки себе си и него в риби. Друг мит за раждането на Венера/Афродита/Астарта е, че в река Ефрат паднало яйце, което риба търкулнала към брега. Гълъби седнали върху него, и когато се затоплило, от него се излюпила Венера [Афродита]. Затова не е никаква случайност, че името на река Дунав в нашата балканска част е Истър(http://www.promacedonia.org/bk2/bk_3.htm );(транскрипция от Иштар; Астарта) и със сигурност то идва да отрази идеята за водната бездна като обител на Великата Майка. Неслучайно Аст/ Изида в Египет се е наричала “голямата риба на Бездната”, каквато всъщност е Байгала в древнобългарският епос “Сказание за Чулман”. Най-интересното в горепосочената легенда е, че Световното яйце е извадено от всеобщата му митологична концепция за плуване във водния хаос и е излюпено на сушата от гълъби. Яйцето, рибата и гълъбът са символи. Гълъбът на небесната сила, която способства преминаването на живота от водата на сушата (затова в християнството е символ на Светия Дух и е пряко свързан с водата). Животът изваден от водата на сушата придобива друга динамика и друг смисъл. А самото му изтъркуляване към брега от рибата е и символ, освен буквалност – символ на развиването на зародишите на живота от Аргха. Интересен паралел тук може да се направи с първото селище на земята, основано от бог Енки (Еа), който го изгражда на брега край тресавищата на блатата в Месопотамия (според Зекария Сичин). Той го е нарекъл Ериду (и според Сичин означава “дом, построен надалеч”). На гетски/готски името Ериду се изменя в — „Airtha“, на средноанглийски — „Erthe“,на арамейски е “Aratha“ (или „Ereds), което е много близо до Аркха/Аргха, термин със сигурен беласгийски/пеласгийски произход, а не гръцки, както е посочено в някои източници. Тук ще направим малко отклонение от темата, за да коригираме евреина Зекария Сичин. “Ериду” е древнобългарска дума и трябва да се транскрибира като Е. Риду (или Ех.Риду). Като в случая вторият израз не е нищо повече от българската дума “рид”, на старобългарски тя е “хридъ” и днес я разбираме като “хълм, възвишение, бърдо, чукар, хребет, баир, могила, връх, било, превал, височина, рътлина, насип, купчина, тераса, вал, издатина”. Нищо, по-различно от описаното в шумерските текстове:

“Господарят на водните дълбини, царят Енки (Господар на Твърдта), построи своя дом...
В Ериду постори дома на водният бряг; Ериду като планина, той издигна от земята, на хубаво място го построи”.

Още повече, че този древнобългарски израз е оставил следа и в германският, английският и френският - старофриз. hreid, староангл. hréod, старофранк. ried - „тръстика, цев, тръба“, което е нищо повече от означение и свидетелство, че градът е построен в близост до вода – блато или езеро, пълно потвърждение за написаното относно Ериду в шумерските глинени плочки.
Тогава става пределно ясно, защо един български град, построен на брега на Охридското езеро се нарича точно Охрид, а средновековното име на Източните Родопи е Ахрида. Това са може би единствените известни ни засега запазени топоними в света, които носят в себе си името на града на Енки – Е.риду (Ех.риду-Ахрида- Охрид). Не е случайно това, че той е построен именно на брега на езеро, така, както е построен и първият град, основан от Енки.
Подобни на творческите действия на Енки в Шумер е и демиургичното творчество на бог Кардама (Kardama, Kardamah), чието име носено от български кан (кан Кардам) не е никаква случайност. В индуският пантеон, бог Кардама е един от десетте Праджапати и като такъв, той ръководи (управлява) втвърдяването на нашата планета от нейното воднисто и кално състояние и поставя началото на създаването на хората на планетата (виж също егип. Бог Хнум).

Излизането на Дионис от морето във формата на бик, не е случайно и идва да разкрие неговият женски аспект, олицетворен от Мизес/ Афродита/ Венера.
В ранното утро, тя, наричана още Фосфорос/Луцифер (носител на светлината), излиза от водите на Океан, издига се в небето, държейки факла в ръцете си, и извежда Зората, ( и тогава е Еосфорос – “носителка на зората”), с което известява приближаването на божествената (слънчева) светлина. Вечер е Хесперос (Вечерница) – “носителка на вечерта”. Тогава е ясно, какъв е произхода на вярванията в нощният и дневният Дионис и защо въобще е налице такова разделение при него – дневен и нощен Дионис.
