Големият Кайряк - мегалитното сърце на Сокар, (Архетипове на българската народност)

ГОЛЕМИЯТ КАЙРЯК – МЕГАЛИТНОТО СЪРЦЕ НА СОКАР

(АРХЕТИПОВЕ НА БЪЛГАРСКАТА НАРОДНОСТ)

ПЪРВА ЧАСТ

Посвещава се на всички Българи, които 2013 година взе от нас! Честито ви Царство Небесно, братя мои!


Тръгвайки от Източните Родопи в източна посока топонимът Асар, през река Хебър (Хеб) отново преминава в Сокар, формирайки този път цяла планина, а не отделни географски точки – върхове или местности. Най-странното от целия този преход е именно посоката – на Изток, а според египетската доктриналнa мисъл, Западът е царството на мъртвите и неслучайно единият от епитетите на Асар-Озирис е Кхенти Аменти, (откъдето може би произлиза Амен, Амин в молитвите на християните) : “Главният или първият на Запада”. Това противоречие е, обаче само на пръв поглед (трябва да отбележим, че при древните египтяни, точката на отчитане на посоките “Запад” и “Изток” не е север, а юг), защото тук става въпрос именно за влизането и движението на Слънцето през Туат/ Дуат, който най-опростено можем да представим като подземен свят или царство на мъртвите. Това движение на Ра е от Запад на Изток, поради което е налице преминаването на топонима Асар в Сокар през реката Хебър (Марица), която е един важен елемент от тази трансформация. Слънцето влизайки в Туат го оживява, одухотворява и събужда за живот неговите жители, като по този начин сменя своята форма и формула на присъствие, и излизайки се преражда от Тум Ра (Темну) в Хепри, за да сложи зората на новият Ден. Ясно е, че този слънчев цикъл на пътуване е всъщност формулата на прераждане на човешката душа, която има своето раждане, своето битие и смърт, която ни отвежда до едно ново раждане. В пътя си от запад към изток, тя трябва да се пребори със самата себе си в лицето на злия Апеп, който е нищо повече от една амалгама от нисши човешки страсти, емоции и мисли. Победата на Ра над Апеп му отваря вратите на Изтока и го извежда към Светлината на Деня – човешката душа преминава през смъртта и се ражда в ново тяло. Така трябва да бъдат разглеждани тези цикли. Марица/Хеб ще и донесе очищение и възхождане към боговете. Освободена от тялото, душата не е нищо повече от една връщаща се към самата себе си Божественост. Преминаването на Ра през Туат сваля Асар от небесните му функции, сваля го от планинските върхове и го въвежда в ниските и плътни слоеве на материалните вибрации в низините, хълмовете и долините, където негов израз стават гробниците-могили и долмените. Затова колкото повече на Изток отиваме към Марица, толкова в Източните Родопи започват да преобладават долмените и могилните храмове, типичните атрибути на Сокар, и ние ги виждаме вече в районът на Любимец, Харманли и т.н. Оттук започва “да мирише” на Сакар планина. На светилището “Глухите камъни” при село Малко Градище се появява още един негов атрибут – ладията и пещерата. Трансформацията на Асар в Сокар е необходима именно за четвъртия и петия час на преминаване на Ра през Туат, от запад на изток, където Сокар ще бъде защитник на неговата ладия срещу попълзновенията на злото. Божествата като енергийни потоци на Абсолютното Начало не страдат от дихотомия и дуалност, тъй като циклите на енергията не го позволяват. Ра е бог на небето, а Асар-Сокар – бог на подземният свят, но при преминаването през Туат, двамата богове са на една ладия, а Сокар и отваря пътя. Следователно въпреки, че е бог на подземният свят, Сокар-Асар не губи небесният си характер, не го губи; Ра като небесен бог, преминаващ през подземието на материята не губи своя небесен характер. Именно тази особеност прави ладията изсечена в скалите на “Глухите камъни” изключително характерна и уникална – в средата й вместо Кръг, символизиращ слънцето има Кръст, който пак го символизира, но именно и вероятно в аспекта на пътуването му през Туат/Дуат ( Виж. http://www.sacred-texts.com/egy/bat/img/24200.jpg ). Разбира се, иконография на подобна ладия – с кръст в средата й, в Египет, сякаш не се среща така недвусмислено и чисто изразена, без да има съответните сюжети в нея (примерно http://www.sacred-texts.com/egy/bat/img/02100.jpg ) ,но пък я има в Скандинавието, където кръста е вписан в кръг и това не бива да ви учудва (снимка1; снимка2 ).

Тази уникалност на Божествените начала на територията на България, която не ги абсолютизира като отделни божества, а ги представя само като енергийни потоци на едно Абсолютно Начало, непременно ще повлияе на разбирането за единството им в Долен Египет (днешен Египет) и там по времето на Новото царство започва една реформа на разбиранията, която равнопоставя Асар-Сокар и самия Бог на Слънцето Ра. Асар-Сокар започва да се разглежда не само като двойник/близнак на Ра в Отвъдното (Туат), но в определени случаи като самото тяло на Слънчевият Бог. По този начин Асар и Ра започват да се представят като аспекти на един, единствен небесен бог, като Асар е неговото тяло, а Ра – неговата душа. Поради, което в Слънчевият цикъл, Ра не е нищо повече от Ба (душа) на този велик небесен бог, която слиза в подземният свят и се съединява/обединява с Асар-Сокар – неговото собствено тяло. Създава се синкретичната форма Асар-Ра или Ра-Асар, която всъщност не само носи идеята за монотеизма, но и за възкресението (прераждането). Тя свръзва иманентното и трансцедентното, вътрешното и външното. Така единството на Мирозданието е съхранено и човешката същност вече не е разкъсвана и разпилявана от антагонизма на отделните божества и тяхното междуличностно противопоставяне. Налице е един иманентен монотеизъм, който не се демонстрира във външна, трансцедентна формула, но все пак е налице. Тази реформа позволява божественият статус на фараона да бъде категорично подчертан. Но така се подчертава и затвърждава и божественият статус на самия човек, защото фараона, преди всичко друго е човек. Друг е въпроса дали жречеството ще позволи божествения статус на отделния човек, но формулата “хему нисут” е голяма крачка в тази посока. В крайна сметка за фараона, Асар вече не е зловредно божество, срещу него не са нужни заклинания за предпаза, той не застрашава неговата власт, напротив, след смъртта си душата на фараона става едно с Асар и чрез него равна на боговете. Една концепция, чийто слаб отглас виждаме в късната елинистична формула на “гръцката митология”, където определени герои могат да отидат след успешния завършек на земните си подвизи на Олимп и да бъдат приети сред боговете. Превръщането на фараона в Асар/Сокар след смъртта му, извежда човека от сферата на микрокосмоса и го въвежда в макрокосмическият цикъл на Вечното, разкривайки го като един макрокосмос. Неговата микрокосмична характеристика идва вследствие ограничението на планетния бит, от който смъртта освобождава, за да го разкрие в неговата същност на макрокосмос. Именно затова Асар-Сокар е наречен “великият бог, господар на небето, който дава живот, стабилност и сила за доброто”.
Тук именно трябва да обърнем повече внимание на етимологията на понятието Асар. Без заобикалки се обръщаме към “Джагфар Тарихи”, където много ясно е казано: “Ас – едно от староарийските названия на Върховният Бог. Имало е също формата Хас” или “Тангра - българското име на Бога и на Небето. Други негови названия са - Ас, Ерсу, Егби, Ходай, Тейре и др.” Нещо, което ние отбелязахме лесно и просто по пътя на изследванията, при които видяхме как топонимично Асар от Източните Родопи през Хебър преминава в (Х)асар (с. Ябълково) и Хисар. Още повече “Ас” означава още и “връх” и в преносен смисъл означава и “висок” - понятия възникнали по времето на ледниковата епоха и Потопа, от които е останало вярването за върховете на планините и пещерите като местообитания на Бога.
И сега да се обърнем към предъвкваното скандинавско значение на думата Ас/Аси. Аесир (Аesir) е множествено число на áss, óss "бог" (Бит. ASIR ), което е удостоверено в други германски езици. Старо-скандинавското áss има родителен падеж áss или ásar, винителен æsi и ásu. В родителните съчетания приема формата ása-, например в Ása-Þórr "Thor на Aesir" Освен това ás-се открива в ás-brú " – “мостът на боговете” (дъгата) , ás-garðr, ás-kunnigr - "роднина (родствен) на боговете", ás-liðar " – водач (лидер) на боговете ás-mogin - мощта на боговете (особено на Тор ), ás-móðr - " божествен гняв "и др . Landâs - "национален бог " (patrium numen) е титла на Тор , както в allmáttki ás - " Всемогъщия Бог ", въпреки че Один е "the" ás. - Богът.
Както виждаме в родителният падеж на старо-скандинавският език (демек древнобългарският) наименованието отново е Асар.
Продължаваме нататък:
“Анунаки - от шумеро-аккадската митология група божества разделяни на две групи: ануннаки (..Петдесетте върховни богове") и игиги (..Низшите богове"). Вярва се. че името им произхожда от шумерски ;Ан - небе, на - и, ки - земя). В Енума Елиш, древният вавилонски епос за Сътворението на света, те са описвани като петте поколения богове, дошли на Земята. Според вавилонските митове, ануннаки са деца на Ану ( в акадският пантеон - на бог Мардук) и Ки, брат и сестра, родени от Аншар и Кишар - небесните полюси. Ануннаки са божества на Земята - подземния свят, определящи съдбата на хората. В мита за Атрахасис те господстват над игиги. В различни текстове броят на ануннаки варира от 7 до 600, но най-често се споменава, че те са 50. Най-известни сред тях са Асару. Асаруалим, Асаруалимнунна, Асарулуду, Ен-Ки (Еа за аккадците), Намру, Намтиллаку и Туту.”

В този речников абзац се споменават най-известните имена на въпросните анунаки и те съдържат понятието Асар и функцията да бъдат подземни божества, такъв, какъвто е и Асар-Сокар. Макар, че Зекария Сичин в своите трудове, да отрича връзката между Асар като епитет на Мардук (Мардук.кан в древнобългарксият епос) и Асар-Озирис, тя е повече от лесна за доказване и очевидна. Още повече, че Мар.Дуку, той превежда като “син на чистата могила”, (а могилата е един от символите на Асар-Сокар), а думата “анунаки” като „онези, които дойдоха на Земята от небето". Но такъв е превода на надписа визиращ «боговете» в параклиса на Амон Ра в храма на Сети I в Абидос: “Те дойдоха от Небето, те слязоха от хоризонта” (Северна стена,източна част, долният регистър, 2, сцена отляво.) Един от вариантите на йероглифът Pet (Пет), с който египтяните отбелязват небесният свод e този: http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/5/5b/HierN.png. Но този йероглиф, който е всъщност днешната ни ръкописна буква Т е изписан и в храма при Четиньова могила, с. Старосел http://www.bgmarshruti.com/index.php?view=...com_joomgallery, както и в Акропола (Делфи) http://www.nikona.bg/images/GR/zeus%20temple.JPG, а според Стефан Гайдаров, той е обозначение за Тракия, именно като “небесна, божия земя”.

Изразът „онези, които дойдоха на Земята от небето", ясно показва, как едно небесно божество, може да добие земен (хтоничен) характер, точно така, както Асар, (епитет, който според Зекария Сичин на “шумерски” означава “Всевиждащият” ) става Сокар, но запазва своята небесна същност във формата си на сокол.
Именно като “Всевиждащият” той се отбелязва с йероглифите “трон” и “око” Асар и като се има впредвид, че Асар се олицетворява със съзвездието Орион, тогава може би става ясно мястото, небесният дом или посоката, от която Богът слиза от Небето на земята.
Слизането на боговете от Небето на Земята е един процес, който протича и в човешкото съзнание, и който позволява те да бъдат описани, изобразени, да имат качества, характеристики, лични имена, с които да бъдат назовавани и човешка форма. Според “Джагфар Тарихи” и “Сказание за Чулман”, това води до първата разпра и разделение в древнобългарската общност.

“Джагфар Тарихи” е категоричен: “...Те не могли да понесат това, че останалите синдийци започнали да придават на каменните фигури на върховното синдийско божество Тара или Тангра, кощунствен вид на обикновен човек, а не на острите отсечени върхове (трапецовидните ниши в Източните Родопи) на каменните планини Самар, и се върнали от Синд на предишното си местожителство - река Самар в планината Самар.”

