Мо-Дун, из "Пътят на България"

[Йордан_13]

...своите жени, отколкото с държавата и войската си. Изглежда, че той се вслушвал повече в желанията на своите любимки, отколкото в историческите нужди на бъдещото развитие на своята държава. По всичко личи, че той е бил един от редките образци на мекушав и миролюбив хунорски владетел.
Една от второстепенните му жени успяла да добие над То-Бан особено голямо влияние. Тя имала син, чието положение в държавата било много второстепенно. Под нейно влияние, както изглежда, То-Бан намислил да отстрани от престола своя най-голям син, който се наричал Мо-дун* (Де Гроот чете още Мортур или Бортур, а Краузе сравнява Мо-дун със следните: Маодун, Модук, Бактур и Багатур; вж. Де Гроот, с. 51, Краузе, с. 302) и да постави на негово място сина на тази своя второстепенна жена. Кхан-ю То-Бан не се решавал да направи това открито, тъй като, макар и всевластен, не можел безпричинно и по свой собствен почин да променя реда на престолонаследието в държавата. Този ред съставлявал едно от основните начала на хунорското държавно устройство и не можел да бъде отменян произволно, без с това да бъде накърнено самото устройство на държавата. Наистина хунорският кхан-ю имал право да осъди на смърт всеки от своите поданици, включително и престолонаследника, обаче само при наличието на извършено престъпление. При това положение мекушавият и нерешителен То- Бан не посмял нито да премахне своя син, нарушавайки безоснователно реда на престолонаследието, нито пък, обвинявайки го безпричинно за някое тежко престъпление, да го осъди открито на смърт.
Но тъй като бил постоянно подбуждан от своята любимка, той решил по друг j начин да се отърве от престолонаследника си. Кхан-ю То-Бан изпратил сина си Мо-дун като заложник при югозападните съседи на хунорите гоатсите (юечите), с намерение, когато Мо-дун пристигне при тях, да ги нападне безпричинно, като по този начин ги обиди и ги предизвика да убият сина му. И наистина, когато престолонаследникът Мо-дун бил изпратен при гоатсите и докато се нами-рал още при тях, То-Бан заповядал да ги нападнат ненадейно. А по това вpеме гоат-си-те, както съобщават китайските летописи, се намирали на върха на своята сила и величие.
В ония времена гоатсите населявали източните области на Таримската кот-ловина и полите на планината Наншан. В източно направление техните заселища се простирали чак до западните части на сегашната област Гансу. Там живеели множество независими племена, както изглежда, обаче що се отнася до външните им работи под общото управление на едни от по-големите князе. В различни времена те ту били врагове, ту съюзници на Китай, но по отношение на
=====================================================
- (произношението на двата знака като име, Възприето днес, е Мо-ду, коне.).
=====================================================
хунорите като че ли са били почти винаги враждебно настроени. Гоатсите вероятно са били част от населението на Таримската котловина, която най-дълго време останала в старите си живелища и поради това, както по нрави, обичаи и език, така и по култура твърде много се различавала от хунорите. Племената на гоатсите са известни впоследствие и на западните историци под името ефталифти или бели хуни. Най-новите изследвания са показали, че техният език е твърде близък до общия корен на т. нар. индоевропейски езици*.
Неочакваното и неоправдано нападение на хунорите, след като при тях бил изпратен хунорският престолонаследник, гоат-си-те с право приели като тежка обида и предизвикателство. Те се смятали в правото си да отмъстят, като убият сина и наследника на своя враг, който така безпричинно ги обидил. Дотук кроежите и предвижданията на То-Бан, или по-право на неговата предпочитана жена, излезли напълно сполучливи. Мо-дун обаче схванал бързо страшната опасност, изплъзнал се от ръцете на гоатсите и като отнел един от най-добрите им коне, успял да избяга невредим при своите хунори.
Твърде изненадан, но вероятно и горд от подвига на своя син, кхан-ю То-Бан се Видял принуден да го възнагради по някакъв начин. Той го направил началник на отряд от 10 000 конници. Но и в този случай То-Бан пренебрегнал хунорските обичаи, вероятно пак отстъпвайки пред внушенията на своята любима жена. Съгласно хунорските обичаи на престолонаследника трябвало да бъде поверена лявата орда, лявото крило на хунорската държава и предводителството на целия ляв боен отряд, който по това време едва ли ще е бил под 100 000 конници. Ясно е, че То-Бан не се бил отказал съвсем от намерението си да премахне Мо-дун или най-малкото да го лиши по някакъв начин от престолонаследието. Иначе той не би нарушил и тогава старите хунорски обичаи, а би дал на своя син Мо- дун, чиято храброст, мъжество и съобразителност имал вече достатъчно възможност да оцени, цялата власт, на която имал правото възмъжалият престолонаследник.
Изглежда тези намерения на То-Бан, особено след несполучливия опит с гоат- си-те и назначаването на Мо-дун за началник само на 10 000 конници, не са могли да останат повече скрити. Твърде е възможно тези намерения да са били одобрявани, поне мълчаливо, от някои приближени и съветници на кхан-ю. Самиящ Мо-дун бързо схванал както помислите и намеренията на баща си и на средите,

=====================================================
'Неведнъж е било изказвано предположението, че гоатcume, cа били част от гетите - масагетите (китайското произношение на знакосъчетанието е юе-джъ; б. коне.).
Колкото и вероятно да изглежда, това не е доказано. Но дори и да се докаже, че те са от еднакво потекло с гетите, това още не означава, че гоатсите са дошли от запад. Напротив, в такъв случай това би било доказателство, че самите гети или масагети някога са били изгонени от Таримската котловина.
=====================================================

oт които тези намерения и помисли са му били внушавани, така и голямата опасност, на която е бил изложен не само лично той, но и основите на целия хунорски държавен ред*.
Мо-дун схванал добре, че несполучилият един път удар срещу него ще бъде повтарян дотогава, докато сполучи, или докато ръката, която се подготвя да го нанесе, не бъде премахната. Той приел командването на десетте хиляди конници и се заел сам да се справи с тази голяма опасност, която била надвиснала еднакво и над хунорската държава, и над самия него. Мо-дун обучил много добре своя отряд в стрелба от седло и се заел да го организира така, че да действа като един човек, без всякакво колебание, в изпълнение на заповедите, които му давал. За тази цел той приготвил свирещи стрели и заповядал на своите войници да стреляш незабавно в същата цел, по която той пуснел една от тези стрели. Отначало Мо- дун извеждал своя отряд на лов и пускал свирещи стрели било към някоя летяща птица, било към друг дивеч. Всеки, който сбърквал, бивал обезглавяван на самото място. Неизпълнението на заповед по време на война или на военни обучения у хунорите било едно от най-тежките престъпления и се наказвало незабавно със смърт. Новото, което Мо-дун въвел при обучението на своя отряд, било даването на заповедта и посочването на целта да става само с един-единствен знак - изстреляната от него свиреща стрела.