Съпроводено с излизане от морето (Venus Anadyomene) е и нейното раждане като богиня на любовта Афродита, от морската пяна край остров Китерос.Това излизане е съпроводено с един важен мотив – изтискване на косата. (Връзката с водата е повече от очевидна). Инките я наричат звездата Часка (Chaska) и я описват като неземно красива жена с разрошена и сплъстена мокра коса, по чиито косми се стичат капки вода. И когато разклати косата си, започва да вали много силен дъжд (или потоп).
Това ни задължава да се вгледаме малко по-внимателно в мита на нейното раждане край остров Китерос. Той се дължи на това, че Хронос, отрязва половият орган на баща си Уран и той заедно с капки кръв пада в морето. В някои варианти на мита, половият член на Уран е отрязан със сърп, а не с меч. Този мит за раждането на Афродита е твърде странен, при положение, че ураническите божества са създадени при непрекъснатото съвкупление на Уран с Гея. Лесно е да се обоснове, че тя е едно преходно божество, родено без утроба, което възвестява, подобно Зората настъпването на една нова епоха, тази на Кронос (Сатурн) и на астралният човек – човека на чувствата, емоциите и страстите. Но със сигурност при нея е важно едно, че тя е божество, родено вследствие разделението на небето и земята, разрушаването на техният първичен съюз. Това ни навежда на мисълта, че сме изправени не просто пред мит, а пред вероятен космичен разказ за образуването на планетата Венера, в който са включени Сатурн, Уран и Земята. Основната концепция на този разказ е отделянето на Венера от Земята, чрез откъсването от Сатурн на част от Уран и дефинирането му на орбита, която да го срещне със Земята. Вероятно това е станало при формирането на планетите в Слънчевата система, хармонизирането на техните орбити и т.н. Всичко това може да не звучи правдоподобно за съвременната наука, но донякъде обяснява близначеството, което съществува във физическите параметри на двете планети – Земята и Венера. Разбира се, подобни алтернативни идеи за възникването на Венера описва в трудовете си и евреина Великовски ( http://sanovnik.bg/n4-34107-%D0%92%D0%B5%D...%B8%D0%BD%D0%B8 ) без обаче, да се посочи, че маите в своите кодекси много подробно и преди него са описали ролята на Венера за потопа на Земята.

Идеята за Спасението, което рибата като воден символ на мъжко-женската същност на Дионис-Иакх/Вакх въплъщава, има както своя вътрешен, духовен аспект, така и своя материален израз в идеята за изобилието и плодородието.
Безсмислено е отново да казваме, че християнството я наследява. Наследява я. Но нещо много странно има в акта на Христос да нахрани присъстващите на неговата проповед 5000 души с 2 риби и 5 хляба. Защо точно с 2 риби и 5 хляба?! Символът на Рибите е знак за настъпването на новата епоха, в която Слънцето поради прецесията на земната ос изгрява в знака на Рибите, а петте хляба са символ на човека, като микрокосмос, като земна плът и бит. Те са и петте първични сили, качества или елементи на сътворението.
Това е, обаче на първи план, на втори план, този акт е иносказателност за будните и посветените, понеже Христос се асоциира с Енки (Еа) – първият домоустроител и цивилизатор, слязъл на земята по време на епохата на Рибите и създал първите пет града на земята (Ериду, Бад Тибира, Ларак, Сипар и Шурупак). Епохата на Рибите обща за Енки и Христос едва ли е съвпадателна случайност, когато човек се опре на източната доктрина за аватарите на божествата. Още повече, когато Дионис-Вакх е неин предшественик, който съхранява и пренася символа от миналото към бъдещето.
В този ред на мисли, няма да сме грешни, ако кажем, че основните концепции на християнството са вследствие, разключването на Елевзинските мистерии, снемането на техният капсулиран, таен характер. Не е случаен актът на преобретението на даровете в тайнството причастие на християнството, където виното (Дионис) и хлябът (Деметра) се превръщат в кръв и тяло Господни. Идеята е човекът да се освободи от своето предишно митологично съзнание и битие.