Както се вижда първото и най-древно разселване на древнобългарската общност не е вследствие природно бедствие (потоп), а вследствие на настанало духовно такова – придаването на човешка форма на Бога. Това е повече от потоп в човешката душа, защото тя продължава да слиза все по-плътно в материята, да работи с ума и да губи откровението. Този процес на придаване на човешка форма на Бога ще създаде идолната пластика от глина и ще бъде един от най-характерните белези на каменно-медната епоха.
Затова, когато Зекария Сичин, разглежда епитета Асар като Ас-Сар, все пак той не взема впредвид, собственото си твърдение, че “сарът” представлява божественото време, годината на боговете, но също така, означава и “владетел, цар”. В сходно значение ние бихме превели епитета Асар: “Ас” – “Бог” и “ар” – мъж/човек. Или Асар, това е Богочовекът, Космичният Човек, който християнството впоследствие приема като Спасител и Изкупител, и който в египетската доктрина е убит и възкресен, за да го видим след това и в християнската като разпнат и възкръснал.
Именно това е “онези, които дойдоха от Небето на земята” във вътрешния план на човешкото съзнание. Именно това е Асар в разбирането като “Всевиждащият” ( виж и египетското значение за богове – ntr/нетери – “Онези, които наблюдават”; като такова е и значението на името Шумер/Сумер: земята на „онези, които наблюдават"), който слиза и става бог на подземното царство като Сокар. Защо? Защото неговото разкъсване на отделни парчета става основа за сътворението на света и той ляга като крайъгълен камък в неговата основа. (Един акт, който може да се сравни с изронването на житният клас и засяването на отделните зръна в земята). Този процес протича и с Асар и го превръща в Сокар, който дори не трябва да се смята за бог на мъртвите, а на живите. Този процес не е безобиден, той води и до промяна в историческото развитие в Египет и тогава Старото Царство, в което се е вярвало, че боговете живеят на небето и всеки цар след смъртта си се присъединява към тях се сменя със Средното царство, в което се появява нова концепция, според която задгробният живот протича в подземния свят. Подземният свят, обаче не бива да се разглежда толкова едностранчиво, само като “отвъден свят на мъртвите и сенките”, той е свят, който дава суровини за битието на живите в земният живот. И тук, Зекария Сичин е прав в тезата си за рудодобива и златодобива на анунаки, като характерна тяхна дейност на земята. Неслучаен е и факта, че Асар-Сокар се счита покровител на рудодобива, на металурзите, ковачите и златарите. Оттук нататък, той трябва да се смята за закрилник не само на входовете на гробниците, но и на тези на рудните галерии и подземните градове.
Проклятието на Чак Чак, върху своите два сина Сак и Сок, никога да не видят светлината, поради това, че не помагат на своя баща – алпа Мардукан Карга (Гарванът) да събори Стената на Дивовете, (поради, което той изгаря, но я събаря), преустройва цялото мироздание и създава един нов свят в битието на човешката душа – подземния. Там битува всеки, който не може да се освободи от страха и не може да направи саможертва за другите. А саможертвата на спътниците в ладията на Ра в борбата му със злия Апеп, всъщност дава възможност на Слънцето да изгрее отново, да не остане завинаги Тум Ра. Така, човекът възправен като бог от Асар-Сокар в Туат и включен в макрокосмическият цикъл, храни със силата на своята саможертва Слънцето, както в народните ни приказки, юнакът трябва да храни с месо от петите си орелът, за да го изведе от Долната на Горната земя. Именно това е залегнало в доктрината за Атен – Слънчевият диск, според която починалият цар се превръща в бог на небето и слива своето божествено тяло със Слънчевият Диск (виж. също Пуруша в диска на Слънцето).
Известният френски изследовател на религиите Жан Пол Ру, казва, че тюрките, много дълго, до началото на новата ера са се покланяли на “човека-небе”, “човека-слънце”.
В египетската “Повест за Синухе” се казва, че в еди кой си ден, на еди коя си година, Цар Аменемхат I “се издигнал на небето и се съединил със Слънцето, и божествената му плът се съединила с плътта на този, който го е създал”.
Именно тази същност на Слънцето като съвкупност от божества, които сами си светят (виж. Откровението на Иоан за това бъдеще) и служат на космичната и планетна еволюция, наречени Дингир/ Тингир е във фундамента на древната ни вера. Тогава как всъщност се създава Стената на Дивовете, която скрива Слънцето и се слага началото на ледниковата епоха?! Когато макрокосмосът-човек не храни със своята сила Слънцето. Един обряд на жертвопринос залегнал и в ритуалите на южноамериканските индианци.
След тези важни акценти навлизаме в ядрото на същността на Асар-Сокар, а именно местността “Големият Кайряк” край село Българска поляна. С основание можем да кажем, че тази местност съдържа в себе си всички култови паметници, свързани с отвъдният свят и съчетава по един невероятен начин кромлеци, долмени и каменни кръгови съоръжения. Плътността им, в рамките на само една местност ни дава основание да смятаме, че това е мегалитното сърце на Сокар планина или царството на Асар-Сокар. Първата изненада идва още с името “Големият Кайряк”, което означава “суха, песъчлива или камениста почва, стръмно място”. Интересно е, че и нарицанията на Сокар и регионът на подземният свят, над който той е властелин са свързани именно с тази суха, песъчлива и камениста почва, с това стръмно място. Сокар в некропола при Мемфис е известен като “този, който е на своя пясък”, а самият подземен свят, който владее се разглежда като труден, пясъчен терен, наречен Imhet ("напълнен, изпълнен"). Наситеността на мегалитните паметници в Големият Кайряк, с. Българска поляна редува долмени с кромлеци и каменни кръгови съоръжения, които също според археолозите са били гробове. Често се случва някои долмени да бъдат оградени с кромлеци, които са се повредили с времето. Особено внимание представляват два от тези, които досега са разкрити, единият от които има спираловидна форма, много наподобяваща числото 6 или 9. Този кромлех определено има много важно значение и можем да кажем, че неговото конструиране по този начин показва високото ниво на разбиране на прехода “живот-смърт-живот” и пътуването на душата във времепространството от нашите деди. Спираловидната му структура подсказва наличието на разбирането на смъртта като заравянето на житното зърно в земята и неговото покълване (числото 6), от което начева новият живот, т.е. новото раждане на човека във физическо тяло. Това нещо е залегнало във фундамента на учението на Христос създало християнската религия: “Ако житното зърно не падне в земята и не умре, то си остава самотно; но ако умре, дава много плод. (Евангелие от Йоан 12:24)”.
“ Сега става съвсем ясно защо на големия празник през месец “кояк” жреците заравяли направени от пръст и зърно фигури на Озирис. Когато след година или по-кратък период извадели тези фигури, намирали прораснало от тях жито, сякаш то е покълнало от тялото на Озирис и го приветствували като знак или по-скоро причина за развитието на посевите. Житният бог раждал от себе си жито, давал тялото си да се хранят хората, умирал, за да живеят те.
Несъмнено, също както натъпканите със зърно образи на Озирис, погребани в земята на сеитбения празник, били предназначени да ускорят развитието на семената, така и погребението на подобни фигури в гробовете имало за цел да ускори възкресението на мъртвите, с други думи, да осигури тяхното духовно безсмъртие. “ (Из “Златната клонка” Джон Фейзър).

Земята дава силата си, само когато е оживена с Божието присъствие. Когато Божието присъствие не е налице, когато човекът не може да бъде дом, който да приютява Божеството, не може да извърши саможертвата, тогава се стига до онази ситуация описана в Книга Битие: “когато работиш земята, тя не ще ти дава вече силата си; ти ще бъдеш изгнаник и скитник по земята” (Битие гл.4:12). Това изречение недвусмислено сочи каква е съдбата на народите, които отвръщат сърце от своя Бог и съсипват държавата си.
Разкъсването на Божеството, заравянето на неговите части в земята и последващото след това възкресение и събиране на тялото му отново ясно показва неговата небесно-земна същност и кръговрата на силите, с които той се характеризира. Абсолютът не търпи промени, Небето не се изменя, променят се божествата, чиито енергии влизат в спиралата на планетната и човешка еволюция. В тази еволюция Небето трябва да оплоди земята, духът трябва да освети материята и да я напълни с живот, вследствие, на което тя се движи, променя и създава множество форми. Разкъсването на плътта на божеството, яденето му е част от тотемното начало, заравянето на частите от тялото му в земята е разпределение на висшата му духовна сила (оренда), така, че да създаде просперитет и да доведе до плодородие. Това става именно във времето на кризи, когато еволюцията забавя своя ход и е време да се появи една нова енергия, която да даде нов тласък и нов път на развитие. Но този акт на “разкъсване”, на атомизиране на божественото тяло, на разпръскване на божествената сила, виждаме още в момента, в който Ра се разплаква и сълзите му падайки на земята се превръщат в хора.
Актът на разкъсване на Асар, актът на разкъсване на Загрей всъщност предпоставя eдна промяна в акта на свещеното цареубийство, защото Царят в онези време и бог и той се разглежда като такъв в управлението на държавата. И когато държавата упада, вследствие на това, че Царят е загубил връзката с Небето, т.е. с Бога и няма вече възможността да приема и работи съвършено с орендата – той бива и разкъсван (освен удушаван), така, както е разкъсван Асар/Загрей. Пример за това е Ликург, наказан от Дионис с лудост, а земята на Тракия с безплодие. Тогава жителите на Тракия, за да омилостивят Дионис го разкъсват на парчета. Честа практика е частите от тялото на разкъсаният цар да се заравят на различни места из царството и този обред е бил наличен и в Скандинавието.
Когато обаче Загрей е разкъсан от титаните и сърцето му е заровено в земята ( т.е. от соларен става хтоничен), Атина Палада, богинята- воин, взема сърцето му и го занася в небесната твърд, където то се превръща в пламтящо Слънце, т.е. хтоничният става отново соларен, за да се създаде връзката между Горе и Долу, да се прокара пространство-времевия коридор и да се отвори Портата, през която да се влезе от външната във вътрешната част на света. Това ще даде възможност на “душата” Ба на фараона да достигне неподвижните звезди и да стане “ах” –небесно същество, дух-покровител, бог. “Ах” е една трансформация на човешкото тление в небесно безсмъртие.
В акта на изравяне на сърцето на Загрей и отнасянето му на Небето, за да се превърне в Слънце, може да се провиди не само движението на Ра през Туат/Дуат, а именно и онова, което е залегнало в същността на Асар-Сокар – отделянето на душата от тялото. Точно за тази цел е бил конструиран този кромлех в местността Големият Кайряк, за който споменахме по-горе. Погребалният ритуал “отваряне на устата”, не трябва да се разбира само буквално, само като възможност “душата” Ба, по-лесно да се отдели от тялото, той трябва да се разглежда и като символ за отваряне на врата между измеренията на времепространството и създаване на коридор за придвижване на небесната ладия на Ра-Сокар. Затова е казано за пътя на Слънцето в Туат и движението на неговата ладия – той влиза през опашката на змията и излиза през устата й. В царството на Асар-Сокар, времето сменя посоката си и движението е наобратно. По този начин на движение в Туат, Ра достига “източната планина на хоризонта” и изгрява като Хепри.
Има един слабо известен факт от митовете за разкъсването на Асар от Сет и той е, че в един от вариантите Асар е разкъсан от глиган (или Сет в образа на глиган, подобно Дионис и Атис, но най-интересният момент, който е във връзка с днешната българска обредност е, че обичаят зародил се вследствие на този акт е, прасето да бъде убивано веднъж годишно, ритуално като “враг на бога”. Не можем да не направим връзка с българската обредност по време на Коледа, да се коли прасе, която не е обяснена и до днес, но затова пък вече е напълно профанизирана, като е сведена само до нейният биологичен момент. В древността едва ли е било така, още повече, че глиганът/прасето има своето място в българският календар и с него започва месец януари. Нормално е да се допусне, че всъщност церемониалното заколване на прасето в Египет, веднъж годишно, като свещено животно било то заради това, че е разкъсало Асар или че то е самият Асар (и символизира неговото жертване) е съхраненият там смисъл на този древнобългарски обичай. Изследванията в тази посока, най-вероятно ще докажат тази истина, още повече, че то като свещено животно е ярък персонаж в скандинавските митове, един път като боен глиган Хилде-свини на богиня Фрея, втори път като основна храна на загиналите воини във Валхала (глиганът Сехримнир) и трети път, където е най-важната връзка - като слънчевият глиган на бога на светлината Фрейр ( със светеща грива и козина), който той ползва като превозно средство – лети с него във въздуха и водата по-добре от коня и може да преминава през мрака (на Космоса). Прозаичната Еда свързва глиганите с рода на Ваните. Фрейр е почитан точно на 21 декември, денят, при който и в днешната наша традиция Старото Слънце (Стара Бога) умира и след три дни се ражда отново като Млада Бога. Тогава е съвсем нормално да се предположи, че жертването на прасе в дните около Коледа е свързано именно с прехода от Стара Бога към Млада Бога. Не е случаен факта, че 21 декември, този нулев ден, който не влиза в никой месец и никоя седмица е именно денят (Енинак/Единак), в който Слънцето влиза в Туат/Дуат (вътрешното пространство на света) и го изминава за 3 земни дни, които всъщност са трите дена на «престой» в гробницата необходими за да се извърши Възкресението. Тези дни изглеждат неактивни и празнични за нашия земен бит и това е така, защото динамиката се пренася във вътрешното пространство на света, за да добие нов зрим израз след три дни. Нулевият ден, който е извън календара, т.е. извън кръговрата на триизмерното времепространство, определено е символ на навлизането в друго времепространство, в което стойностите на триизмерността нямат значение. Именно за това преминаване през мрака на вътрешното пространство на света е нужен глигана * и затова той бива жертван, за да бъде спътник на Слънцето в това пътуване. Трябва да отбеелжим, че на 21 декември, движението на коледарските дружини е както движението на Слънцето при влизане в Туат – от запад на изток. И неслучайно, целият ритуал, започващ от 21 декември е свързан с умирането на Старото Слънце (Тум Ра) и последващото му тридневно възкресение на Коледа като Млада Бога (Ново Слънце), т.е. като Хепри, на изток. Ако се изследват изтънко запазените сведения за ритуалите, движението и свещенодействията на коледарските ни дружини в тези дни, ще се разбере, че българският народ и до днес пази живи традициите и празниците свързани с влизането на Слънцето в Амдуат (Туат) и излизането от него като Хепри. Никой, обаче не прави тази връзка. Затова и дните тогава се наричат “Мръсни дни”. Още повече, че някои научни изследвания сочат именно тази връзка “В много коледарски песни се рисува далечният път , от който идват коледарите; тържествената трапеза за тях има поминален характер; те тръгват в посока от запад към изток. От срешата си с мъртвите черпят сили, с които могат д апрогонят вредоносните същества и да предопределят бъдещето плодородие”.(Българска митология, Енциклопедичен речник, стр. 174) Какво още се иска, за да се събуди науката? Предположете, че структурата на Коледарската дружина отразява или е съхранила в някаква степен йерархията на божествата, които съпровождат Тум Ра (Тему или по литературен днешен Тъмно, Тъмньо или диалек.Темну) в Туат.