Обучавайки така отряда си, веднъж Мо-дун пуснал своята свиреща стрела към един от своите най-ценни коне. Неколцина от силно изненаданите стрелци не се решили да последват своя предводител, и веднага на място бцли обезглавени. Друг път, за още по-голяма изненада на своите конници Мо-дун пуснал стрелата си по една от любимите си жени. И при този случай неколцина нерешителни войници е трябвало да бъдат обезглавени по негова заповед на самото място. Друг път той изстрелял една свиреща стрела по един от най-хубавите коне на кхан-ю. Този път
======================================================
* У хунорите от най-древни времена строго се спазвал редът за престолонаследието, който се е запазил и по-късно у повечето хунорски племена и родове. Напротив, у китайците, при които господствало не родовото, а семейното начало, самата мисъл за престолонаследие е била чужда и поради това не съществувал и никакъв обичаен ред. Така а обезпечаване на престола за някого (обикновено за предпочитания син на най-предпочитаната жена) е ставало нерядко нужда да се отстраняват другите синове, особено ако те са били по-възрастни. Домогванията на То-Бан и главно на любимата му жена да бъде отстранен Мо-дун са били явна проява на китайското влияние в двора на кхан-ю. В» можно е и любимката на То-Бан да е била китайка и прокарвайки своето желание да е служила не само на личните а стремежи, но и на някакво преднамерено китайско влияние.
** За свирещи стрели китайците споменават за първи път по този повод, от което би могло да се направи заключение, че Мо-дун е техният изобретател. Свирещите стрели, които безспорно са хунорско изобретение, са били пренесени още в много стари времена и на японските острови, където ги наричали хикиме. По-късно, малко преди раждането на Христос, и Западът с ужас се запознава с тях. Да се твърди обаче, че били изнамерени от щурците, ши дори че били пренесени от Запад, е повече от безсмислено. Обстоятелството, че Кисельов ги намира за пръв път при погребения, които той определя като станали най-рано около IV в. сл. Хр., може да означава само или че датиробЬ та му е била погрешна с около 8 века, или че едва когато тези стрели, съставни лъкове, стремена и т. н. са станал всеобщо употребими, едва тогава са се решавали да ги поставят и в гробовете (вж. Киселев, цит. съч., с. 506 и а).
=====================================================

вече никой от неговите стрелци не се поколебал да го последва. След тези изпитания Мо-дун вече бил напълно уверен в хората от своя отряд. Той знаел, че те ще изпълнят без всякакво колебание и незабавно всяка негова заповед.
Скоро след това Мо-дун отишъл на лов със своя баща кхан-ю То-Бан. Вероятно това е било след някой преглед, направен от баща му на неговия отряд. По време на лова Мо-дун пуснал една свиреща стрела върху кхан-ю То-Бан. И този път никой от неговите войници не се поколебал нито за миг. То-Бан паднал убит. £то как китайският летописец описва това събитие в „Шъ-дзи": „...тогава отиде той с баща си кхан-ю То-Бан на лов и изстреля една стрела по него. Цялата му свита стреля в същата посока и така уби кхан-ю. След това уби своята втора майка (жената на баща си, която искала да му отнеме престола за своя син) и своя по- малък брат, а също и министрите (съветниците), които му отказали послушание, и се провъзгласил за кхан-ю (вж. Де Гроот, с. 50).
След като убил баща си и осъдил на смърт за готвения срещу него заговор любимата жена на баща си и нейния син, своя по-малък брат, а също и съветниците на баща си, които отказали да му се подчинят и които вероятно също така сигурно са участвали в заговора срещу Мо-дун, той се провъзгласил за кхан-ю.
Според хунорските разбирания Мо-дун, убивайки баща си, не само че не извършвал някакво престъпление, но, напротив, изпълнявал своя дълг, като спасявал хунорското държавно устройство от опасността в него да бъдат въведени китайските обичаи за безпричинно отстраняване на законния престолонаследник от престола и за намеса в държавните работи на жените на кхан-ю. С това той изпълнил своя дълг на престолонаследник и бъдещ кхан-ю, който единствен според хунорските обичаи имал правото и задължението да пресече чуждите на хунорските обичаи дела и кроежи на бившия кхан-ю То-Бан.
Както вече знаем, хунорите не са имали много наказания. Повече от престъпленията, които човек можел да извърши, те смятали за престъпление срещу държавата и ги наказвали със смърт. Неверността, предателството, измяната, неизпълнението на заповед, както и престъпването на основните обичаи в държавното устройство са били еднакво тежки престъпления от гледна точка на държавата. При това, както вече се спомена, хунорите наказвали не само престъпните действия, но също и опитите за престъпления, дори и престъпните съвети.
Всеки хунор можел да даде съвет за управлението на държавата, но всеки, който давал съвета, носел отговорността за него. Дори и тогава, когато в този съвет нямало нищо престъпно, ако съветът имал лоши последици, виновният бил наказван. Всеки носел пълна отговорност за своите дела, за опитите, които е предприемал и за съветите, които давал. Често пъти тази отговорност засягала не само лично извършителя, но и неговите приближени. Хунорите смятали, че ако един от рода върши престъпление, крои престъпни действия или пък съветвa да бъде извършено престъпление, не само той лично е отговорен за това, но и неговите най-близки, които са допуснали да бъде отгледан по такъв начин. Смятало се, че и неговите потомци, ако сами не са се опълчили лично срещу него и срещу неговите престъпни деяния, няма да бъдат далеч от същите престъпни разбирания, помисли и кроежи.
От отговорност за своите дела не бил освободен и самият кхан-ю. Наистина неговото положение на върховен и неограничен господар, на най-висок съдия в държавата и на представител на бога пред народа, от една страна, и от друга - безусловната вярност, която всички поданици му дължали, са правили отговорността на кхан-ю мъчно приложима. Тя обаче съвсем не била недействителна. Разбира се, кхан-ю като върховен господар не носел отговорност за всекидневните си деяния. Неговата воля според хунорското държавно устройство била закон и поради това изпълнението й не било престъпление, освен в случаите, когато засягала било верността към държавата и към нейното устройство, било старите обичаи на хунорския народ. Наистина никой в царството, освен бъдещия кхан-ю, и то вече като такъв, не можел да определи докъде волята на предишния кхан-ю е била в съгласие с обичаите на хунорския народ. По отношение на хунорското държавно устройство и на верността към хунорската държава било винаги много по-лесно да се разбере кога волята на кхан-ю влиза в противоречие с тях. Във всички случаи обаче само престолонаследникът или бившият кхан-ю имали правото да търсят отговорност за извършени престъпления от един царуващ кхан-ю. У хунорите всеки бунт и непокорство били недопустими и сами по себе си престъпни по какъвто и повод да са били предизвикани. Поради това престолонаследникът бил длъжен да потърси действителна отговорност от престъпилия основните обичаи или изменилия на държавата и на нейното устройство кхан-ю.
И така Мо-дун с убийствата, които трябвало да извърши при възкачването си на престола, действал не само за отстраняване на една неизбежна опастност, а. напротив, напълно в съгласие с хунорските разбирания за отговорност, изпълнявайки своя дълг. Също така много по-късно, когато кхан-ю Хо-Хан-Ша, изоставяйки борбата, решил да признае върховенството на китайския император, неговият по-голям брат Цит-Ки, който преди това му бил отстъпил доброволно престола, се обявил срещу него, поел властта като кхан-ю, разбил го и го прогонил към китайските граници. Той действал само и единствено в изпълнение на своя дълг, да накара брат си да понесе отговорността за опита му да подчини, макар и само формално, хунорската държава на китайския император.