Орфическата доктрина приравнява Дионис-Иакх с Фанес – първичният бог на Сътворението, излюпен от космическото яйце, създадено от Хронос (Времето). Той е Протогонос – Първороден, източник на Светлината в изначалният Мрак на Сътворението. (Фанес – “дa доведе светлината”; “да свети”) Освен това има двойна природа, както Дионис-Иакх, който пък от своя страна беше характеризиран като “звезда носеща светлина в тъмнината на ритуалите”. По-горе, в текста, ние дадохме донякъде разяснение за тази двойна природа, но тук ще добавим и идеята за “небесният хермафродит”, който на земен план се разгръща в два принципа или два аспекта – мъжки и женски, които въпреки диференциацията, запазват своята взаимност единият да изразява другия. Това е нещо като факта, че (според Хезиод), планетата Венера се разлага на две божествени същества, двама братя – Еосфорос (Eosphoros или Луцифер на латините) сутринта и Хесперос (Hesperos), Вечерница, вечерта. Подобна е ситуацията и при маите, където Венера и Слънцето (които вървят ръка за ръка там) са били идентифицирани с “героите-близнаци” Хунапху и Ихбаланке, които побеждават господарите на подземният свят и дават възможност да бъде изграден светът, какъвто го познаваме днес.
Най-вероятно тази визия за близначеството на Венера и Слънцето при маите е наследство от времената, когато “Венера беше видна при пълна дневна светлина и движейки се по небето, съперничеше по светлина на Слънцето” (китайски астрономически текст Соохоу). В този ред на мисли, съединението на Лунният сърп с Венера в древността е можел да се разглежда и като идея за обединение на Луната и Слънцето, на лунните и слънчеви принципи.
Връзката между двата персонажа Фанес и Дионис-Иакх е много тясна и те се припокриват, с тази разлика, че Иакх е третият аватар на Дионис. Той е планетарното лице, земният образ на Фанес, който от своя страна е една чисто космическа, небесна концепция. И въпреки това, той също може да бъде квалифициран като Протогонос (Първороден). Тук паралелите с християнството отново са видни. Разбиранията за него са залегнали в апостолските проповеди, където Христос е "първороден преди всяко създание" - Кол. 1:15 и "първороден от мъртвите" - Кол. 1:18 , което напълно съвпада с идеята за Протогоноса носена от Фанес-Дионис. И макар, тя да е проповядвана от апостолите, когато се съставя догматът на християнството, тази орфическа идея е преосмислена, редактирана и заместена с идеята за Единородността – “един роден”, а не “първороден”, защото “първородството” предполага “втори”, “трети”, “четвърти” и доближава християнството до юдаизма, идеята за прераждането и източната концепция за аватарите на божествата. Макар, че с концепцията за Второто Пришествие на Христос и “Страшният съд” в Края на Света, християнството напълно припокрива идеята за единородността с източната доктрина за Аватарите („Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине нито един, който вярва в Него, а да има вечен живот.“ (3:16) ). Каква е разликата между Христос и Фанес? Абсолютно никаква: „Аз съм светлината на света; който Ме следва, няма да ходи в тъмнината, а ще има светлината на живота.“ (Иоан.8:12). Фанес е роден от Хронос (Времето); Дионис-Иакх от Зевс, Бог Син от Бог Отец...
Фанес е първият цар на вселената, който предава скиптъра на своята дъщеря Нюкс (нощ), която на свой ред го предава на Уран (небе). Затова е Протогонос – Първороден. Първородения има правото на наследството – духовно или материално. Това е важно за формирането и на царските династии. Идеята, да се препредава Светлината, осигурява нейната цикличност, трайност на уредбата на света и доминацията над хаоса.