Комбинацията долмен-кромлех в местността “Големият Кайряк” при село Българска поляна не е никак случайно. То е свързано именно с онова отношение между Ба и тялото, тъй като “Ба” има способността да пътува в “царството на задгробния живот”, но за целта тялото не трябва да се разлага и загуби, нито да се разрушава целостта му, особено, когато със съответните ритуални практики на балсамиране и мумифициране, то е доведено до състоянието сах (sah) на едно съвършено и благородно тяло, към което Ба може да се връща отново. Роля в съхранението на това тяло играе долменът, тъй като Ба всеки момент може да се върне от отвъдният свят до гроба и за този момент е казано “твоето Ба ще се събуди върху тялото ти”. Нещо като фантастичните филми, при които космонавтите се придвижват в Космоса в състояние на анабиоза. Читателят трябва обаче да е напълно убеден, че в погребалните практики е кодирана паметта именно за този процес. “Душата” Ба се представя като птица Папирус на Ба и тук идва вече интересното научно съобщение за археологическите разкопки при с. Българска поляна, което човек само би отметнал в съзнанието си, ако не подозира за цялостната картина.
Ето го; “ Птица отнася душата на умрелия. При проучване на могилен некропол от ранно-желязната епоха край тополовградското село Българска поляна, Деян Дичев открива керамични фигурки на птици от VIII век пр.Хр. Те свидетелстват за странен погребален ритуал, за какъвто има сведения от Мала Азия, но досега не е регистриран по нашите земи. Вероятно птичките символизират отлитането на душата. “
Тук искаме да посочим и друг вариант на тълкуване: може би, не “птица отнася душата на умрелия”, а птицата символизира самата “душа” Ба, защото за нея е открит достъпа до боговете на Небето. В Книга на Мъртвите, “Ба” е изобразявана, понякога кацнала на дърво, близо до гробницата, в момент, когато пие вода от езерото или се спуска в гробницата към тялото, с което била свързана. Затова ритуалът не е странен. Сведения за него има достатъчно в Египет, но никой не обръща поглед натам.
A там е казано за полета на душата на фараона: “Лети летящият. Той отлита от вас, хора, защото той не принадлежи на земята, той принадлежи на небето” (“Текстове на Пирамидите” 890/891).
За да премине през небесните порти, царят не само облича своеобразна ("дреха-ба", която ще го предпази при преминаването, но получава отличителните регалии на царствеността – кобрата и (окото на Хор, спасено именно от човека в битката между Хор и Сет, в която победата над Сет се дължи и на участието на човека в нея, като макрокосмос.
Благополучният завършек на пътуването на Ра през Туат/ Дуат, зависи изцяло от това дали ще бъде преодоляна змията Апофис (наречена в древните текстове Нехахер), която образува в Небето един затворен кръг, захапвайки опашката си и в египетските текстове е наречена “змиеподобен враг на божественият ред”. И когато не е разчленявана в Туат/Дуат, поради тази причина, а създава кръговото времепространство захапвайки опашката си, за нея е казано нещо много интересно: “Този Бог пътува към мястото в образа на “змия-пръстен”. Такъв е той в своята пясъчна плитчина, която е в Дат **” Този израз, тази “змия-пръстен” веднага ми напомня за кромлеците строени в близост до долмените на Големият Кайряк, като например този ТУК и за обрамчването на самият долмен с малък кромлех (Долмен, с. Железино http://www.balkanmegaliths.bgjourney.com/B...02BG/www/02.jpg ; Долмен Хасково http://www.balkanmegaliths.bgjourney.com/B...02BG/www/04.jpg )
или каменни кръгове, чиято задача не е била просто рационална - да бъдат крепида, те са били свързвани именно с процесите на придвижване на душата и Ра в Туат/Дуат, в който той, за да изгрее отново и да има нов Ден, трябва да влезе през опашката на Нехахер/Апофис и да излезе през устата й (виж. Хепри в Мехен
Укипедия )
И понеже Апофис е в непрекъснато движение, чудатосите около нея не свършват: “Гласът й (на Апофис) е този, който води Боговете към нея. Тя се движи, докато Бог прекосява мястото. После “плътта” на Ра поглъща окото му в земята, за да може той (Ра) да мине покрай нея.”
В случая “гласът на Апофис” е част от онзи “език на боговете”, от онези “слова на силата”, за който се казва, че “никой от живите не разбира, само Боговете и мъртвите го владеят”. В Египет се е смятало, че той бил владян дори от павианите и те общували с Ра, като чрез него дори отваряли заключените порти на хоризонта, за да може Ра да влезе със своята лодка в Туат/Дуат. Не е случаен факта, че според вярванията в Египет, след смъртта си, всички хора ставали “Озириси правогласни” – можели да произнасят магическите формули срещу опастностите в отвъдното и те имали сила срещу тях. Част от този език, обаче е и викът на Асар-Сокар към Аст/Изида от Туат/Дуат: "Сай-к-ри" (Sy-k-ri) - "Бързай към мен!"(в подземният свят). Текстовете на пирамидите свързват името Сокар именно с този вик на Асар към Аст/Изида, да дойде при него в Туат/Дуат и да го възкреси. Този вик, обаче изречен на “тайният език” отеква хилядолетия и слага началото на редица особености в погребалните практики на древността. Като пряко следствие от това е продължилия до късни времена ритуал най-заслужилата от всички жени на мъжа да го съпътства в отвъдното. И това е било въпрос на чест. Явно това съпътстване не е било просто придружаване, а е отреждало на жената важната роля да бъде Аст/Изида за своя мъж. Тук въпроса не опира само до груповото прераждане, че тя ще бъде с него в следващият живот, само тя, акт, който предпоставя края на епохата на многоженството, а до това, че в следващият живот, тя може да не му бъде съпруга, а да бъдат брат и сестра, така, както са Асар и Аст. Така се подсказват не само аватарните възможности за въплъщение на душите и техните бъдещи отношения, но и братството се поставя не само върху кръвният фундамент, а върху духовния, основан на саможертвата и възкресението. "Бързай към мен!" – “подземното царство” вече не е онази страшна бездна, която трябва да бъде избягвана. То е “атакувано” от множество герои, царе и учители; "Бързай към мен!" е и онзи вик, с който Евридика ще повика Орфей в “подземният свят”.
Виждаме как навлизайки все по-дълбоко в същността на “подземният свят” се убеждаваме колко той не е подземен, а че зад тази формула е скрито нещо много съществено – съществувалата възможност на човека да пътува в Космоса и през времепространството. По-късните митологични концепции са профанизирали представата за него, но тази профанизация едва ли е от невежество, едва ли е случайна. Тя навярно е въведена от посветеният жречески елит, за да се скрие от човека неговият небесен произход и възможности, за да може той да се осъществи изцяло като планетен и земен жител. Тъй да се каже трактуването на “пространството на неподвижните звезди” или “вътрешното пространство на света”*** просто като един подземен свят, където отиват душите след смъртта е с явната цел да бъде заземен човека и е направено със същата цел, с която на градивната частица на веществото бе дадено името “Атом” (неделим), а скоростта на светлината бе обявена за константа. Неща, които съвременните научни открития категорично опровергаха.
Финалът на пътуването на душата на човека (фараона) в Туат/Дуат е превръщането на “мъртвеца” в “Ах”. Началото на този финал, обединява отново Ба и Ка и така се получава пълното единство, в което Ра се съединява със Асар-Сокар. Царят е станал звезда на небето, част от Космоса и е постигнал Свободата. При египтяните тя се изразява в това, че царят (фараона) може да се движи свободно на Земята и над нея.
В “Текстовете на Пирамидите е казано: “Ти придобиваш място на небето между звездите, защото ти си единствената звезда, носител на Ху. Ти отправяш взор надолу, към Озирис, повелител на блажените. Но ти си далеч от тях...” . Ху е Творческото Слово, Словото на Пта. То е, чрез което владетелят след смъртта си може да въздейства върху света на живите и “подземният свят”, чрез Ху той влиза в него, пресича водите на Туат, запазва своята царска власт, той е един завършен Асар (Озирис). Като “Ах”, носител на Ху – Словото на Пта, той може да създава нови светове и да усъвършенства битието. Като част от Дат, той става източник на битието на всичко – на богове и хора. “Езикът на боговете”; ‘Словата на Силата” тук придобиват вече не само планетарен, а вселенски характер – чрез тях могат да се сътворяват светове, а не просто да се пътува във времепространството и да се съхранява личността от опасностите при тези пътувания. В текстовете от “Паметника на Мемфиската теология” е казано: “ Всяко творческо действие трябва да излиза от сърцето и езика – произнесено наум, то се осмисля, а след това се изразява външно с думи. Звукът облечен в слово, притежава висша сила. Нещата и съществата назовани наум, съществуват само потенциално. За да могат да битуват реално, истински, те трябва да бъдат произнесени, да бъдат произнесени, да бъдат назовани имената им. Нищо не съществува, без да получи първо названието си, произнесено на глас”. Или с една дума – сърцето (седалище на мисълта) поражда творческата мисъл,а тя става обективна реалност, след като бъде произнесена от божествените уста. Актът на отваряне и почистване на устата при погребалният обряд свързан със Асар-Сокар, тук вече придобива съвсем други измерения и съвсем друг смисъл, не просто в това да се спомогне отделянето на душата от тялото, а да се подготви “мъртвият” относно новото му предназначение като “Ах” – изразител на Творческото Слово. Затова Асар (Озирис) е наречен “владетел на мислите”. Тази негова необяснена и загадъчна функция напълно намира своя отговор в синкретизма му с Пта, защото ако мисълта не бъде овладяна и направлявана, тя може да доведе до грешни постъпки и действия. И когато сърцето в Туат бъде поставено на Везната, равновесието й ще бъде нарушено. Присъствието на такова сърце е нарушение на вселенският мир и въвежда битието отново в хаоса. Това е и смисъла на синкретизма Птах-Сокар-Асар. Ако Асар е “владетел на мисълта”; Пта е “владетел на истината”. Най-новите разчитания на надписа от село Езерово, ясно показват наличието на Пта в Българските земи, но може би липсата на култура на превеждащите в тази област не им е дало смелостта и хоризонта да направят връзката България-Египет, нито да провидят в текста същността на Пта като Бог Слово ; Надпис от Езерово )
И да се върнем на Книга Битие: “ Господ направи да произлязат от земята всички полски животни и всички небесни птици и ги заведе при човека, за да види как ще ги нарече той, та както човекът нарече всяка жива душа, тъй да бъде името й.” - “Нищо не съществува, без да получи първо названието си, произнесено на глас”. И ако продължим напред, към Новият Завет: не са ли основните фундаменти на християнството една актуализирана за конкретния исторически период и съответния народ, египетска верова доктрина? Най-вероятно, това е така, защото малкият Исус получава своето посвещение в Египет, момент ясно отразен в Евангелията. И тогава да се върнем на Евангелието на Иоан, чието начало най -ясно ни посочва какво е “Ах” като носител на Ху: “В началото бе Словото; и Словото беше у Бога и Бог беше Словото. То беше в начало у Бога. Всичко чрез Него стана; и без Него не стана нито едно от онова, което е станало. В Него имаше живот и животът бе светлина на човеците. И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе. “