В Китай отначало смятали тези обичаи на хунорите за обикновена жестокост. Те не разбирали техния дълбок смисъл. Но впоследствие, когато опознали по-добре хунорските обичаи и устройство, те възприели голяма част от тях. Наистина още Шъ-хуан-ди прилагал хунорски разбирания в това отношение, но китайците винаги го смятали и него самия за жесток самозванец, който потъпквал китайското Дао. И понеже не разбирали значението на неговите строги наказания, оценявали ги само като кръвожадни лични отмъщения. По-късно обаче тези обичаи били възприети и от династиите Хан, в летописите на които често се срещат съобщения за обезглавяване на военачалници или князе поради несполуки в резултат на дадени от тях съвети. Докато тази отговорност в Китай била доведена до крайност, до каквато у хунорите никога не била достигала, до разбирането за отговорност и на императора в Китай все пак никога не се стигнало. Поради това дворцовите убийства и сплетни никога не са преставали нито при тези, нито при следващите династии в Китай.
Китайците стигнали дотам, че наказвали с обезглавяване и онези военачалници, които, без да са имали каквато и да било лична вина, претърпявали някакъв неуспех. Нещо повече - дори и в такива случаи на липса на всякаква вина, те често разпростирали наказанието и върху цялото семейство на нещастника. Впоследствие тази отговорност при тях се изродила по най-нежелателен и неразумен начин, като за всеки неуспех военачалниците или първенците, след като били осъждани на смърт, имали възможност да откупят своя и- на близките си живот с пари и с имот. По този начин личната отговорност за престъпленията от държавно естество, за лошите съвети или несполучливи действия се превърнала в имотна отговорност.
У хунорите, напротив, тази лична отговорност запазила своето първоначално естество, като впоследствие започнала да се превръща в един превъзходен обичай, според който отговорните лица сами си налагали наказанието, което биха заслужили, чрез самоубийство. По този начин не само чувството на отговорност се развило и изтънчило още повече, но и провинените получавали възможност да спасят както своята и тази на рода си чест, а и живота на невинните за техните деяния или съвети членове от рода им. Така например кхан-ю Ак-Ен-Ку-Те, след като напразно се старал в продължение на две години да наложи чуждото на хунорските обичаи завземане на престола с беззаконни действия, бил се наложил на своя род, но поел цялата отговорност за делата, които извършил.
СТАНАЛ КХАН-Ю , Мо-дун имал да се справя с извънредно много и големи трудности. Могъщата и единна дотогава хунорска държава, изглежда, за първи път преживявала такова тежко вътрешно сътресение. Може би за първи път един хунорски кхан-ю падал убит не на бойното поле, не и от вража ръка, а във вътрешността на държавата си по време на вътрешен мир, и то от ръката на своя собствен син. Дори и кроежите на стария кхан-ю да са били явни за множество хунори и да са били известни, самото обстоятелство, че е станало нужда да му се потърси действително отговорност, вече всявало смут в прямата и честна душа на хунорите. А при това и външното положение на хунорската държава в този момент не било никак блестящо.
Неоправданото нападение върху могъщите по онова време гоат-си, чието отмъщение при това не успяло, ги настроило още по-враждебно спрямо хунорите и спрямо техния предводител, който така ловко им се изплъзнал и осуетил жаждата им за мъст. На юг от китайската бъркотия, един силен човек, един хунор по произход и дух - Шъ-хуан-ди, току-що бил създал голяма и могъща държава с добре обучена войска. На изток друга държава - на източните хунори (дун-ху) - била вече закрепнала на върха на своето могъщество и, както изглежда, нейният предводител си бил поставил задачата, заедно със своя род да обедини в една-единш империя всички хунорски племена. Някои от северните и северозападните хунорски родове и племена изглежда също били достигнали до голяма независимост и : може би са били враждебно настроени към държавата на Мо-дун.
Освен от неизбежните вътрешни смущения след смъртта на стария кхан-ю ; То-Бан, на неговата любима жена и по-малък син и на някои от неговите съветници, които Мо-дун успял с твърда ръка да отстрани, за него пряката опасност в този момент идвала от източните хунори. Като научили за смъртта,на стария кхан-ю и за обстоятелствата, които я предшествали, както и за разигралите се впоследствие вътрешни събития, тунг-ху-зите правилно предположили, че тя се дължи на дворцови сплетни под китайско влияние, каквито често се случвали у китайците, и поискали да се възползват от създаденото положение. Изглежда обаче, те не се решавали да нападнат без причина и повод своитe еднородни и все пак могъщи съседи, затова техни пратеници съобщили на Мо-дун, че предводителят им много би желал да има известния по своята издръжливост кон на предишния кхан-ю, именно коня, който може да премине 1200 км наведнъж.
Мо-дун събрал първенците си и им съобщил искането на дун-хузите. Въпреки съветите на повечето от тях, които с право намирали това искане на дун-ху за предизвикателство, каквото всъщност то представлявало, Мо-дун заповядал да се предаде твърде много ценения и от самия него кон, като казал, че едно добро съседство струва много повече и от най-добрия кон на света.
Насърчени от тази неочаквана отстъпчивост на Мо-дун, дун-хузите помислили, че той се страхува от тях, и вероятно за да се уверят, продължили предизвикателствата си. Те изпратили нови посланици до Мо-дун, които този път му съобщили, че техният предводител иска да има една от най-хубавите, една от най-любимите жени на кхан-ю. Това било небивало по своето безсрамие предизвикателство и обида. Жената у хунорите никога не е била робиня. Дори отвлечените, пленените или получените в данък чуждородни момичета у хунорите преставали да бъдат робини. Тук те ставали майки на хунорския народ и били зачитани като такива. Никога у хунорите жената не е могла да бъде разменяна, продавана или преотстъпвана, както това се случвало например в Китай.
Наистина синовете и братята на умрелия хунор са били задължени да вземат останалите от умрелия им баща или брат жени, но това било дълг само на синовете и на братята, не тяхно право, не и задължение за жените. За тях - за жените на умрелия, това било само едно право, което те можели да упражнят, ако пожелаят. Жените на умрелия хунор имали троен избор: да последват в гроба своя съпруг, да се оженят за братята или за синовете на умрелия или да останат като майки в дома на собствените си синове. Да влязат непременно във втори брак те не са били задължени. Всичко това било добре известно на дун-хузите, които имали и същите нрави и обичаи, същитфразбирания и устройство като хунорите.
Мо-дун пак събрал първенците си на съвет. Когато им съобщил за новото искане на дун-ху, всички до един били възмутени от тази нечувана дотогава обида и предизвикателство на своите източни съседи. Те съветвали вече единодушно своя господар за незабавна война срещу дун-ху, не можели да допуснат техният кхан-ю дори и да помисли, че е възможно да се съгласят той да понесе тази тежка обида. Кхан-ю Мо-дун обаче отклонил и този път техните настойчиви съвети. Той заявил, че една жена, колкото и хубава, любима и скъпа да е тя, не струва все пак колкото една война и заповядал, преглъщайки жестоката обида и тежката загуба, да се предаде исканата от дун-ху негова собствена жена.