Подобен ред препредаване на светлината срещаме при взаимопроникването на християнството и орфизма, при което се разключени Елевзинските мистерии - базилеят (архонт, главен мист) от тези мистерии, който често е бил и самият цар в ролята му на главен жрец (Примерно, както Александър Македонски, отбелязан като Базилевс в Медната книга от махала Брезовица) става традиционна титла на императорите в Източната римска империя под формата “василевс”. Буквално базилеят, това е царското помазаничество,царското достойнство, вследствие получаването и приемането на Божествената Слава (Оренда) и е именно онова препредаване на Светлината, която започва от Фанес към Ноща (Нюкс) и Небето (Уран). В древните мистерии, Великата Майка е, която препредава Светлината на царя и той получава от нея това помазаничество. Затова в Египет, Божествената Слава под формата на “богинята” Некхбет във форма на лешояд, “кръжи над царя и държи "Шен" (представляващи вечността) и кралското млатило (представляващо фараонската власт)” ( http://www.memphis.edu/hypostyle/images/ab...t_vulture_2.jpg ). Тази традиция на препредаване на Светлината се съхранява и в християнството (вж. http://upload.wikimedia.org/wikipedia/comm...Helena_sons.JPG )
Тя е наследие от времената, когато Великата Майка (Умай) създава първата държава на земята (вж. “Сказание за Чулман” http://www.voininatangra.org/modules/xfsec...leid=215#Glava9 ).
Концепцията за препредаването на Светлината я виждаме след това и в отношенията между лицата в Троица Единосъщна при християнството. Там Бог Свети Дух, изхожда от Отца и се предава (препредава) от Сина.
Ясно е, тогава защо е била налице възможността “луната-бог” Иах (Iah) в Египет да бъде втъкана в култа към Озирис по времето на 5-та династия (от 2500 до 2350 година пр.н.е.) и по този начин да стане “лунното дете-бог, което се ражда всеки месец” и добие творческа сила. (Египетската концепция за синкретизъм на божествата позволява тези метаморфози, което идва да покаже, че божествата са аспекти на една същност, а не същности сами за себе си)
“Издигни се, Асар (Озирис), син на Геб, първороден, пред който великите богове треперят. Ти се пречистваш на първият месец, ти изгряваш в деня на новата Луна, затова ти ще бъдеш празнуван при трите начала (разделения на годината)”(химн 483)
Събитие напълно потвърдено от скалният запис край Щутград (вж. http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...2358&fullsize=1 )
Скалният запис на нощните дионисиеви чествания край Щутград, има още един символ, изсечен на съседната скала, (вляво от скалата с основната сцена). Това е едно голямо отворено око, което по-скоро има нечовешки характер (вж. http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...2365&fullsize=1 ; http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...2364&fullsize=1 ) Скалните обитатели на светилището са познавали добре състава на скалите му и са могли да извайват от него изключително живи образи използвайки бялото кварцово включение вътре в скалата. Така е създадено и това Око. Него няма как да го разгледаме извън общият контекст на всички изображения на скалата, затова ще се спрем на окото на Хор, което е отнето от Сет в битката му с Хор и разкъсано на парчета. Разкъсването му на парчета, това е периодът на намаляване на пълната Луна и превръщането и в сърп и “изчезването и от небето” при пълнолуние, сглобяването на Окото е извършено от Тот (Хермес) и дадено обратно на Хор, който го дава на баща си си Асар (Озирис). Чрез Окото Асар (Озирис) се връща към живота (възкръсва) и става господар на подземното царство (придобива власт над него и го управлява). Именно затова новороденият Дионис-Иакх (както Хор) възвръща първоначалната форма на Дионис като Загрей. Окото е един много важен елемент от това възкресение, защото основата му роля е да не позволи оставането на света в хаоса (след разкъсването на Загрей) и да го върне към реда (битието на съществуването). Затова иамме този акт на събиране частите на Асар от Аст (Изида), затова имаме и събиране на парчетата на строшеното око на сина на Асар (озирис) – Хор от Тот. Затова първом ролята на Окото в мистериите е да не позволи тяхното опорочаване, не само като канон, но и като чистота, така, както в света на съществуващите, то пази от болести, а в света на мъртвите, пази “мъртвият” цар от злото и създанията, които могат да му навредат там и му служи като ориентир в тъмнината на този свят (вътрешният космос), осветявайки му пътя към светлината на деня. Именно оттук идва и идеята египетските моряци да го рисуват на носа на корабите си, а финикийците го смятали за тяхна пътеводна звезда - символ на Астарта (Афродита, Венера) и го наричали “ Окото на Богинята Майка”. Това схващане, въобще не е далече от египетското разбиране за богинята Уаджет ( Wadjet) на която е наречено и самото Око.