Труднообяснимостта на термина “Ах” от учените идва от това, че той започва да отразява едно надземно и надпланетно състояние на съзнанието, което няма как да се опише със земните представи и с научните постулати. То навлиза в сферата на духовността и религията, където съвременната, откъсната от корените си наука е безсилна. Не е безсилна, обаче съвременното продължение на египетската верова мисъл - християнството. В Откровението на Иоан имаме именно надпланетарното схващане за същността на Ах: “ Гл.1: 16. Той държеше в дясната Си ръка седем звезди, а от устата Му излизаше двуостър меч; лицето Му сияеше, както слънце сияе в силата си.
17. Щом Го видях, паднах при нозете Му като мъртъв. Той тури върху ми дясната Си ръка и ми каза: не бой се; Аз съм първият и последният
18. и живият; бях мъртъв, и ето, жив съм вовеки веков, амин; и имам ключовете на ада и смъртта.” A изобразяването на Бог Отец сред звездно небе в нашите храмове, не бива да се смята за остатък от “езичество”, както напоследък се наблюдават такива тенденции, това е новата трактовка на състоянието “Ах” от християнската религия http://picbg.net/viewpic.php?u=15032XBGYt&i=736621 ; http://www.1st-art-gallery.com/thumbnail/1...er,-1885-96.jpg
В най-принизеното схващане на “Ах” като понятие и състояние можем да го сравним с “антроподемона” (Псевдо-Еврипид (ст. 967-971) - "За мене занапред той ще бъде като мъртъв и невиждащ светлината: нито ще се върне в предишния си образ, нито ще види някога лицето на майка си, а ще лежи, вперил поглед в светлината на деня, превърнат в антроподемон и скрит в пещерите на земята със сребърни жили ..."), тъй като Ах има значение и на “ефикасен”, “полезен”, “лековит”, може да пътува свободно във времепространството, да преминава от един свят в друг и да въздейства върху света на живите от гроба, (така както антроподемона се схваща като покровител на селището или в своя хероон) т.е. като част от Космоса и безграничността на Вселената, той става своего рода изразител на Единството и Вечността и продължава да управлява земните процеси, но вече от своята небесна позиция, тъй като е станал част от Дат, а Дат обхваща пълнотата на Космоса в трите дяла – небето, водата, земните територии и “тъмната област непосредствено под земята”. Неговият символ е звезда вписана в кръг http://www.viewzone.com/mothman13.gif , и го намираме отново на Големият Кайряк при с. Българска поляна изразен в едни от най-интересните каменни кръгове, представляващ според археолозите гроб от края на бронзовата, началото на желязната епоха и намиращ се почти на върха http://www.balkanmegaliths.bgjourney.com/B...03BG/www/03.jpg . Състоянието му днес е повече от окаяно.
Един от най-изразителните символи на състоянието “Ах” може да се види в иконографията на Сокар, където той стои между крилата на триглава змия, а с краката си е стъпил върху нея. От двете му страни са сфинксовете Акер, знак за това, че входът към Туат/Дуат е отворен. Позата на Сокар върху “крилатата змия” говори за нейното овладяване и синкретизъм и го представя като своего рода “драконов ездач”. Най-вероятно тези две крила на крилатата змия, помежду, които стои Сокар, са двете Маат – Двете Истини, в чийто чертог заседава Съдът на боговете в отвъдният свят. Нейното перо, представлява мярката, която определя дали душата на починалия, ще достигне рая в задгробният живот. Помирението и синкретизмът е между две антагонистични до преди това същности – соколът в лицето на Сокар и змията (Апофис). Крилатата змия (или Пернатата Змия, Пернатият Змей) не е явление само в Египет, тя е налице и при маите в лицето на Кукулкан; в лицето на народа Киче като Кукумац; в лицето на ацтеките като Катцекоатъл. Особено близък до този на Асар-Сокар-Ра е образът на Кукумац (Гукумац), в който ясно е изразен синкретизмът на небесното и “подземното” и който “пренася слънцето през небето в образа на двуглаво чудовище (перната змия) и надолу в подземния свят и действа като посредник между различните сили в космоса”. При маите Катцекоатъл (“кетцъл”-птица, ценен; “коатъл” – змия, близнак)иконографически може да се разчете като “този, който излиза от змията” , а Млечният Път е смятан за своего рода Световно Дърво и се наричал Ваках Кан (вак – число 6, значение: построявам; к’ан – число 4, значение – небе и змия). Слънцето прекосявало Млечният път стъпило на змия. Срещу него, обаче застава крокодилоглавото чудовище с звучното име “Кавак” (бялата безкрака змия) (Апеп, Апофис), от чието чело прораствало стъбло. Тук искам да обърна внимание за произхода на думата “кавак” (бяла топола) в българският език, която се смята за чист турцизъм. Митът на маите за движението на Слънцето по Ваках Кан, поставя под съмнение турският и произход и намеква, че думата най-вероятно е древнобългарска, възприета от поробителя в техният език. Позицията на Кавак спрямо Млечният път, където тя причаква Слънцето е в съзвездието Близнаци. Трябва да отбележим, че идеята за възкресението и новото прераждане се носи именно от “пернатостта” на божествата. Свещената птица на Хелиопол - Бену е Феникс; Катцекоатъл като “перната змия” също е феникс – огънят и пепелта, смъртното и безсмъртното, носят символа на дуалното, на близначеството, на съюза между небесното и хтоничното. Феникса, обаче, по външен вид и размери прилича на орел и долитал в Египет, само, когато умре баща му. Той донасял намазаното с миро тяло на баща си в храма на Хелиос, където го погребвал. Тук искам да обърна внимание отново на иконографията на Сокар – сокол с човешко тяло или само сокол (http://www.egyptianmyths.net/images/sokar2.jpg; http://www.fragmentsoftime.com/17._Sokar_Hawk_I.jpg ). Близостта му с феникса е безспорна, но тук трябва да посочим древнобългарският произход на това негово иконографично изображение. То ясно е посочено в епоса “Сказание за дъщерята на Шан”:

“...След нея белият Сокол
се хвърли като камък - гол! Разби глава, сломи крила
в ръба скалист на пропастта.
Всевишни Тангра се смили,
Сокола алп той съжали. Дари го с чифт криле, глава
и с нова служба при това.
Соколът щом човек умре,
с криле, високо, вдън - Небе, отнася като в чуден съд
душата му на Страшен съд.
Дори твърдят, като венец,
Соколът Тангра - Бог-Творец пренасял - дивен вихрогон.
Сокол ли? Не! Чутовен кон. “


Последните три изречения съвсем ясно показват древнобългарските следи в египетските вярвания: тук соколът е представен като душа (Ба) на Тангра и едновременно негова слънчева ладия, което пък ни подсказва, че настъпилият синкретизъм между Ра и Асар по време на Новото царство в Египет, не е никак случаен.

Да погледнем и египетските текстове относно този въпрос от “Книга на мъртвите” (Папируса на Ани):

В образ на сокол да вляза в света отвъден
и в образа на феникс със звезди покрит небесните пространства да премина,
аз да проникна, след като в мир обходих пътищата,
в царството красиво на Аменти,
пред езерото на Озирис!
Да възхвалявам там Озирис, на вечния живот владетеля!
(122 глава)


Подобен на сокол от злато,
който излиза от яйцето си,
поемам в полет към небето.
Аз плувам по небето, на сокол голям подобен,
гърба на който с лакти четири се мери,
крилата му блестят като смарагди южни.
Поемам полет аз от саркофага, положен в лодката "Сектет",
и моето сърце към източните планини отнасям,
(а) после спускам се, като летя към лодката "Манджит".
Пред мен се появяват йерархиите божествени.
Дълбоко се покланям...,
като ме поздравяват с възгласи на радост.
Тогава аз, подобен на сокол от злато, с глава на феникс,
поемам полет към небето...

(77 ГЛАВА; ПРЕВЪПЛЪЩЕНИЕТО НА МЪРТВИЯ В ЗЛАТЕН СОКОЛ )