Само този единствен пример, единствен в цялата световна история, е достатъчен да обрисува величието на кхан-ю Мо-дун. В историята на света има отбелязани множество дълги и кръвопролитни войни, предизвикани само от някаква глупава лична обида. Световната история познава няколко големи войни, водени за жени. Най-възпяваната u най-много прославената война, която някогашните елини са водили, била Троянската война - войната за една жена, която при това била жена с твърде съмнителни нрави и добродетели. Тридесетгодишната война в Европа също така била водена за една жена. Никога никъде няма пример по- силният, по-могъщият цар, съзнаващ добре своето превъзходство, да се е съгласявал да понесе лични обиди, за да избегне ненавременна война. Примерът на Мо-дун е единствен в цялата история на човечеството.
Като видели изпълнено и това свое желание, дун-хузите били вече напълно убедени, че кхан-ю Мо-дун се страхува много от тях и няма в никакъв случай да се реши да воюва. Те изпратили вече за трети път своите посланици с ново искане, с ново предизвикателство. Сега дун-ху искали да им бъде предадена обширната земя, която се намирала между границите на тези две хунорски държави и Китай и която била по това време във владение на хунорите. И този път Мо-дун свикал своите първенци и им съобщил новото искане на тунг-хузите, като им предоставил да се изкажат по него. В това време дун-ху вече се канели, убедени напълно в благоприятния отговор, да приведат сами в изпълнение това свое ново искане, като завземат страната с войските си. Неколцина от хунорските първенци от съвета на Мо-дун, които не проумели предишната отстъпчивост на своя господар, смятайки я вероятно за причинена от внезапна нерешителност, миролюбие или пък страх, в съветите си изказали мнение, че е еднакво оправдано и този път да се отстъпи или пък да не се отстъпва. Още повече, че исканата земя била не само ненаселена, не и безплодна, дори и ненужна. Кхан-ю Мо- дун не послушал техния съвет. Напротив, той не само събрал незабавно войските си и тръгнал с тях в поход срещу дун-ху-зите, които разбил и подчинил напълно, но и заповядал да бъдат обезглавени веднага онези първенци, които си позволили да го посъветват да предаде без борба една, макар и безплодна, пустинна и ненужна област. Земята, казал Мо-дун, според свидетелството на китайските летописи, е коренът, основата на царството и дори мисълта да бъде отстъпена заслужава смъртно наказание (Де Гроот, с. 52).
Това е още една огромна разлика между разбиранията на хунорския кхан-ю Мо- дун и „държавническите" разбирания на всички почти европейски владетели от най-стари времена досега. Историята на Европа, на средиземноморските държави и на т. нар. античен свят е препълнена с изобилни примери за делене, разпо- кьсване, предаване u продаване дори на цели области, и то твърде плодородни и плътно населени. Във всички случаи никому не е хрумвала мисълта да пази скъпо и свято една пустинна и наглед ненужна област. Териториите били делени, подарявани, заменяни и дори давани в зестра. Не може да става никакво сравнение между държавническите схващания на Мо-дун и разбиранията, които открай време и досега са владели и владеят Европа.
След като разбил, подчинил напълно и присъединил към държавата източните хунори, Мо-дун трябвало набързо да прехвърли войските си на югозапад, откъдето, изглежда, държавата му била застрашена от нова опасност. Тук той обърнал в бягство, както китайските летописи съобщават, гоат-си-те, които вероятно са искали да се възползват от притесненото положение на Мо-дун и неговата държава и от нападението на дун-ху-зите. Сразил и този свой враг, Мо-дун не се отдал на почивка. Обръчът около неговата държава бил разкъсан в две противо- пожии направления - на изток и на югозапад. Мо-дун вече се чувствал по-свободен в своите действия.
Сега той нападнал Китай и завзел всички отстъпени по-рано, по времето на баща му То-Бан, хунорски области, които се намирали по бреговете и дори южно от река Хуан-хъ* и които след Шъ-хуан-ди се смятали за част от китайската държава. И тук Мо-дун не се спрял на укрепената китайска граница, а преминал окопния вал и навлязал дълбоко във вътрешността на Китай. Неговите войски гонели пред себе си китайската армия, а една част от тях обсадила китайския военачалник, известния ни вече княз на Цин, когото тогавашният китайски император Лиу Бан напразно заплашвал за това, че не успява да противостои на хунорите. Князът на Цин, въпреки всички заплахи за наказание, останал в бездействие, затворен в крепостта Ма-и заедно с цялата си войска, зависим единствено от милостта на хунорите, като най-после се видял принуден да се предаде.
Китайският император Лиу Бан сам бил безсилен да прогони хунорите и бил принуден да моли за мир. Мо-дун, изглежда, добре разбирал, че още не е в състояние да подчини Китай, още повече, че на югозапад стоели настръхнали старите хунорски врагове гоат-си-те, които неотдавна той успял да обърне в бяг, но които все още били на върха на своята сила. Освен това и на запад, и на северозапад, и на север се намирали още много необединени в общата хунорска държава хунорски или сродни на хунорските племена. При това и размириците, които били настъпили в Китай след смъртта на Шъ-хуан-ди, били вече прекратени след
====================================================
* По повод завземането на областта Ордос южно от peка Хуан-хъ се споменава за пръв път името на българското име Боян ^^ бо-ян, Ошац., зн. 1627, 2498; Рюд., зн. 79, 5984; Де Гроот, I, с. 52. Че това племе е действително българско, се вижда от обстоятелството, че то, както и цялата област Ордос, са принадлежали към западното, т.е. българското крило на държавата (Де Гроот, I, с. 111).
=====================================================
като Лиу Бан заел престола и поради това походът в Китай вече не би довел до такова отслабване на китайската държава, каквото би могло да се очаква по-рано по време на вътрешните размирици.
Вероятно по тези причини Мо-дун охотно се съгласил да преговаря за мир. Изглежда китайският император е приел всички предварителни условия за мир, защото кхан-ю Мо-дун скоро напуснал заетите китайски области и оттеглил Войските си на север от големия китайски окоп. Китайците изплатили първия годишен данък, състоящ се вероятно от млади девойки, южни плодове, храни и коприна. По всичко изглежда, че окончателно договор за мир още не е бил сключен. Докато траели преговорите, Мо-дун се отправил с войските си на север и подчинил независимите дотогава хунорски племена: хун-у (както Де Гроот обяснява, това е китайското записване за племето орко или орхон - цит. съч., с. 61), кут- ча (ку-чи) , динлин, кик-кун (кир-гизи) и син-ли (същото племе син-ли, за което и по-рано споменахме, че в китайските летописи е дадено с неговия онгъл, именно Лионг-Син-Ли или Син-Ли-Лонг). След тези успехи Мо-дун вече събрал и почти обединил всички хунорски племена от Средна Азия в една единна хунорска държава. „Така - пише китайският летописец в „Шъ-дзи" - подчиниха му се всички първенци и големци от хунорите и уважаваха (признаваха) Мо-дун, кхан-ю, за най-великия (цар)" (вж. Де Гроот, с. 61).