Връзката на скалното изображение край Щутград с дадено астрономическо и дори астрологично събитие, което отбелязва раждането на определено божество или цар се потвърждава с изследванията направени върху т. н. “герб на Кубрат” ( http://picbg.net/u/15032/9496/779482.jpg ). В труда си “Изгубените кодове на древните българи”, (стр. 241), Александър Хофарт разглежда този символ като “ хороскоп на възшествието на Кубрат в годината на вола (бик, телец) – шегор вечем, 10 май 617 г. ”, в който зодиакалният знак е Телец с астрологичен господар Венера, а Луната е в новолуние.
Част от символите на тълкувания “герб на Кубрат” като хороскоп показват близост с изобразеното в скалният запис около Щутград, където Луната е в последната си фаза преди новолунието, планетата Венера я приближава отдясно. Разбира се, разликата с “герба на Кубрат” е в това, че тук, Луната е изобразена реално и вертикално, а не чрез животинският символизъм – рогата на бика и в това, че в герба присъстват и други символи. Но сходствата на определени символи и позиции в двата случая (герба на Кубрат и скалното изображение при Щутград), само потвърждават констатираното за древната ни вяра от Йоан Екзарх, че “ за слънцето и луната проповядват и казват, че те притежават владетелска сила”. Така стоят нещата и в Египет. Диодорус Сицилук казва: “Египтяните, признавали два велики бога (две светлини), Слънцето и Луната, или Озирис и Изида, които управляват света и регламентират администрирането му от разпределянето на сезоните... “
Явно е, че няма разлика и отклонение в традицията по отношение астрономичните познания на древните българи на Балканите (траки) в края на бронзовата епоха на Балканите (16-15 в. пр. хр.) и тези отвъд Дунава в 6 в. сл. Хр, както и върху цялата територия, която е обхващала древната българска държава Самар, 15 000 години пр. хр (вж. Джагфар Тарихи).
Същественото тук, според Хофарт в трактуването на “герба на Кубрат” като хороскоп е, това, е, че Венера се явява покровителка на Кубрат, (името, с което е посочен в Именника е Коурт/Курт). Иван Танев Иванов, когато иска да опровергае тюркският смисъл и значение на думата “Курт” (http://www.protobulgarians.com/Statii%20za%20prabaalgarite/Kubrat%20-%20obedinitelyat.htm ) търси нейните ирански корени и я превежда “ковач” или смислово синонимно “строител, създател” (на град, държава). Разбира се, това е вярно, като се изключи опита му да отхвърли значението на термина “Курт” в тюркския. Той там си е вълк. И няма как да не е, тъй като тя има древнобългарски корени и в “Джагфар Тарихи”, се вижда, че няма смислово противоречие между преводите “вълк” и “ковач”. Защо? Защото “благодарение на алпа Вълк, българите първи на земята овладяват майсторството да изпичат глина и да добиват метали чрез топене”(т.е. дал им е огъня, подобно Прометей). Вълк и Ковач! Както се вижда, вълкът не е просто едно животно-тотем, (наречено “Лунен Бури” или Лунен Чин) чието поведение дава житейски уроци на българите, той е символ. Тук дори не става въпрос за животно. Защото при тюрките се е запазило вярването, че “техният предед е слезнал от небето, като Небесен Вълк”. Тази визия е много по-близка до визията на маите за Кетцалкоатъл, затова е съвсем нормално да се допусне, че идеята за “небесният вълк” визира една точно определена “неподвижна звезда”/планета, а именно Венера, която като Вечерница, носи същото наименование като това на Сириус ** – “Вълча звезда”/”Кучешка звезда”**. “Вълча Звезда”/”Кучешка звезда” е и прозвището на Сет в Египет, а именно той е, който разкъсва на 14 части брат си Асар/Дионис, визирайки по този начин кръговрата на лунните цикли. Поведението на небесният вълк или вълчица при народите в т. нар. “тюркска общност”, не е по-различно от това на един Зевс, например, те се женят за земни жени или мъже. В башкирската приказка “Белият вълк”, той взема за жена едно луннолика девойка - отпратка, която веднага ни отвежда отново до онзи небесен съюз на Луната и Венера, който виждаме в скалният запис край Щутград.