Най-интересното в самозапалването и изгарянето на бог Кетцакоатъл като феникс, е, че след 8 дни (Огдоадата), той се явявал на небето като “голямата звезда” (така както сърцето на Загрей става Слънце, след разкъсването му). Според някои изследователи това е Зорницата (Венера).
В “Текстове на Пирамидите” в Египет, богинята на небето (Нут) се обръща към царя с думите: “ Ела да седнеш на Небето, сред блестящите звезди, защото ти си Самотната звезда (Венера), другарят на Ху!”
Интересното в древните американски вярвания е идеята за циркумполярната (незалязващата) звезда, в която обитавала Силата. Тя била едновременно мъжка и женска и я наричали Ометекухтли – “двойният господар”, Господът на Живота, който упражнявал властта си, седнал на трон (Асар-Сокар; Асар-Ра) и обитавал Омейо-кан (Двойното място или Двойният рай). Той бил изобразяван, както Асар със символи на плодородието украсени с житни класове. Най-същественото, обаче е, че той е отговорен за освобождаването на душите в подготовката им за прераждане в ново физическо тяло на земята. Това разкрива Асар-Сокар в една съвсем нова и неподозирана светлина, свързваща го не само с пътуването на душата в “отвъдното”, но и с нейното следващо завръщане на земята в ново физическо тяло. Позиция, която го свързва не само с ритуалите и процесите на мумифициране тялото на починалия, което трябва да бъде запазено в неговата цялост, а и с процесите на създаване на ново физическо тяло, които са прерогатив на бог Хнум (http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/5/5e/Khnum.svg/304px-Khnum.svg.png ). Хнум създава телата на човешките деца на грънчарско колело от глина и ги поставя в майчините утроби, факт илюстриран в каменно-медната епоха чрез многобройните детски фигурки от глина и бременни жени по цялата територия на България. Същественото е, че той е с глава на овен и човешко тяло или само овен, а овенът е Ба (аспект) на Асар (Озирис). Този Ба на Асар е наричан Банебджедет (Ба на господаря на Джед) – Душата на Господаря на Стълба на приемствеността (продължаването, традицията). Като такъв, той носи епитета “Господ на небето и живота на бога на слънцето Ра”. И като такъв, той носи индивидуалността на прераждащата се душа. Фактът, че “подземният свят” е доста профанно представен от късните митологични доктрини се потвърждава от факта, че Катцекоатъл (пернатият змей) след поредното унищожение на човечеството, отива в Миктлан (подземният свят), взема костите на предишните раси, смесва ги със собствената си кръв и така създава петата човешка раса. Тогава какво е подземният свят, освен място, където отива душата на човека след смъртта му и стои там с хиляди години? Хранилище на Живота. Един свят, който съхранява архетиповете на всичко отминало, хълмът-опора сред обширният първичен океан, нужен на божеството да стъпи и да пресъздаде света отново.
Идеята за циркумполярната (незалязващата) звезда, в която обитавала Силата (Ометекутли) предшества идеята за Царството Небесно (Иоан , гл.14:2-3), която християнството формулира и новият Слънцеград (Йерусалим) в Откровението на Иоан. В Китай тази незалязваща звезда 27 века преди Христа се е наричала Тиень йи – “Небесно Единство”, била е полярна звезда и е символизирала Върховното Божество, Върховниятъ Императоръ, Великото Единство, символътъ на небесната и земната хармония, отправна точка на свръхестествената цялость на вселената. Можем да допуснем, че именно тя е вписаната в кръга звезда при египтяните, символ на Дат.
Не можем да не се върнем отново на тази важна характеристика на Кукумац, която достатъчно добре е отразена в Египет в синкретичността на божествата и най-вече в образа на Асар-Ра – комбинацията на небесните, слънчеви характеристики с тези на серпентинните сили на змията от подземният свят. С това се извършва акта на свързане на Горе и Долу, Небе и Земя, за да се стигне до онази тайна, отбелязана в Изумрудената Скрижала на Хермес: “Онова, което е Горе е като онова, което е Долу, за да се изпълнят чудесата на едно единствено Нещо”. Това е Небесната Стълба (Банебджедет). Нейният долен край е във водата, горният в небето. В Дълбокият Изток, тя е наречена Свабхават – Тъканта (Вселената), чийто горен край е в Духа, а долният в материята. Като Сила на Дат, Кукумац, освен с небето е свързан и с водата. Той е Крилатата Змия, която се движи във водата. Но това не е онази вода, за пиене, готвене, къпане или пране, това е онази “вода” (вакуумът на космическото пространство), за която се говори преди Сътворението на света, това е онази вода, в края на Откровението на Иоан, която ще видим като “вода на живота”. В Книга Битие за онзи Хаос на непроявеният свят е казано: “ тъмнина се разтилаше над бездната, и Дух Божий се носеше над водата. “ А в едно от своите “стихотворения”, (което всъщност е описание на лично екстазно изживяване), нашият поет Димчо Дебелянов, го е засвидетелствувал, много ясно
“ В миг глуха вълна над града се пронесе,
в миг всичко в заглъхналост странна потъна,
аз сетих и страх и молитви в сърце си
и видех света като пропаст бездънна.
Незрими води, с глух и таинствен ромон,
заляха съня на безбрежия неми
и нямаше там ни надежда, ни спомен -
и нямаше там ни пространство, ни време... “

В Книга на Мъртвите за Бога на Слънцето Атум е казано, че той се възнесъл от водите на Хаоса като змия. Тогава естествено е, да се предположи, че Хаоса няма как да бъде унищожен, тъй като той е естественият ритъм на божествените енергии, но че идеята да бъде организиран или подреден, за да се получи Битие е формула на Ума и мисълта. Именно Умът – Божествен или човешки е, който търси, онова състояние на Хаоса, от което може да се изведе Битие. Първият създава свят и битие, вторият създава цивилизацията, в които Хаоса продължава да бъде иманентен. Когато той се възвърне в неговата трансцедентна изразност ние виждаме краят на цивилизацията и познатият ни свят. Това води до появата отново на Демиурга, който преподрежда Хаоса, така, че той да се върне в своята иманентност. Иманентността на Хаоса, това е основата, върху която стоят зримостта, съществуването и проявеността на светът, битието и цивилизацията. Змията захапала опашката си – самият Създател на Битието е и негов Унищожител. Затова Атум в Книга на Мъртвите в диалог с Асар (Озирис), казва, че ще унищожи света, връщайки боговете, хората и битието обратно в първичните води на световният океан Нун. Това небитие на света е битие на Самосъзерцанието на Божествената Същност. Битието никога не свършва, сменят се само формулите на неговите проявления.
Крилатият Змей може да се движи там, във вътрешния Космос, където няма време и няма пространство. Движението в този “вътрешен Космос” е движение в тялото на Великата Майка (Нут/ Нейт), което в иконографията се вижда, че е осеяно със звезди. Това е египетският Туат/Дуат/ Амдуат и ние виждаме, че това е космичното пространство в неговите времеви и безвремеви измерения, а не някакъв юдеохристиянски пъкъл или еладски тип Хадес. Слънчевото влизане в Туат от Запад и излизане като Хепри от Изток със сигурност има много общо с орфическата доктрина за Космоса и раждането на Сина Слънце, да не кажем, че става въпрос за едно и също нещо, но разказано по един по-опростен начин за еладския начин на възприемане на света. В египетският Небето е Великата Майка, а земята е Великият Баща. А че късните по произход народи не притежават това знание се вижда още във въпроса на Никодим към Христос: Нима може втори път да влезе в утробата на майка си и да се роди?" (Иоан 3:4) - "Ако някой се не роди от вода и Дух, не може да влезе в царството Божие..." (Христос). Египетското верово възприятие въобще не си задава такъв въпрос, то постулира именно това. Атум (Ра) се възнася от водите на Хаоса като змия и когато “унищожи света” , той и Асар-Озирис ще бъдат в небитието, отново под формата на змии. Ето защо за това “място на небитие” е казано: “ Там времето се явява като безкрайно лъкатушещо боядисано в синьо змийско тяло, оградено от 12-сетте часа на нощта” . Там всяко нещо губи своя триизмерен образ, не се вижда, а се чува присъствието му: “ Незрими води, с глух и тайнствен ромон, заляха съня на безбрежия неми “ (Дебелянов, “Миг”) - “Ликът им ги напуска, излиза от собственото им тяло. Зад този велик бог те стават невидими и
В часовете 2 и 3 на прехода на Слънцето като Тум Ра в Туат, то минава през изобилен воднист (влажен) свят, наречен Вернес ( Wernes) и "Водите на Озирис" . Голямо е затруднението в учените да уточнят къде е това място. Според някои това място е Средиземно или Егейско море, според други, това е област в Небето, в Космоса. Тези учени, които смятат това (примерноХорнунг) превеждат египетската мярка за отдалечаване (на подземният свят) itrw или jetru като “божествени мили”, и смятат, че тук става въпрос за космическа мярка за отдалечаване, нещо като днешните наши парсеци и светлинни години. Те казват така: “...когато става дума за текстовете за “itrw.ntrw hm.tsn.t psd”, което трябва да бъде прочитано като «светлинно отдалечение», без да свети и излъчва и съответно няма нищо общо със слънчевата траектория. « ( «В търсене произхода на човечеството»: Ердоган Ерчиван, стр. 168 ) Та това място «Вернес» отстояло от земята на 429 «божествени мили» и предполагат, че това е зона на около звездата Сириус (Сотис). Можем да предположим, че в конкретният случай става въпрос за някои от световете на планетите около някоя от трите звезди на тройната звездна система Сотис(Сириус), в което според вярванията отиват душите след смъртта, а в древни времена е имало редовни междузвездни пътувания. Разбира се, нищо не пречи, твърденията и на едните и на другите учени да са верни. Да са прави и тези, които твърдят, че това е географска област на Земята, някое близко море, и другите, които твърдят,че това е място в системата Сотис /Сириус), тъй като е съвсем нормално, всяка небесна област да има своят земен образ, своето земно съответствие. Но, ако е така, тогава тази област – Вернес или “Водите на Асар”, няма да са нито Средиземно, нито Егейско море, а именно Черно море, защото именно за него са запазени сведения в епоса на нартите, че именно то е “подводния дом на Слънцето”, “мястото на мъртвите”. А това е така, защото Потопът залял древнобългарската държава е оставил тази нейна част под водите, заедно с онези, които не са могли да се спасят. Така това място се е превърнало в своеобразно “царство на мъртвите” след Потопа. Но отново никой не обръща внимание на този факт. Нека да видим с какво по същество се характеризира това място “Вернес”: това е местото, където “бога на слънцето предоставя земи (места, парцели) за благословените мъртви”. Нека не ми се сърдят християните, само да им посоча: “В дома на Отца Ми има много жилища. Ако да нямаше, щях да ви кажа. Отивам да ви приготвя място.” (Иоан 14:2). Съответствието е пълно. Христос определя Вернес като ‘Дома на Отца Ми”, т.е. това е място в Царството Небесно. А че е такова се потвърждава от факта, че според египетските вярвания, това е местото в “отвъдният свят”, в което се култивирали всички растения и тук добива от тях бил в невероятен размер, с което можем да направим най-простата аналогия, че тази област на времепространството захранва със силата на плодородието земята в триизмерността, другото е, да предположим, че се описва свят в планета от системата Сириус, в който тези култури растат в своята естествена среда, преди да бъдат пренесени за отглеждане на земята, трето – да предположим, че става въпрос за петизмерността на мисловният свят, в който се съхраняват архетиповете на всички растения и животни.
Продължавайки размишленията си върху “Вернес”, не можем да не отбележим неговото сходство с древнобългарското “верени” – “змей, дракон”. Сходство, което отново ни връща към съчетанието вода и змия. Разбира се, тук трябва да уточним, че става въпрос за огнен змей или дракон (чувашкото vэre-śэlen , букв.превод – огнен змей ). Така към водата и динамиката на духа в нея, прибавяме и огъня, за да оформим божествената триада на сътворението. Повод за това ни дава тълкуването на етимологията на понятието от друг учен: “ Името Вернес (Wernes ) може да се раздели на два корена (части) – wr, wrr или ur и ns (nes), като wr може да означава „велик” или „важен”, а ns”огън” или „пламък”, така че Wr-ns може да означава “Велик Огън”, или “Велик Пламък”, така преводът на името Wernes може да е „Великите (или важни,значителни) пламъци – едно понятие, свързано с мястото на огнения съд в който Ре осъжда своите врагове в Отвъдния свят. Хорнунг (1990) описва Вернес (Wernes) в петото подразделение на Амдуат като място, където „боговете, благословените мъртви и прокълнатите не бродят по пътеките на това място, изпълнено с огън, който Изида избълва (изригва). В сърцето (на това място) се намира Езерото от Огън, чиито червени вълни предвещават едно от най-страшните места за наказание запазено за прокълнатите от Съда на Мъртвите. „Водите на това (кръгло според някои) свещено езеро са огън”, който е насочен срещу тези души, които биха могли да се доближат до Озирис с лоши намерения. Боговете, които пазят това Огнено езеро имат власт над неговите огнени води. “
И оттук да отидем към Откровението на Иоан, за да покажем още веднъж важността на това място и неговата устойчива непреходност в религиозните представи: “а смъртта и адът бидоха хвърлени в огненото езеро. Тази е втората смърт. И който не бе записан в книгата на живота, биде хвърлен в огненото езеро.” (Откровение гл. 20:14-15)
Старото Слънце, встъпващо в Туат умира, но неговата Светлина (т.е. неговата Същност) не умира и още в първият час на това пътуване е заложена динамиката на неговото възраждане и възкресение. В този първи час в Туат, неговата светлина започва да се изразява от 12 съпровождащи го творчески сили, в образите на 12-сет змии (кобри), които хвърлят огън през устите си, и се описват като "тези, които правят светлина от тъмнината в Tуат." Техните имена са: 1. BESIT, 2. HETEPIT и т.н и т.н. Нека обърнем вниманието на името на първата змия - Бесит. Съвпадението с прозвището на жреците на сатрите – бесите, не е никак случайно. Тук “тракологията” би трябвало да се радва, тъй като се открива значението на това прозвище, което повече от 50 години бе обяснявано само с една албанска дума. Оказва се, че то има дълбок древнобългарски произход, който се е запазил в Египет, за наша голяма радост. Така загадъчността на бесите свършва – те са едни от важните свещенослужители на Слънцето при неговото влизане в Туат, в първият час на неговото пътуване, като носители и изразители на неговата същност като Светлина. Змията Бесит, чиято светлина разпръсква мрака на отвъдното е достатъчно добра илюстрация защо на така наречената “плочка на Сабазий” образът му е съпроводен със змии.