Хунорската държава и при То-Бан била грамадна по размери, макар да не включвала в границите си земите и племената на източните хунори, на голяма част от западните и на някои от северните. Сега Мо-дун разширил границите й до такива размери, че почти всички хунорски племена и техните земи влезли в неговата държава. На изток границите на държавата на Мо-дун опрели до бреговете на Великия океан и до полуостров Корея, на юг - до великия китайски окопен вал и до землището на гоат-сите, но най-голямо било разширението в западна посока, където след присъединяването на киргизите, които и в ония времена населявали сегашните си местожителства (вж. Де Гроот, с. 62), границите на дтжкаваташ Мо-дун се разпрострели до европейските предели.
Докато траели походите и завоеванията на север и докато вниманието на Мо-дун било съсредоточено към подчиняването и привързването към общата хунорска държава на споменатите хунорски племена, китайците, виждайки опасността дa се отдалечава от тях, намислили да се опитат още веднъж чрез оръжие, ако не да си възвърнат хунорските области, които били завладени от Шъ-хуан-ди по времето на То-Бан, а после отнети отново от Мо-дун, поне да се освободят при сключването на окончателния мир, от срамните и тежки условия, които Мо-дун им бил наложил. Китайският император Лиу Бан започнал да се готви за война, като събирал многобройни китайски войски.
Заедно с посланиците, които китайският император е трябвало да изпраща при хунорите вероятно по повод на водените преговори за мир, той изпратил и 10 съгледвачи, които да разузнаят силата на хунорите и средствата за борба, с които те разполагали. Изглежда обаче Мо-дун своевременно прозрял играта на китайския император и наредил да се прикрива най-старателно както военната мощ, така и благосъстоянието и средствата за борба, с които хунорите разполагали. На китайските пратеници и военни съгледвачи били показани само стари и немощни войници, стар изпосталял добитък, стари, болни, слаби и сакати коне, така че, както се оплакали китайците в своите летописи, „Гао (името на Лиу Бан като император) се реши да ги нападне" (вж. Де Гроот, с. 70). И така попаднал в клопката, която кхан-ю Мо-дун му устроил.
След като се върнали военните съгледвачи, от донесенията им китайският император се убедил, че този път ще може лесно да победи хунорите и сам лично повел войските си срещу тях. Мо-дун по това време, изглежда, е бил още зает на север. Слабите хунорски конни отряди и малки орди, на които била поверена защитата на граничните хунорски предели, но които до сключването на мира сновели в крайграничните китайски области, отстъпвали бавно пред многобройните войски на Лиу Бан, като непрекъснато следели отблизо всичките им действия, без обаче да се впускат в неравен бой. Напротив, те като че ли се стараели да не безпокоят много със своите нападения многобройните китайски войски. Отстъпвайки така и увличайки след себе си китайците, те изчакали пристигането на своя господар кхан-ю Мо-дун с цялата конница, която по онова време наброявала"вече над 400 000 стрелци. И след пристигането на главното ядро на Мо-дун обаче отстъплението продължило по негова заповед.
Китайският император Гао, като научил за пристигането на Мо-дун заедно с цялата войска, и като виждал, че въпреки това отстъплението на хунорите продължавало, отдал това на няколкото малки и незначителни победи, които той бил удържал над отделни хунорски отряди. Смятайки се вече за победител, той изпратил пратеници до Мо-дун, които трябвало да му предадат от името на китайския император, че той го моли все пак да му предостави възможност за едно сражение (Де Гроот, с. 66). По това Йреме китайският император тъкмо влизал в Пин-чън. Преди обаче неговите пратеници да стигнат до Мо-дун, Гао неочаквано получил искания отговор. Едва-що влязал в Пин-чън със своите войски, които наброявали около 320 000 души, китайският император бил заграден от
Мо-дун съвсем неочаквано от всички страни. Всички пътища за отстъпление били напълно отсечени. Хунорски конни части нападнали, разбили и унищожили тази част от китайските войски, която още не била успяла да достигне до Пин- чън . Лиу Бан, императорът на Китай и господарят на целия населен свят, за какъвто самият той се мислел, се намерил изведнъж затворен с всичките си войски в една страшна клопка без всякаква надежда за спасение. Страх и ужас обзели както императора, така и цялата му многобройна войска. Положението било съвършено безнадежно. Император Лиу Бан не се и опитал дори да се измъкне ош страшната клопка, нито пък с военна сили да скъса ужасния обръч, който го обхващал от всички страни. Той напълно съзнавал цялата безнадежност на положението, в което изпаднал, и проклинал глупостта на своите военни съгледвачи.
Седем дни и нощи, преизпълнени със смъртен страх, прекарали в Пин-чън китайският император, неговите военачалници, съветници и всичките му войски. Седем дни и нощи, по време на които, както после пеели китайските улични певци, нямало нищо за ядене, нито за пиене. През това време Лиу Бан се отдал на отчаяни молби за милост. Той изпращал непрекъснато все нови пратеници при Мо-дун с гореща молба за милост и мир и с много и скъпоценни подаръци. По това време Мо-дун, както пишат китайските летописи, дори не се готвел за военно нападение. Напротив, той разделил конницата си - поставил черните коне на север, червените на юг, белите на запад, а сините (сивите) на изток и с това очертал кръста на четирите световни посоки така, както ги означавали китайците. Естествено, едно такова разпределяне на конницата по цвета на конете не е могло да означава начало на военни действия. Какво е искал да символизира тогава с това господарят на хунорите, китайските летописи не казват, но то би могло добре да се подразбере. Въпреки че не означавало подготовка за нападение, то всявало още по-голям страх у китайския император и неговите съветници.
Изглежда, че отчаяните молби за милост на Лиу Бан са съвпадали с намеренията на кхан-ю Мо-дун. На осмия ден Мо-Дун отворил обръча на страшната обсада и освободил китайския император и всичките му войски да напуснат невредими Пин-чън и да се оттеглят към вътрешността на Китай. Посраменият китайски император трябвало да поведе обратно изплашените си и спасили се като по чудо - по милостта на своя враг - войски, без да кръстосат оръжието си с него. При Мо-дун се явил изпратеният от императора негов сановник Лиу Гун, упълномощен да сключи мир.
При какви нови условия е бил сключен този път мирът, китайските летописи не съобщават. Не може да има никакво съмнение, че тези условия са били много no-тежки, много по-срхмни и по-унизителни за Китай от предишните. Твърде обяснимо е, че китайските летописи не съобщават направо нищо за тях, като се мъчат само да оставят впечатлението, че мирът е бил възстановен при зачитане равноправието и на двете страни. Все пак не е трудно да се отгатнат някои от по-важните и по-съществени условия, като се имат предвид последвалите събития. Десетки години, повече от столетие и половина, Китай прави усилие да се освободи от тежките и срамни условия, наложени му с този мир. Цялата почти дейност на император У-ди, може би най-бележития представител на династията Хан, е била насочена именно към целта да се освободи от унизителното положение, в което го бил поставил мирът с Мо-дун.
Няма съмнение, че Гао, обсаденият китайски император, е приел предварително всички по-главни условия и само така е бил освободен. Неговият министър Лиу Гун вероятно е бил изпратен само за да се доуговорят подробностите. Тъкмо мълчанието на китайските летописи по този въпрос, както и разказаната в тях приказка, според която милостта на Мо-дун се дължала на увещанията на една от неговите съпруги, трогната от отчаяните молби за милост на Гао (Лиу Бан), доказват, че самите китайци са смятали наложените им тогава позорни и тежки условия за твърде леки при положението, в което са се намирали, и са ги приели едва ли не като благодат, дължаща се на някакво чудо.