А в старите земи на пеласгите (беласгите) около връх Парнас е бил построен град, който бил залят от дъждовете по времето на Девкалион (потопа). Оцелелите негови жители последвали едни вълци, които ги отвели на връх Парнас и така ги спасили. В тяхна чест, оцелелите построили на върха град, който нарекли Ликорея - “градът на планинскит вълк”
Същността на Асар/Озирис/ Дионис при маите е представена като Кетцалкоатъл, символ на Венера (Чак Ек - “Голямата звезда” или Ламат/ Lamat на езика на маите), чието движение по небесната сфера е основа на майския венерин календар. Той е представен като паднал духовен лидер (подобно Дионис-Загрей), който умира в пламъци (Загрей е сварен в котела на титаните) и се преражда като планетата Венера. Процесът смърт-ново раждане, отново е в своята цикличност. Затова и “Ламат” на езика на маите е със значение “семе, прашинка” и е свързан със изобилието, зрялостта, плодородието и растежа. Така ние, имаме още едно ново потвърждение на тезата ни, че астрономическото съчетание Луна-Венера край Щутград е свързано със смъртта и раждането на цар или бог (нощният Дионис-Иакх).
Митът за Кетцалкоатъл има сходни и почти еднакви моменти с митовете за кражбата на Персeфoна от Хадес и загубата на Евридика от Орфей. При него Кетцалкоатъл при формата си Ехекатъл – бог на вятъра се влюбил в младата и девствена богиня Майяуел (богиня на плодородието, след това на растението агаве и алкохолната напитка “октли”) , пазена от небесната змия. Той я откраднал и слязъл с нея на земята и там, където стъпили и се първи път и се сляли се превърнали в голямо дърво с два клона – единият мъжки- Кетцалкоатъл, а другият женски-Майяуел - Y. Небесната Змия се разгневила и дошла на земята със своите помощници и начупили на парчета женският клон. Потънал в скръб, Кетцалкоатъл възвърнал предишната си форма и погребал костите на погубената богиня в земята. От тях поникнало растението агаве.
Ясно се вижда, че митът е твърде близък до балкано-египетските митове за загубата на Асар/Дионис, на Евридика от Орфей. В различните точки на света, дейната и жертвана страна е ту мъжката, ту женската. Тези люлеения на митичните персонажи от мъжкото към женското начало, идва отново да подчертае двойната природа на Дионис-Иакх (Фанес).
Основното в майската календарна концепция, обаче не е отношението на Венера с Луната, а със Слънцето. Според разбиранията им, Венера е служител на Слънцето. Венера за маите е “Кучешката звезда”, защото тя е “кучето, което води слънцето и душите на царете към подземният свят”(вж. също Анубис в Египет). Венера и Слънцето са символи на царската власт, затова и жертвите, които се поднасят на Венера, описани в Дрезденският кодекс са предимно царе и благородници. Царе са и именно жертвите, които са принасяни на Балканите, когато годината е неплодородна, когато болести и нещастия са сполетели народа и държавата. Тогава царете са “свещената жертва”, която е разкъсвана и разчленявана, а частите на тялото и са заравяни из различните краища на страната, за да осигурят плодородие. И тук се вижда, че съществени различия в разбирането на маите за Венера, нейните цикли, Слънцето и Луната и тяхното олицетворение на царската власт, с това на древните българи, констатирано в “герба на Кубрат” няма.
Когато говорим за царете, освен кан Кубрат, нека обърнем внимание и на името на соченият за негов син кан Кубер. Едва ли е случаен факта, че бащата е Кубрат, а сина е Кубер. Неговото име идва от това на алпа Кубар (наричан още Барс, Богдан (Бозидан) и т.н.), който е бог на гръмотевиците и светкавиците, владетел на небесните води и световният океан. Носи тризъбец в ръката си (както Мардук). Същият елинската култура трансформира в Посейдон. Като владетел на небесните води, образът му е близък с този на майските Тлалок и Кецалкоатъл. Най—важното е, че неговата животинска форма е Бикът, каквато е формата на Дионис, както в неговият мъжки, така и в женският му аспект и под каквато форма излиза той от океана, според Плутарх. Тук отново виждаме връзката на Дионис-Иакх с водата и зачеването на Евмолп от Кубар (Посейдон).
Най-интересното твърдение на “Джагфар Тарихи” в тази връзка е, че остров Кипър е родното място на алпа Кубар, чието първоначално име било о-в Кубар, което впоследствие гърците превръщат в “Кипр”. Поради, което казва, Джагфар Тарихи, там се е развил култа към Кубар, т.е. култа към бика. Това е един много интересен факт за днешните антибългари, който много дълбоко им бърка сметките. Явно алп Кубар не е тюрско божество, но не е и иранско, ами си е тъкмо балканско.