Нещо повече, тук ще посочим само няколко от древнобългарските (египетски) значения на прозвището “бес/беси” : 1. “Бес” – огън, пламък, блясък; 2. “Беси” – създаващи огъня; 3. “Беси-а” – име на една от формите на Слънцето (Ра). Не е нужно повечето от това, за да ви стане ясно, защо на светилището на Дионис (Асар/Озирис) е пален голям огън и върху се е извършвало възлияние с вино. И че това е една илюстрация на акта на обуздаване огненото око на Ра – Сехмет чрез опиване с вино, вследствие, на което е спасено от унищожение цялото човечество.
В шестия час се случва най-значимото събитие в подземния свят - Ба (или душата) на Рa се обединява със собственото му тяло , или алтернативно с Ба на Озирис, вътре в кръга, образуван от змията Мехен (Mehen). (Албум http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...s.php?album=366 ). Така се образува най-старият слънчев символ – кръгът с точка в центъра, много често срещан изсечен по всички наши светилища (примерно с. Равен, Източни Родопи http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...SC_2073%7E0.JPG ). В шестият час е достигната най-голямата “дълбочина” в Туат и това събитие е точката, в която Слънцето започва своята регенерация (възраждане, прераждане). Това е момент от голямо значение , но също и момент на опасност , тъй като след него в часа седем противникът Aпeп ( Апофис ) причаква и дебне, и трябва да бъде покорена от магията на Изида и силата на Сет подпомаган от Серкет (Serqet) . И така кръгът с точка в центъра - обединение на Ба с Ка, регенерация на Слънцето в шестият час на Туат и последващо негово възхождане към точката на изгрева като Хепри. Регенерацията започва именно от числото 6, тъй като е символът на покълващото житно зърно, заровено в земята или още божията сила на диханието в човека, позиционирана в първото колело (чакра), навита три и половина пъти и започваща своето възхождане, наречена “змия-огън” в източните доктрини. Малцина са тези, които разбират сакралното значение на Ах като носител на Ху, защото Ху не е само част от творението. От древните египтяни, той е възприеман и като Създател. В този му персонифициран аспект се казва, че когато Ху направил първият си дъх, в този звук била същността на неговото име, това е звук на издишване (Ху-Ху, Хууууууу) или “издишката на Бога” и с всеки Негов Дъх (Който Ху издишвал) се случвало сътворяване, създаване. Първото дихание създало душата (Ба) на Асар (Озирис), а последното творение на Ху било Слънцето (Ра).
Тогава ясно е, че щом човешката душа следва пътя на Слънцето в Туат (заедно в една ладия), то тогава при обединението на Ка и Ба и превръщането й в Ах – носител на Ху, човекът се превръща в Бог Създател на нови вселени и светове. И древните египтяни са олицетворявали Ху със Сфинкса в Гиза, т.е. негов най-опростен символ е лъва. Така числото 6 и лъва, това са едни от кодовете на древнобългарската царска власт. Затова не е случайно споменаването му именно в Откровението на Иоан
“ето, лъвът, който е от Иудиното коляно, коренът Давидов, победи и може да разгърне книгата и да снеме седемте й печата.(”Откр.5:5)
Обединението на Ка и Ба и превръщането на “мъртвия” в Ах, в звезда в Дат, илюстрира вътрешната троичност на човека - Ка Ба Ах. Това разбира се, няма веднага да го отнесем към Кабалата. Но ще го отнесем към свещените места със свещена изворна вода, наричани у нас “Кабата”. Такива са местностите “Кабата”, край село Ситово, Родопи със свещеното аязмо “св. Богородица”; това е местността Кабата при връх Сютка, Велинградско, отново със свещен извор, това е местността “Кабата” с параклиса “св. Дух”, под изворния връх Гургутевица, един от Персенкците, това е Кааба (Каба) в Мека със свещения извор Земзем. Когато Ра достигне в 12 час, излезе от Туат и на източния хоризонт изгрее като Хепри, за късните времена на Тракия, той изгрява като Аполон и се е посрещал не само с възгласът “Сабо, Сабо”, но с още един, много рядко споменаван от учените, възглас: “Кабо, Кабо”. Затова Аполон има един, също много рядко споменаван епитет – Аполон Кабайос ( Виж. . http://www.maravot.com/Phrygian5.html )
Да се върнем обаче на вторият час на пътуване на Слънцето в Туат, за да разберем, по-ясно смисъла на термина «Каба» . Там е казано:
“Боговете на Туат говорят на този велик бог, когато той навлиза с разбиране към границата, и се носи над Нет-Ра в Урнес: "Здравей, ти, който се въздигаш като Могъща Душа (Kha-BA-AA); ти който си получил нещата, които принадлежат на Tуат, ти пазителю на Небето, eла, и хвърли окото си в твоето име на Живият (Единствен), Кхепер, във водачество начело на Tуат.”
“Каба” или “Каба-а” означава “Могъща Душа”.
В осмия час на пътуването в Туат, Слънцето отваря вратите на Великата Гробница. Това е възможно, след като в шестия час Ка и Ба отново се свързали в центъра на змията Мехен, след като в седмия час е победен Апеп (Виж. Откр. Иоан гл.20:1-3), който всячески се стреми да разкъса и раздели Ба и Ка, да не позволи, възможността Слънцето да възкръсне и да върне обратно света в първичният хаос. Така начева раждането на Млада Бога, новото Слънце, със всеки следващ час, то ще добива все по-голяма сила и мощ в Туат. Затова не е случаен факта, че във Великата Гробница то ще бъде “нахранено”, т.е. силите му ще нарастват. Оттук нататък, започват часовете на възкресението на жителите в Туат и часовете на възмездие и наказание над грешниците. В този 8-ми час, Ра упражнява “словата на силата” самостоятелно и отваря вратите на всички гробници, от двете страни на реката, по която плава с ладията си в този час в Туат. Мъртвите в тях възкръсват, техните Ба и Ка се съдиняват отново и те получават дарове и нови дрехи от самия Слънчев Бог. Ра им вика: “когато ви намерих, бяхте за оплакване, и телата ви бях се затворили над вас. Но ето, аз вдъхнах дихание в ноздрите ви и отредих вашето преображение”. Текстът ясно показва отново, какви са възможностите на един Ах, като носител на Ху (диханието) – да възкресява и създава, вдъхвайки живот в естеството на сътвореното. След като Слънцето мине през всички скални гробници, вратите им се затварят отново, тъмнината в тях настъпва пак, душата се отделя отново от тялото и “мъртвите” се потапят отново в съня. Същото се случва и в 9-тият час на пътуване на Слънцето в Туат. Затова нека отбележим този момент и в Откровението на Иоан, тъй като акцентът върху него в два последователни часа на Туат, говори за неговата важност:
Откр.6:11. И всекиму от тях се дадоха бели дрехи, и им се каза да починат още малко време, докле се допълни броят на съслужителите и братята им, които ще бъдат убити, както и те.
В деветият час в Туат, Слънцето напуска пясъчния остров на Сокар, гребейки енергично обратно във водите. Това е един от най-странните моменти при движението на Слънцето в Туат, защото то все пак е във вътрешното пространство на тялото на Нут, а не във външната, видима сфера на Небето, където наистина такова движение се случва, при слънцестоенията. Със сигурност е нормално движението на Слънцето във вътрешната сфера на света да е огледално отражение на движението на външната и обратно, но странното тук са белезите и феномените, които съпровождат тази смяна на посоката на движение на Слънцето в Туат. Това движение определено прилича на движение от едно небесно тяло до друго и връщането обратно. Неслучайно, ако се върнем на 8-мият час и обърнем осмицата водоравно, ще получим траектория на движение между две небесни тела. Неслучайно при своето движение на “обратен ход”, “лодката” на Ра получава името “Слънчевата ладия, която кръжи по пътя”. Според учените подобен е ефекта на движение на космически кораб при преминаване през безвремеви тунел в черна дупка. Корабът би могъл да влезе в нея, само, когато скоростта му е равна със скоростта на ротация на черната дупка (200 000 км/с). Когато скоростта на кораба достигне скоростта на ротиращото гравитационно поле на дупката се отваря “600 метра висока, правоъгълна врата” и когато кораба мине през нея става невидим за наблюдателя. Такъв безвремеви коридор, по който космическите кораби се движат само наобратно, в науката се нарича “Мостът на Айнщайн-Розен”. Подобно нещо сочат и наскоро намерени артефакти на маите, които представят и нашето Слънце като такъв портал http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...%20ancient4.jpg
Движението на “обратен ход” в тялото на Нут (9 час на Туат) виждаме и в артефакт от праисторията на България, където Великата Майка е представена изправена, долната и половина е осеяна от звезди, а в горната, на гърдите й, има квадратна обратна свастика, която показва именно това движение в черната дупка, наобратно, в пространството на най-дълбокият мрак, където не се виждат и звезди. Великата Майка тук е представена изправена, за да подчертае и видимото за нас, триизмерно движение на Слънцето – лятното слънцестоене, съпроводено с максимално издигане над хоризонта. http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...20%CD%F3%F2.jpg
Десетият час на плуване на Слънцето в Туат, в безвремието на Нут добавя нови възможности към неговата възкресяваща сила. В този час се възкресяват онези мъртви, които се намират на дъното на подземната река, и за които е характерно, че телата им не са мумифицирани и съхранени, а разкъсани и се разлагат на дъното на подземната река. Според египетските представи, това не би трябвало да се случва, тъй като при разкъсано и разчленено тяло, завинаги се губи Ка, тъй като тя е тясно свързана с тялото, но явно процесът и регенериращата сила на Слънцето е такава в този час, щото може да създаде нови “Ка” за телата на тези “мъртви”. Именно затова в 10-тия час, Ра прави нещо подобно на това, което прави Аст с Асар, потапя се във водите, събира телата им и съединява душите им с тях. И тези мъртви възкръсват. Няма да споменаваме, че и във Старият Завет стои това условие,.телата да бъдат съхранени, за деня на страшният съд. Да не говорим, че идеята за Възкресението от мъртвите, заложена и в Символ Веруюто на християнството е пряка заемка именно от тези часове на пътуване на Слънцето в Туат и възкресяването на мъртвите там: “11. Чакам възкресение на мъртвите. ; 12. И живот в бъдещия век! Амин.” ( http://www.pravoslavieto.com/molitvoslov/m...mvol_veruju.htm ) Още повече, че часовете 8,9 и 10 в Туат, много ясно разграничават две възкресения. Първото е на тези, чиито тела са съхранени в целостта си (8 и 9 час) и то е явен първообраз на “първото възкресение” в Откровението на Иоан, а второто възкресение на мъртвите в 10-тия час на Туат е явен първообраз на второто възкресение в Откровението на Иоан, където е казано: Откр.20:13. “Морето върна мъртвите, които бяха в него, смъртта и адът върнаха мъртвите, които бяха в тях...”
Потапянето във водите (реките и изворите) на Слънцето е един от водещите мотиви в живеенето на Еньовден на нашите деди, след което то “поема обратният си път към зимата”. Тук отново виждаме как събитията се повтарят както в трансцедентния, така и в иманентния път и живот на Слънцето.
Встъпването на Слънцето в 11 час в Туат, това е всъщност часът на втората смърт в откровението на Иоан, в който се отварят книги и Книгата на Живота и се съдят душите според деянията им. Този Съд в Откровението на Иоан е посочен с няколко реда, но в 11 час в Туат, събитието е описано доста живописно:
“В единадесет часа бог Хор наказва враговете . Змей и страховити богини с ножове бълващи пламъци стоят над пълни с огън ями , в които изгарят телата, душите , сенките ( " сянка" тук е част от човешката природа/ естество) , и главите на грешниците . В последната яма се виждат човешки фигури , обърнати с главата надолу , което също означава наказание . Бог обявява присъдата на осъдените: . "Страшни мечове ще накажат телата ви, душите ви, ще бъдат изтребени , сенките ви – стъпкани, а главите ви – нарязани. Не ще се въздигнете/издигнете! Ще ходите на главите си! Но ако се изкачите ще попаднете в своите ями. Не ще избягате, не ще си отидете! Срещу вас е огънят на змея, „Този - Който - Изгаря - Милиони "! (...) Те ( богините с ножовете), ще ви заколят, те ще се разправят с вас! Никога няма да ви видят тези, които живеят на земята!"
Тези души не се записват Книгата на Живота, както е посочено в Откровението на Иоан и незаписването им се състои в това, че те се изключват от цикъла на възкресението и прераждането, на тях повече няма да се даде физическо тяло за присъствие на земята: “Никога няма да ви видят тези, които живеят на земята!” е казано в 11 час на Туат. Откровението на Иоан дори посочва тяхното пълно нихилиране не само като личности и индивидуалности, но и като същности: Откр.20:15. “И който не бе записан в книгата на живота, биде хвърлен в огненото езеро.”
Характерен момент в 11 час на Туат е пълното регенериране Очите на Бога(символ на неговото здраве и благосъстояние). Тези Слънчеви Очи са наречени Уджат и са широко разпространени по почти всички скални светилища на територията на България (Примерно http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...1010061%7E0.JPG ), както и по култови масички и съдове от времето на неолита и каменно-медната епоха, по стените на праисторическите жилища ( http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...E4%E6%E0%F2.jpg ), но най-вече най-грандиозно те са изобразени при Карлуковският пещерен комплекс.
Според египтологията те символизирали правремевата форма на Атум – Великият Бог, Началото и Края на Битието на Вселената. В случая, обаче в 11 час на Туат, те имат не само ролята на защитаващи, предпазващи, Бога на Слънцето, очи, каквото е основното разбиране за тях. Те наистина са част от Слънчевата регенерация, която прави Слънцето достатъчно силно, че да няма нужда от постоянните защитници, които да разпръскват тъмнината и поразяват мрака в Туат, но са свързани и с предстоящия му изгрев над хоризонта след 12-тия час. Тяхното по-дълбоко значение свързано с освобождаването на Слънцето от гравитацията на Туат, за да може да излезе от него над хоризонта, и създаде новият ден и свят, който ще настъпи с изгрева. Именно такъв творчески момент е отбелязан и в Откровението на Иоан.
Откр.20:11. И видях голям бял престол и Седналия на него, от Чието лице побягна земята и небето, и за тях се място не намери.
Откр20:1. И видях ново небе и нова земя, защото предишното небе и предишната земя бяха преминали, и морето вече го нямаше.
Отварянето на очите, това е символ на възлизане от иманентното към трансцедетното, от съзерцанието към проявлението, начало на творчеството.
Времето в 11 час на Туат е представено с три змея. Името на вторият змей е: “Този Който Отнема Часовете ", като часовете са представени под формата на звезди. Погълнатите часове от змея са 10 или 11 (Виж. Откр. Гл.12:3.), ако се включва и текущият час. Учените обясняват тази мистерия с наблюденията на “деканалните звезди”, които изгряват и залязват в определени часове на нощта, понеже всеки час е отбелязан със знак за звезда. Но със знакът звезда се отбелязват и боговете, сиреч, това особено състояние на безвремие в 11 час на Туат, когато часовете не могат да бъдат измервани, нито броени, много прилича на състоянието на света, в което Кронос поглъща децата си и не им дава възможност да се родят. Това “поглъщане на часовете” е свързано и с изчезване образа или формата на всяко едно същество, на което Слънцето е дало живот, при пристигането си в Дат след като Слънцето е преминало и е излязло от съотвения часови пояс на вътрешното пространство на света.
“Времето поглъща техните образи пред "Стоящия", който се намира в това царство. То отново ще ги даде (ще ги върне) при раждането на Хепри на земята. Който знае това, той получава за себе си дарение като добре обезпечен светъл дух на небето и на земята.”; “Ликът им ги напуска , излиза от собственото им тяло. Зад този велик Бог те стават невидими и незабележими.”
За да си обясним това състояние, тази мистерия на 11 час в Туат, нека да видим как учените описват падането на космонавт в черна дупка: “Въпреки това в собствената си отправна система космонавтът ще пресече хоризонта на събитията и ще достигне сингулярността в краен период от време. След пресичането на хоризонта, той вече няма да може да бъде наблюдаван от външната вселена. Докато пада, той ще забележи как краката му постепенно стават все повече червено-отместени, докато станат невидими. При доближаване до сингулярността, градиентът на гравитационното поле от главата до краката му ще стане значителен и той ще се чувства разтегнат и, в крайна сметка, разкъсан.”