Но какви са били тези условия? Преди всичко китайският император вероятно е бил принуден не само да се откаже от върховенството си, за което по обичай императорите са претендирали, но и да признае върховенството на хунорския кхан-ю*. Естествено, това признаване на върховенството е имало чисто формално естество, макар в случая да е получило и един твърде веществен израз в другите договорни условия. И според по-раншните условия Китай бил задължен да плаща на хунорската държава ежегоден данък. По-рано при такива случаи китайците се стремели да покажат в своите летописи, че всъщност това са редовно поднасяни приятелски подаръци, а не данък. В този случай обаче явно ежегодният данък е бил уговорен именно под неговата същинска форма. Достатъчно е да си припомним възраженията, които Джун Хан-юе бе направил пред китайските пратеници, дошли да поднесат този ежегоден данък.
Друго важно условие, което също потвърждавало признаването на хунорското върховенство, било задължението на Китай да не допуска да прибягват временно u да се установяваш на негова земя нито хунорски родове или племена, нито дори отделни хунори. Че такова условие наистина е адмало, показват изтъкнатите причини за по-сетнешните хунорски нахлувания в Китай. Не само Мо-дун обяснява с това нападенията на свои войскови части върху Китай, но и самият китайски император в една заповед до своите областни управители изтъква задължението да не допускат хунорски преселници, като заповядва изпълнението му под страх от смъртно наказание единствено за да не се дава повод за нови хунорски нападения (Де Гроот, с. 88).
В изпълнение на договора с Мо-дун е била изпратена предварително и една княгиня от императорското семейство за второстепенна жена. Наистина китайските летописи се стараят да представят това „сродяване" не като дължим данък, а като една хитрост от тяхна страна (Де Гроот, с. 70). Но обстоятелството, че пратеникът Лиу Гун е трябвало сам да отведе на кхан-ю Мо-дун тази княгиня, преди още да е сключен договорът, ясно показва естеството на това „сродяване". Едва по-късно, след като император Гао, войските му и приближените му били освободени от ужаса на страшната обсада и страхът у тях попреминал, бил сключен и мирът. Едва тогава те разбрали напълно цялата тежест на поетите договорни задължения и срамното положение, в което са били поставени Китай и династията Хан по отношение на хунорската държава. И вероятно едва тогава е била измислена и приказката за влиянието, което съпругата на Мо-дун, трогната от молбите и скъпите подаръци на китайския император, била упражнила върху своя мъж.
Ето как е предадена тази измислица в китайските летописи: „Най-висшият (императорът) изпрати тогава пратеници с множество подаръци до съпругата на кхан-ю. Тази (тя) говори на Мо-дун: ако ти сега би завладял земята на Хан, все пак не би бил в състояние да я задържиш. Двамата владетели не бива да се вкарват един друг в нещастие!" (Де Гроот, с. 66) Според китайските летописци мисълта за тази „хитрост" била внушена на император Гао от неговия съветник Чън Пин, обаче съветът бил и запазен в пълна тайна и никой нищо не узнал за него (Де Гроот, с. 67).
Нравът и държавническите разбирания на кхан-ю Мо-дун са били напълно и ясно очертани от неговите дотогавашни дела, а също така твърде добре известни дори и на китайците, за да не може от никого да се допусне, че той би се оставил да бъде повлиян в своите решения, които засягали държавата му, от молбите или съветите на която и да било жена. Напротив, би могло да се допусне, че той не само да не би се вслушал в съветите на никоя жена, но ако такива му са били дадени, той не би пропуснал впоследствие да я осъди на смърт. Наистина и самите китайци не са били в състояние да разгадаят истинския смисъл на това неочаквано за тях решение на Мо-дун. Неговите дотогавашни постъпки, неговото положение, съпоставени с решението му да ги освободи, макари при най-унизителни за тях условия, им изглеждали, съвършено необясними и напълно противоречиви. Всъщност обаче няма никакво противоречие в решенията на кхан-ю Мо-дун, решения, пропити от здраво и ясно държавническо чувст- во, което прозира съвсем открито и което е така твърдо и неотклонно последователно в своя исторически смисъл, че сочи много точно истинските причини, довели Мо-дун и до това му съвсем необяснимо за китайските летописци решение. Наистина, погледнато отблизо, решението на Мо-дун да пусне невредим своя враг - китайския император и цялата му войска - тогава, когато те са били в негови ръце, и сега още на мнозина изглежда чудновато, невероятно и съвсем необяснимо.
Мо-дун е можел по онова време, като унищожи напълно цялата китайска войска - нещо, което бил в състояние да извърши твърде лесно, след като я бил поставил в това безнадеждно положение - да плени и дори да убие китайския император, за да завладее почти безпрепятствено цялата китайска земя. В този момент не е съществувала никаква друга военна пречка, която би могла да затрудни това, ако, разбира се, кхан-ю би решил да го предприеме. Но ето, че Мо-дун в този момент предпочел да се откаже не само от завладяването на Китай, колкото и съблазнително да било то за него, но предпочел да се откаже и от едно обикновено удовлетворение, каквото всеки пълководец би намерил, че е в правото си да иска за своята победа - да вземе императора в плен.
Крайната цел, която по всичко личи Мо-дун си поставял като владетел, е била завладяването и обединяването в една държава на цялото дотогава познато нему население на Земята. Мо-дун едва ли е изключвал от тези си планове богатата земя и многобройното население на Китай. Защо тогава Мо-дун се е отказал да постигне своята цел тъкмо в този миг, когато тя изглеждала така близко постижима за него?
Крайната цел, която Мо-дун поставял на своята държава, не е била едно временно могъщество. Бъдещата единна и единствена световна държава, в каквато Мо-дун се стараел да превърне своята хунорска държава, трябвало да бъде трайна и вечна. За тази цел тя е трябвало да има един-единен и единствен народ, и то именно народа на Мо-дун - хунорския народ. И ако той се отказал в този миг да осъществи своята цел - въпреки че изглеждало лесно тя да бъде постигната, - причината не била, че се е разколебал в нея или че е могъл да се поддаде на някакви внушения от когото и да било, а защото ясно виждал и съзнавал, че само с военното завладяване на китайската държава всъщност не разрешава поставената задача, а само привидно постига целта си. Да завладее Китай в този момент, било лесно за Мо-дун, но завладяването на друай страна само би отдалечило постигането на крайната цел.
Несравним военачалник, Мо-дун бил не само един от най-великите държавници, но може би и най-мъдрият от всички владетели, които историята познава. Той много добре виждал и съзнавал неща, които са били съвсем непонятни не само за мнозинството големи държавници и военачалници, но и за мнозинството мъдреци в света. Мо-дун разбирал, че трудността на поставената цел не се състои главно във военното завладяване на Китай - нещо, което само по себе си представлявало огромна и трудно разрешима задача (нея той вече бил разрешил), но че след военното завладяване на Китай, още по-мъчно и невъзможно би било за него и за неговия малочислен народ да направи по това време от китайското население един-единен с хунорите народ.