Другото интересно в тази връзка е включването отново на женският аспект – о-в Кубар/Кипър е родното място на Афродита/Венера. Там тя е родена от пяната на вълните, когато капки кръв и члена на Кронос падат в тях. Интересно е, че и това раждане на богинята на любовта е вследствие процес на разкъсване, разчленяване на божество и смесването на неговата кръв с водата. По същият начин е създадено човечеството в шумерските епоси, пожертван е бог Кингу (Луната), предводителят на Армията на Тиамат, кръвта му е събрана и от нея е създаден човека.
Така стигаме и до едноокия бог Кубера (Кувера) в Индия. Това е третият теоним, който събира в себе си концепциите за земният цар и небесното божество. Първом, той е човек, който, обаче дълги години пребивава в аскеза (тапас) и поради постиженията му в тази аскеза, (които не се казват какви са), бог Брахма го дарява с безсмъртие и го превръща в бог с определена йерархия - пазител на скритите в земята богатства и защитник на северната посока. Защо, обаче северната посока? Тя също играе съществено значение в скалният запис край Шутград и бе отбелязана със символа “женски устни”. Явно това е мястото в небето, където човекът се ражда като бог или боговете метаморфозират от една форма в друга.
Кубера е символ на човека, който сам себе си създава като бог.
Агни Пурана, когато описва образа му, казва, че той трябва да бъде поставян в храмовете яхнал коза и с тояга в ръка; а според джайнизма, той трябва да бъде изобразяван като пияница със съд за нектар в ръка.
Само тези описания на Кубера като бог ни отпращат към образа на Дионис, чиято еладска концепция за пиянството и съпровождащото го екстазно веселие е повтаряна до втръсване, а формата на козел, която той приема е, когато трябва да се спаси от Тифон, бягайки към Египет, заедно с всички останали богове. Нещо, което впоследствие, в християнството е повторено в биографията на малкият Иисус: “Вземи детето и бягай в Египет”. В духовната история на човечеството, няма случайности, има наследия.
Най-важното е да кажем същността на това божество Кубера. Той е пазител на скритите в земята богатства – минерали, скъпоценни камъни, злато, желязна руда и т.н., което означава, че добиването им като процес на извличане от земните недра е пряко свързано с благоволението на този бог. Тогава ясно е за какво му служи единственото му око – лишен от зрение за всекидневието на света, той е надарен със силата да вижда скритото, което е невидимо за очите, в случая скритите в земята полезни изкопаеми. Това отново ни връща към Лунния чин – Вълка, свързан с рудодобива и леенето на метали, на което първи той научил българите и името на бащата на кан Кубер – Кубрат в смисъла му на ”ковач”(Коренът “куб, куба”, не е случаен, вж. също Кубаба) . Няма да се учудим, ако християнството е усвоило Кубрат и Кубер като двамата братя-близнаци, ковачите св. Андрей и Атанас. Явно е, че двете имена на тези наши канове – баща и син са прозвища, оказващи една особена духовна и земна йерархия и идват да подскажат колко изкривен е образът на Дионис в неговата еладска концепция. Множество “варваризми” в него са отпаднали – връзката му с водата, връзката му с добива на подземни богатства, която е засвидетелствувана в мита за цар Мидас, на който той дава дарбата, всичко, до което се докосне, да се превръща в злато. Освобождението от тази дарба на Мидас, която се превръща в негово проклятие е като се изкъпва в река Пактол, която от този момент нататък става най-златоносната в Мала Азия. Тук връзката на Дионис с водата е преплетена и с добива на благородни метали. Тогава ясно е, че първоначалните значения на Кубер са на хтоничен бог, асоцииран със земята (градините) и гората (подобно Афродита), а впоследствие и като бог на плодородието.
Другата много важна негова титла (на Кубера) е “Господ на царете” и тук идва отново неизменната връзка с царската институция – само благословеният от Кубера, може да стане цар.
Новолунието е събитие, което съпровожда, както равноденствията, така и слънцестоенията.