“То отново ще ги даде (ще ги върне) при раждането на Хепри на земята”. Чак в нашето съвремие се достига до идеята за излъчването на черните дупки ( http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9B%D1%8A%...%B8%D0%BD%D0%B3 ). Описанието на това лъчение е много ясно посочено в Евангелието от Матей ( http://bg-bible.com/%D0%9F%D1%80%D0%B0%D0%...%D0%B9%2024:41/ ).
Загубата на Образа Божий, който е един от компонентите на Сътворението на човека в 11 час на Дуат не е случаен. Това е момент на пресътворяване, който се извършва с влизане в същността на Подобието, където образът, който ни представя пред света е ненужен, това е едно връщане на душевността и индивида в безименността и неописуемостта на изначалният Абсолют, от който те ще изтекът отново в началото на новия Ден.
Трябва да отбележим, че случващото се в 11 час на Туат е характерно и за часовете 4 и 5, при преминаването на Слънцето през земята на Секри, царството на Сокар. В четвъртият час при достигането на царството на Сокар, метаморфоза претърпява ладията му, превръщайки се в змия, защото в това царство той среща “тъмни лъкатушещи на зиг-заг пътеки, които трябва да преодолее». Какво всъщност символизират тези лъкатушещи на зиг-заг пътеки? Промяна в структурата на времепространството. Каква е тази промяна? Нека да се върнем отново на черните дупки «Изкривяването на време-пространството в силни гравитационни полета води до забавяне на времето.” Една от характерните характеристики на четвъртият час е непрогледният мрак, в който Слънцето не вижда жителите на Туат. Неговите очи още не са регенерирани. Затова основното средство на комуникация е не виждането и зрението, а слухът и чуването на Гласът/Словото. Той е единствената вибрация, която не може да бъде пресирана и “спагетизирана” от сингулярността: “След това величието на Бога, теглено на буксир , пребивава в тайнствената пещера на Запада. Той се грижи за тези, които са в нея с помощта на гласа си , макар че не ги вижда. Името на тази пещера е: " Живеят тези Същества,Които са се Превърнали/Преобразили". Името на портите на пещерата е : " Тайното Протежение". Нека се върнем на Евангелието на Иоан, Гл.10:27. Моите овци слушат гласа Ми, и Аз ги познавам, и те вървят подире Ми,
28. и Аз им давам живот вечен; и те няма да погинат вовеки; и никой не ще ги грабне от ръката Ми.
Четвъртият час в Туат прокламира Пътя на Истината, който отвежда в райското царство Имхет: “Този, който знае кой от пътищата е истинен, той ще заобиколи недостъпните пътища на Рa-сетау и ще види образа на Имхет. Името на часа от нощта, който придружава великия Бог е: "Този, Който е Велик в Своята Мощ ".
В петия час на нощта, начева процеса на възкресение на нощното Слънце. Ладията му в образа на змия се плъзга по тайните пътища на Ре Сетау и влиза в пещерата на Сокарис. В този час е интересна овалната/елипсовидна форма на страната/държавата на Секри, която се намира под земната могила и образува нещо като пясъчен остров в реката на Туат (виж. http://www.sacred-texts.com/egy/bat/img/09300.jpg ; http://3.bp.blogspot.com/-dVU3Ga4VJZ8/UgL_...1600/sokar0.jpg ; http://www.library.exploreregypt.com/moder...n-egypt_408.jpg ). Тази продълговата елипса е често срещан елемент в каменните звездни карти по нашите скални светилища (Примерно с. Лилково, Родопи Звездна карта ).
Фактът, че “страната на Секри” е под земната могила е достатъчно ясен указател за онази невидима, надтриизмерна вселена, за онзи велик вътрешен Космос, труден за описание от очите и ума. Нека да видим какво казват днешните учени за него:
“Въртящи се черни дупки
Според теорията хоризонтът на събитията на черна дупка, която не се върти, е сферичен, а сингулярността ѝ (казано неформално) е точка. Ако черната дупка има момент на импулса, наследен от звезда, въртяща се в момента на колапса си, тя започва да увлича пространство-времето около хоризонта на събитията в ефект, известен като гравитомагнетизъм (англ. Frame-Dragging). Въртящата се област около хоризонта на събитията се нарича ергосфера и има елипсоидна форма. Тъй като ергосферата се намира извън хоризонта на събитията, е възможно съществуването на обекти в нея, без задължително да падат в дупката. Въпреки това, поради движението на самото пространство-време в ергосферата, за тези обекти е невъзможно да остават на постоянно място. Обектите в ергосферата могат при определени обстоятелства да бъдат изхвърлени навън с голяма скорост, извличайки енергия (и ъглов момент) от дупката, откъдето идва и наименованието ергосфера („сфера на работа“).”

И още:
“В една електрически заредена, въртяща се черна дупка съществуват региони, в които фотоните могат да останат в стабилни периодични орбити. Докучаев изследва именно тези орбити и техните динамики. Според него, ако съществуват стабилни орбити за фотони, няма причина, поради която да не съществуват стабилни орбити за по-големи обекти, като планети например. Проблемът е, че тези стабилни орбити биха съществували само ако са пресекли прага на хоризонта на събитията, където времето и пространството се преливат едно в друго.

Теория на Докучаев

“Страната на Секри” е реалност, а пътуванията до нея изразени чрез символи не са мит. Митология, умът и очите наричат онова, което не могат да обяснят и трябва да отхвърлят, неподозирайки собственото си тесногръдие. Затова нека още веднъж се върнем на четвъртия час в Туат, където беше казано: “Този, който знае кой от пътищата е истинен, той ще заобиколи недостъпните пътища на Рa-сетау и ще види образа на Имхет. Името на часа от нощта, който придружава великия Бог е: "Този, Който е Велик в Своята Мощ ".
Подобни редове коригират в известна степен първоначалните виждания на днешните учени за сингулярността на черните дупки, където всичко бива спагетизирано и разкъсвано. Във вътрешността на черната дупка има Достъпен Път и Недостъпни пътища, при които наистина всичко се “спагетизира” и след това разкъсва. Но има и един единствен Достъпен Път, Пътя на Истината, при който движението във Вътрешния Космос съхранява целостта и същността на движещия се обект.
Затова, когато се описва вътрешността на “земята на Секри” , където според учените е великата сингулярност, тя се описва така:
Във вътрешността на овала има крилат змей , а върху него - бог с глава на сокол. Змеят олицетворява предвечната форма на бог Атум , и богът, който го държи за крилете, също често се определя като Атум , въпреки че в " Книгата на Амдуат" той е наричан Сокарис. (Очевидно, става въпрос за формaта на Бога - Атум-Ра-Сокар) . Овалът е озарен от сиянието на очите му, а от него " се чува шумолене ", (т.е. вибрацията отново не се вижда, тя се чува) и е един вид средоточие (гумно) на божествените качества, "генератор" на творческата енергия на Великия Бог. Тук Нощното Слънце получава силата си и способността да се прероди на източния хоризонт на небето. Тази негова сила се илюстрира със скарабея (символ на утриното слънце), който се появява над могилата. Овалът под могилата като божествено вместилище на енергията на възраждането на Слънцето има своя първообраз в “свещения ковчег” и се явява проекция на неговото хоризонтално сечение, като запазва куполно-могилната си форма. Този “свещен ковчег”, който съхранява енергията за Възкресението на Слънцето е част от тайнството на древнобългарската слънчева вяра (http://www.voininatangra.org/modules/ipboard/index.php?showtopic=1289 ) и ние го виждаме по-късно като “ковчег на завета” при юдеите ( http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D0%B8%D0%B2%D0%BE%D1%82 ).
Могилата в петият час на Туат няма да е разгледаме просто като “гроб в който почива тялото на покойника”. Тя, тук се нарича “тъмнина, нощ”, но с това не може винаги да се прави простата асоциация със смъртта. Тя е по-скоро “първичната могила” Татенен, която излиза из първичните води на праокеана Нун и която става енергитична опора на цялото Съворение. Фактът, обаче, че в петия час Слънцето влиза в “страната Секри”, т.е. във вътрешността на могилата, за да започне своето възкресение, говори, че първичния хълм, над който Слънцето ще възлезе след 12-стия час е външното проявление на вътрешният Космос, един акт, в който Божеството, в своето абсолютно самосъзерцание, само Себе Си разгръща или ако се изразим на научен език, Татенен не е нищо друго, освен символ на първичното “изкривяване” на времепространството съпроводено с редица “квантови флуктуации”, такива, щото “При споменатите квантови флуктуации на скаларното поле, неговата енергия се увеличава на едни места и намалява на други места в пространството. В зоните с увеличена енергия процесът на разширението се отприщва отново. Тези зони тогава се разширяват много по-бързо от околното пространство, много бързо се отделят от областта, в която са произлезли и образуват нови съвсем отделни вселени (пространствено-времеви мехури).” ( http://astronomy4all.com/Pages/universe/univerce/page20.html ) Разбира се, в случая с Татенен това е илюстрирано с титула му “Баща на боговете” и раждането на Огдоадата – осем бога като осем първични елементи на Сътворението. В този ред на мисли, учените още трябва да се замислят върху темата “черна дупка – нова вселена”.
Наличието на “Земята на Секри” в петият час на пътуване на Слънцето в Туат, в която се слага началото на Слънчевото възкресение, не е изненада. Египет ни предоставя още един такъв “дом” – Хемену, за който в “Книга на мъртвите” е казано:

Запомнете всички вие!
Наистина аз Ра съм
и Ра това съм аз.
Аз от кристал изваях небесен свод на Птах.
О, Ра! Духът ти е доволен, спокойно е сърцето ти,
когато гледаш как хубаво денят е нареден,
когато ти проникваш в града небесен Хемену
и след това през източната порта го напускаш!
И първородените на боговете, родени преди тебе,
се приближават да те срещнат
и поздравляват те с възгласи на радост.
Здравейте, о, души божествени на Хемену!

Древните предания на маите говорят за градът Теотихуакан като за “мястото, където става преобразяването”. В този град хората ставали богове. “Древните учеха, че този, който е умрял, се превръща в Бог, те казваха: “Там той се превръща в Бог”. А християнството чрез Откровението на Иоан го засвидетелствува чрез новият Иерусалим (Иоан 21:2). Всички тези образи на божествени градове имат своя първоизточник в древнобългарският Слънцеград.
В дванадесетият час, Слънцето излиза от Туат и възхожда - изгрява на източният хоризонт. Това е часът, в който свършва неговото пътуване в Туат. Влязло през опашката, Слънцето излиза през устата на Великият Змей/Змия, чието име е “Душата на този, който кара Боговете да живеят” или “Животът на Боговете” (в другия вариант Слънцето излиза от лоното на Нут/Великата Майка). Домът, в който пребивава Слънцето в този час се нарича “Краят на Първичната Тъмнина”. Интересен момент е, че раждайки се в този дом/пещера в облика на Хепри и излизайки от Дат във видимият триизмерен свят, заедно със Слънцето се раждат две двойки сили (божества) Нун и Ненет; Хух и Хухет. Нун е първичния океан/вода, първичната бездна, а Хух е вечността и безкрайността. Самото им раждане в този час, заедно със Слънцето като Хепри, не само идва да покаже разбирането, че изгревът на Слънцето се е схващало като акт на Сътворение, при който от първичните води излиза Слънцето и начева Ден Един, а и това, че черната дупка не е улица без изход, от която не може да излезе почти нищо, напротив, тя както “всичко поглъща” (Ваменти), така и след съответните трансформации и излъчва. Раждането на Ра като Хепри над хоризонта се представя като един вид издишване на Ху –диханието чрез бога на въздуха Су/Шу, който в този час на изгрева носи слънчевата ладия над хоризонта. С изгрева синкретизмът Асар-Ра се трансформира, Асар става иманентен с изгрева, а Ра трансцедентен като Хепри. Той отново ще се върне към своята иманентност със следващото си влизане в Дат. Тогава Ра отново ще влезе в опашката на змията, на “Всичко Поглъщащата” и ще достигне “обратното небе на Дат”, за да излезе отново през устата й и се върне в света на триизмерността. Затова нека изоставим Айнщайн и да се върнем към Курт Годел, чиито разбирания за пътуването във времепространството по нищо не се различават от тези в текстовете на Амдуат.
“Реката на времето има водовъртежи, в които континуумът се затваря в кръг. Вселената е изпъстрена с такива завихряния, в които времето тече като въртяща се течност. Ако някой пътува в посоката на въртенето, ще стигне до началната точка, но ще се премести обратно във времето.”
Верността на разбиранията му се потвърждават от новозенландският математик Рой Кер, който създава теоретичен модел на черна дупка, при който вместо до точка, дупката се свива до въртящ се пръстен. Пръстенът ще се върти толкова бързо, че центрофугичните сили ще го предпазят от свиване под натиска на гравитацията. Веднъж прекрачил този пръстен, човек ще се озове в огледален свят, подобен на този на Алиса.
Нека се върнем към идеята за Апофис (Афофис), захапала опашката си. В контекста на тази идея беше казано: “Този Бог пътува към мястото в образа на змия-пръстен”.
Прозвището “Хепри” (hpr) на изгряващото Слънце изключително прецизно поставен именно, за да се дефинира разликата между съществуването и животът. Видимият свят е свят на съществуващите, невидимият – на живите. Влизайки в битие, раждайки се отново на земята, душата “влиза в съществуване” – Хепри.
“Аз съм този, който възсъществува като Хепри. Аз възсъществувах и възсъществуваха всички възсъществувания. Възсъществуваха всички тези възсъществувания, след като аз възсъществуах и множество същества излезнаха от устата ми. Още не съществуваше Небето и не съществуваше земята” (Папирус Бремнерринд - за появата на бог Атум от Нун).
Именно затова, дедите ни, когато се е раждало дете са плачели, а когато е умирал някой техен събрат са се радвали. Те много добре са правили тънката разлика между съществуването, което е битието на душата във физическо тяло и животът – небесният път на неограничените дух и душа.
Текстовете на Пирамидите ни разкриват още един неподозиран момент от изгрева на Слънцето: “Поздравяваме те, Атум, поздравяваме те, Хепри – тебе, който възникна сам! Ти се издигна в твоето име “хълм”, ти възникна в твоето име Хепри!” (“Текстове на Пирамидите” (Pyr 1587 a-d).
Този абзац отново ни връща към изначалността на Първичната Могила – Татенен, "създател и майка, която роди всички богове", чието първоначално название, обаче е Танену, Тануу и още Танен и Тенен, което е много рядко споменавано и изначалният бог на Египет е познат днес като Татенен. Прозвището му, обаче носи изначалността на корена на древнобългарският бог Ден Грее или Тангра и това е съвсем естествено за времената, когато Средиземно море не е съществувало и днешният Египет е бил част от древнобългарската държава, управлявана от алп Барин, който наричал териториите на днешен Египет – Мамил (покровител, хранител, защитник).
Издигането на Ра като Хепри в неговото име “хълм”, по съвсем естествен начин обяснява, защо огромна част от нашите скални светилища са свързани с изгрева на Слънцето и са създадени по планинските върхове, а посрещането на Слънцето е станал акт на приветствието му от жителите оттатък Амдуат, така, както го правят и жителите на Туат, когато Ра като Атум изгрява при тях. Хълм (връх) и Слънце, това са двата основни стълба на древнобългарската молитвена почит и свещеност. Именно тяхното съчетание, носи иконографически и символно древнобългарското и египетското планетарно схващане на Абсолютното – Танен (първичният хълм) и Ра (Слънцето). Трябва да уточним, че това е планетарното, земно схващане и представяне на Сътворителя. A че е било такова, се вижда от следите оставени в прозвищата и формите на Бога в египетската религиозна доктрина, там “Тен” (Tenn) e име или титла на Бога, а Тени (Teni) е име или титла на Ра. (Тенен )

КРАЙ НА ПЪРВА ЧАСТ

Всички снимки от Големият Кайряк при с. Българска поляна, Сакар планина, тук

http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...s.php?album=352

"Времето е производно на материята и пространството - движението е преди тях." - Книга на Завета, свитък I

Прикачена снимка (десен клавиш и view image, за да я видите)

"Познаване на вратите и пътищата, по които се движи Великият Бог, познаване движението на часовете и техните богове. Познаване на праведните и тези, които са унищожени". (Амдуат. Записи на скритата зала)
==================================================

"Великият Бог" - наименование на слънчевото божество и Твореца. Изразът би могъл и да се превежда като "Старият бог", в противоположност на другият аспект на Твореца- египетския цар, наричан "Младият Бог" (ntr nfr). За тази представа виж. С. игнатов, ЧЕгипет на фараоните"стр. 62

http://liternet.bg/publish/akaloianov/iunak/44.htm
СТАРА БОЖА МАЙКА РАЖДА МЛАДА БОГА

Добър юнак с добра коня

Замъчи се, замъчи се Стара божа майка,
Вишне ле, божне ле, коладе ле, чистом-прелом-гелом,
от Игнажден до Колада
да си роди Млада бога.
Родила го на Колада в града Русалема.
Отговаря Млада бога:
- Повикайте всите светци,
всите светци, свет Димитра
да си вери Млада бога!
Повикаха и той дойде,
отговаря свет Димитър:
- Прости, боже, аз не мога,
ти си тежиш като камък
и си париш като огън.
Повикаха свет Ивана,
повикаха и той дойде
да си вери Млада бога.
Погъна го да го вери,
то си тежи като камък
и си пари като огън.
Отговаря свети Иван:
- Прости, боже, аз не мога,
ти си тежиш като камък
и си париш като огън!...
Отговаря Вишни господ:
- И да не можеш, ще ме вериш!
Че го вери свети Иван.

=================================================
Пее се на коладнишки буенец. Записана от Илия Тодоров през 1914 г. В записи направени от мене, вместо “свети Димитър” стои “свети Васил”. Тук “чистом-прелом-гелом” идва от недоразбраното “шестокрилом ангелом”.

Според "Текстовете на строителите", открити в храма на Хурса, гр. Едфу мястото на Първичния хълм, Тетанен е било северно от Египет. Те са го наричали още Дуат-н-Ба и Земята на предците.
Според тези текстове, както и в библейските книги - в началото е било тъмнина и вода, а от нея произлиза Първичния хълм, където е и родината на предците. Там възниква цивилизацията, в последствие отново на Потоп, това място е било залято от вода.

Сътворението на света (цивилизацията) започнало от това място и там били най-ранните домове на боговете, създали го. В определено време през тези древни времена обаче, този блажен "бивш свят" е бил ударен, внезапно и напълно от огромен потоп. Мнозинството от свещените жители се удавили и домовете на боговете били разрушени

Понятието "Асара" и на Линеар А. Колко са прости кратуни чуждите учени, а па нашите са си пълни безродници, пишат, пишат и все към ахейското ги влече. Явно жилката им е такава




"Линеар А не е разшифрован напълно, макар че е частично транскрибиран, използвайки фонетичните стойности от Линеар Б.

Макар че двата вида писменост използват общи знаци, разчитането на Линеар А представлява още сериозна трудност. Като се заместват звуковите стойности на сричките от Линеар Б в текстовете на Линеар А се получават поредици от думи, които не могат да бъдат отнесени към нито един познат език. Езикът на Линеар А условно се нарича минойски и е бил говорен на о. Крит преди нахлуването на микенците около 1450 г. пр. Хр."
====================================================
Ами отнесете езика на Линеар А към българският език и най-вече неговите диалекти и ще го разшифровате. И стига с тия условности "Минойски". от условностите ви, историята заприлича на тоалетна хартия! Бива, бива, дебилизъм и служене на този, дето плаща свирнята, ама то чак толкова не бива. Ето ви кукучка - Асара, Асара... Разчитайте ЛИнеар А и да приключваме в световен план с измислената "гръцка култура и писменост". Просто такава няма!