Колкото и голяма да е била по пространство неговата собствена държава, колкото и силна да е била войската му, колкото и могъщ да е бил духът на неговия народ, все пак този народ бил все още твърде малоброен, за да може поне с малки изгледи за успех да бъде натоварен с тежката задача да претопи и да превърне в хунорски народ няколко десетки пъти по-многочисленото китайско население. При това в неговата държава едва отскоро били обединени множество хунорски, както и близки до хунорите по произход племена. До неотдавна тези племена били независими и все още не били напълно привързани към общата държава и били имали време да се слеят напълно с хунорския народ.
Вместо да положи върху плещите на своя народ една непосилна за него по това време задача, кхан-ю Мо-дун предпочел въобще да се откаже още от самото начало от едно прибързано завладяване на Китай. По всичко изглежда, че той добре познавал съдбата на множеството хунорски княжества, образувани в миналото 8 крайграничните китайски области. Навярно е имал пред погледа си примера не само с гибелта на червените (южните) хунори, но също така и съдбата на княжеството Цин - родината на Шъ-хуан-ди, неговия по-стар съвременник.
Мо-дун трябва да е знаел също така добре, че на хунорските княжества се е удавало да завладеят и да подчинят големи части от китайската земя и население, че им се е удавало да наложат своите княжески родове за китайски династии. Но той е знаел, че въпреки това винаги тяхната хунорска кръв се е различавала, а те са изчезвали почти безследно в морето от китайци, без да успеят не само да претопят поне част от китайския народ или да го направят по-близък до себе си. дори без да успеят да присадят у китайците поне частица от своите държавнически разбирания и без да могат да споят самото китайско население в един-единен народ. От друга страна, той положително е познавал добре и особеноститс на китайския народ и е знаел, че е изключително трудно да му въздейства.
Мо-дун не може да не е имал предвид и живия пример с неуспеха в това отношение на Шъ-хуан-ди. Ето защо кхан-ю Мо-дун е схващал, че завладяването на Китай от него в този момент, колкото и лесно да било от военна гледна точка, означавало всъщност ако не изчезване на малобройния хунорски народ във вълните на грамадното море от китайци, най-малкото неговото силно отслабване. И Мо- дун разбрал, че завладяването, макар и блестящо като военен подвиг, ще означава не победа, а поражение за неговата държава. И колкото и да била голяма съблазънта, той не се полъгал да извърши грешката, в която попаднали хилядолетие и половина по-късно потомците на част от неговия народ - монголите, и главно техният велик като военачалник предводител Кубилай Кхан.
Разбира се, това било само временно и съвсем не означавало, че Мо-дун едва в последния миг е разбрал неизпълнимостта на своята главна цел и задача. Напротив, със съвършено ясното съзнание, че тази цел би могла да бъде постигната с други средства, каквито той и неговият народ засега не притежавали, кхан-ю Мо-дун не се поддал на изкушението, също както и преди не се поддал на предизвикателствата на дун-ху-зите. Както тогава Мо-дун предпочел да преглътне всички обиди и огорчения, но да не започне прибързано една война, от изхода на която зависело бъдещето на държавата му, така и сега той оставил за своите приемници славата за постигането на крайната и велика цел, която сам набелязал.
А изкушението наистина не било малко. Това всъщност е най-рядкото изкушение, каквото историята веднъж на хилядолетия представя на малцина свои избраници: изкушението да сразят и да победят напълно своя враг и да завладеят цялата негова страна. Но Мо-дун можел и без да завладява Китай, без да излага на опасност постигането на крайната цел на хунорската държава, все пак да си достави поне удоволствието да унищожи напълно неприятелската войска и да плени нейния предводител - китайския император. Безспорно дори само това - и без продължаване на похода в Китай - би увеличило неимоверно неговата слава на пълководец. Защо тогава Мо-дун предпочел да пусне невредими и императора, и войската му? Никой друг пълководец не би пропуснал такъв великолепен случай. Само малко повече от един век преди това не беше ли се впуснал в дълъг и изтощителен поход сам великият Александър Македонски, за да гони и плени Дарий. Безсмислената гонитба завършва едва когато Дарий е намерен убит от своите приближени.
Но между Мо-дун и Александър Македонски не може да става никакво сравнение, както не може да се прави каквото и да било сравнение между Мо-дун и който и да е от царете и пълководците нито на стария античен свят, нито на Европа от ерата след раждането на Христос. Походите, победите и завоеванията на Александър Македонски, както и тези на Кир и Дарий преди него, а така също на Цезар и Помпей и на множество други след тях, дори и до Наполеон 2000 години по-късно, възбуждат наистина с право и удивление, и възхищение. Всички те са необикновени походи и завоевания, но нямат нищо общо с походите, победите и завоеванията на Мо-дун. Докато Мо-дун не предприема нито един поход за своя лична слава, докато той е готов да търпи и понася тежки лични обиди, но не се поддава на изкушението да воюва не навреме, докато неговите походи и завоевания имат винаги една-единствена цел - създаването на голяма, силна, единна държава с единен народ - държава, която да се превърне в единствена световна държава, всички други предприемат походите и завоеванията си, увличани главно, ако не и единствено, от жаждата си за лична слава.
Това са наистина велики пълководци и още по-велики славолюбци, но почти у никого от тях не проблясва дори и искрица от здравия държавнически смисъл, с който е пропита цялата дейност на Мо-дун. И наистина какво представляват в своята цел походите на Александър Македонски, безспорно най-великият между пълководците на античния свят, или пък походите на Наполеон, един от великите пълководци от близкото минало? Александър Македонски води своите непобедими войски от полесражение на полесражение, печели битки срещу големи и известни като добри пълководци противници, покорява множество народи, снове из пясъците на пустините, достига чак до Индия, печели и там боеве, обаче в цялата тази активност не прозира абсолютно никаква друга цел, освен задоволяване на личната жажда за слава. Наистина той създава нещо подобно на държава с обширни граници и голямо население, строи градове, на които дава своето име, но не прави нищо, за да спои поне малко разнородните части на своята държава и да я направи що годе трайна. Неговата държава не е могла да го надживее. Тя се разпаднала веднага след смъртта му. Неговите походи естествено не са останали без исторически последици, също както и победите и походите на никой от другите големи пълководци не са останали без последствия за историята. Но историческите последици, които са се появили, са такива, че в никой случай не може и да се допусне дори, че тези, които са ги предизвикали, са имали и най-мал- ко понятие, че са възможни, камо ли пък, че са ги желали. Напротив, ако само биха знаели какви ще бъдат тези последици, самите те сигурно биха се нагърбили да воюват тъкмо за да ги предотвратят.
Не по-смислени в своята цел са били и походите на Наполеон. Той отива да се сражава чак в Египет, кръстосва цяла Европа и се озовава чак в Москва, без да може да постави каквато и да било ясна и обща цел за всички тезич&ои походи, освен целта да завоюва славата на най-големия военачалник на своето време. Нито той, нито някой друг от всички тези велики пълководци би се отказал от своята лична слава, заради далечните цели на държавата си.