Точно тук, са се зародили вярванията на различните народи свързани с отношенията между Луната, Слънцето и Венера, като всички те са представени в човешкият им характер и разбирания, като любовни отношения или под формата на “небесна сватба”. В белоруските представи Венера е съблазнителката, която скарва Слънцето и Луната и Слънцето ( в ролята на съпруга на Месеца) и ги разделя (вероятно се визират равноденствията), от друга страна в ролята си на Вечерница и Зорница е “божия помощница”, която помага на хората и довежда техните молби и молитви до Бога (вероятно при слънцестоенията).
Сходен мотив в идеята за “небесната сватба” , подобен на този в белоруските представи, имаме и при маите, където богинята на Луната Их Чел е любовница на Слънцето, което обаче я ревнува от брат й Зорницата, смятайки, че са любовници. Затова Слънцето много пъти я изхвърлял от небесният им дом и връщал обратно, докато на Луната и омръзнало от неговата ревност и го напуснала завинаги и се разхождала из небесата, ставайки невидима, когато то я приближи.
Персийците пък считали, че когато Луната оплодена от Небесния Бик е налице първият от знаците на пролетта.
Всичко това идва да покаже, колко многопластов може да бъде един символ, разнороден и богат в представите на различните народи и същевременно да носи една обща идея, която да обединява представите им за Небесното и Божествено Изначално. Такъв е и скалният запис на нощните дионисиеви чествания край Щутград. Той трасира Лунният път на вярата, все още незагубил своето Слънце.

(СЛЕДВА ВТОРА ЧАСТ)


* За изключително вредоносен са смятали маите онзи хелиакален изгрев на Венера, при който, тя увеличавала блясъка си. Тогава всички са оставали в домовете си и са затваряли своите комини, за да не може вредоносната светлина на Венера да влезе в домовете им.

** В хартата Soochow Astronomical, осемвековен надпис на камък, в който се разглеждат случили се нехарактерни небесни явления, има следното изречение: “Веднъж Венера T'ai-P'ai (Venus) изведнъж се “блъсна” в Lang Hsin (Вълчата звезда, Сириус), макар, че той отсоти на повече от 40 градуса на юг от Жълтия път (Еклиптиката). Същото събитие е посочено в началото на осми век от китайският астроном Ю Ханг (Y-Hang ), който пише, че « по времето на Цин се е наблюдавало засенчване на звездата Сириус от планетата Венера». Ако китайският астроном правилно разчита древните записи на движенията на Венера, то трябва да се приеме, че планетата Венера е излизала извън еклиптиката, на орбита, доста различна от сегашната. Като се има впредвид написаното и в Soochow Astronomical може да се направи извода, че става въпрос не за еднократно явление, а за редовно събитие, при което Венера доближава Сириус и слива своята светлина с нея. Най-вероятно това явление е породило египетският израз израз Isisothis (Изи-сотис) -Венера и Сириус блестят като едно цяло.

2. Ашурбанипал в 7 в. пр. хр., празнува фестивал на Венера, когато Сириус се издига хелиакално: "В месеца на Абу, времето на хелиакалното издигане на Кучешката звезда, е фестивалът в чест кралицата/богинята Ищар, дъщерята на Енлил. За, да отдам почит към своето голямо божество, аз се заселих в Арбела (Arbela), любимия си град. . . " 10 Това твърдение на Ашурбанипал (Assurbanipal) се тълкува в смисъл, че царят смята Истър - богинята на Арбела (Arbela) за божественото отра

[Йордан_13]

останалите месеци на годината. Ако ние тълкуваме този текст, в смисъла на това, че Венера приближава Сириус в месеца Абу (http://oracc.museum.upenn.edu/cmawro/qpn ) и други фиксирани звезди в останалите месеци на годината, то таблетка Дилбат може да помогне за проследяване на древния път на планетата.



ВТОРА ЧАСТ
ОС НА ТЕМАТА

Ос на темата:

1. Храмът с двете колони на Щутград - храмът на Деметра в Елевзина.
2. Щутград и Дионис. Опит за налагане култа към Дионис на
Щутград и неговото постепенно изтласкване в района на връх Модър – преход към 3.
3. местността Грохот - Дионис Бромиус - Бромалии
4. местността Селца - Палас-Атина, мъдрост и воинство
5. местността Китара- Китера ( Афродита)
6. Произход на лунните вери от нощният Дионис – юдаизъм и ислям.
7. Формиране на лунната типология в района на село Лилково.