Естествено е, че при това положение не може да става никакво сравнение между всички тези славогонци и Мо-дун. Той би могъл да бъде сравняван само с Шъ-хуан-ди. Когато Мо-дун решил да освободи китайския император и неговата войска да си заминат невредими, той направил това с една далечна сметка. Както преди него Шъ-хуан-ди бил предпочел временно да се откаже от борбата срещу хунорите, като направи всичко, за да не ги предизвиква, а напротив, да си обезпечи един по-дълъг мир с тях, така и Мо-дун сега предпочел един по-дълъг мир с Китай, по време на който да може не само да устрои разширената вече твърде много от него хунорска държава, но също така да даде възможност на хунорския народ да увеличи своята численост. За втората цел му били необходими най-напред колкото се може повече майки и по-дълго време за спокойно отглеждане на подрастващите поколения.
Мо-дун знаел, че ако не завладее Китай, но унищожи войската му, не ще бъде никак трудно там да се набере и въоръжи една нова войска, за която многобройното и богато китайско население представлявало достатъчен източник. Също така той знаел, че не е трудно един победен и оказал се негоден китайски император да бъде заменен с друг. От друга страна, той е разбирал много добре, че страхът и ужасът, които е преживяла китайската войска в едноседмичната безнадеждна обсада, ще допринесе много повече за омаломощаването на Китай, отколкото унищожаването й. Той разбирал, че един победен, унизен и посрамен император в Китай е по-полезен за него, отколкото един нов, върху когото не би тежал лично позорът, който би се смятал за по-силен и по-умен от предшественика си и който би се стремил да докаже, че наистина е по-добър от него. Убитият на полесражението от врага император би бил само знаме за следващите поколения. Победеният и опозорен жив император бил повече във властта на своя враг, отколкото ако би се намирал в плен у него.
И в това отношение Мо-дун не се е излъгал. Гао (Лиу Бан), докато бил жив, не дръзнал вече нито да нападне, нито да не изпълни някое от условията на мира. Наистина ставало нужда на няколко пъти хунорски орди да нахлуват в Китай, за да принудят китайски областни управители и местни сановници да изпълняват техните желания и наредби, но до смъртта на Лиу Бан, а също така и по време на управлението на неговата жена след смъртта му до истинска война между хунорите и Китай не се стигнало.
Този траен мир с Китай бил нужен на Мо-дун не само за да даде възможност да се увеличи и уеднакви населението на неговата държава. Освен Китай Мо-дун имали други врагове, от които гоатсите все още стояли на върха на своето могъщество, макар и да били вече един път побеждавани от него. Тяхното местоположение било такова, че можело сериозно да застраши хунорските войски, които по някаква причина биха се видели принудени да нахлуят в Китай. Поради това, изглежда, Мо-дун е търсил само повод да нанесе ново поражение на тези свои врагове. Изглежда такъв повод скоро му се е представил и той нападнал и разбил напълно войските на гоат-си-те, като по този начин отнел всяко желание у тях за по-нататъшни борби срещу него, а изглежда още, че ги и принудил да сключат съюз с него.

След тази нова победа и над гоат-си-те хунорската държава станала вече неоспоримо най-силната и на-могъщата от всички средноазиатски държави. Тя била за времето си и най-голямата държава в света въобще. Но все пак, въпреки своето неоспоримо върховенство и своите просторни предели, империята на Мо- дун имала една слаба страна. В тези огромни предели тя била твърде слабо населена. Цялото й население, както е известно от едно преброяване, извършено по времето на сина на Мо-дун, Ки-Ок едва достигало по численост населението само на една от осемнадесетте китайски области . Естествено е вниманието на Мо-дун да е било съсредоточено главно към увеличаване броя на това население.
Но едва ли Мо-дун се е стремил само към едно безразборно числено увеличение. По всичко личи, че той е искал преди всичко населението в неговата държава да съставлява един-единен народ, а не сбирщина. Може би и с това трябва да се обясни несполуката на преговорите за женитба между него и китайската императрица Лю-хоу - вдовицата на Гао (Лиу Бан), която след съпруга си поела управлението на Китай. Тези преговори не довели до никакъв съществен резултат. В китайските летописи са запазени някои от писмата, разменени между кхан-ю Мо- дун и Лю-хоу, от които се вижда, че тази женитба съвсем не е била невъзможна. Защо Мо-дун се е отказал от нея, дали защото е предполагал, че тя няма да донесе при съществуващите условия онези последици за неговата държава, които той желаел, а по-скоро обратните, или по-други причини, между които може да са били от значение и отвратителните лични качества на Лю-хоу, остава неизвестно .
След тези преговори до смъртта на китайската императрица Лю-хоу (умряла към края на 179 г. пр. Хр.) не се знае почти нищо друго за делата на Мо-дун, освен това че китайците редовно плащали своя годишен данък, но въпреки това хунорски конни части правели от време на време своите набези в крайграничните китайски области. След смъртта на Лю-хоу китайският престол, както е известно, бил зает от Вън-ди. Изглежда на Вън-ди са се видели твърде тежки условията на мира с хунорите, и той е позволил на някои свои гранични управители да не ги съблюдават напълно и точно.
В китайските летописи е избегнато да се отбележи кои именно условия крайграничните китайски сановници не са съблюдавали. Като последствие от заповеgume, които сам китайският император се принудил да издаде, обаче личи, че в китайските погранични фбласти са били допускани да преминават и да се установяват в Китай хунори - било като преселници, било като бегълци. Това поведение на Китай, противоречащо на договора, принудило Мо-дун да навлезе с войските си в северните крайгранични китайски области, където заловил и обезглавил китайските първенци, сановници и чиновници, разрушил много селища, отвел със себе си добитък, част от населението и много млади девици.
До истинска война наистина не се стигнало, защото младият китайски император не се решавал да излезе срещу Мо-дун. Той се задоволил само да изпрати пратеници до него, чрез които се оплакал от нападенията на хунорите, които според неговото разбиране не били съгласни с установения между двете страни мир. Но, изглежда, в същото време той е подбуждал гоат-си-те за враждебни действия срещу хунорите, защото Мо-дун, преди да намери за нужно да отговори по някакъв начин на оплакванията на китайския император, хвърлил войските си срещу гоат-си-те, които били отново жестоко бити и поразени, като една част от тях били принудени да се изселят.
Но Мо-дун не се задоволил само с победата си над гоат-си-те. Като свършил с тях, той продължил на запад, победил и завладял множество малки държавици, които по онова време заемали Таримската котловина - старата прародина на хунорите. След това подчинил голямото и силно племе о-сун (също у-сун, станало после известно под името алани, а сега под името осетини все още се намират остатъци от него край Кавказ), което също било враждебно на хунорската държава и в съюзни отношения с Китай. По-късно той покорил и присъединил хунорското племе о-кут - прадедите на по-сетнешните уйгури. Докъде на запад са се разпрострели завоеванията на Мо-дун, китайските летописи не съобщават. Твърде вероятно е обаче неговите войски да са завладели и земите северно и западно от Каспийско море до Кавказ, чак до бреговете на река Дон.
На едно второ оплакване на китайския император Мо-дун, след като привършил вече големите си завоевания на запад, о1пговорил писмено. Китайските летописи предават съдържанието на това писмо. Разбира се, не можем да знаем дали така предаденото съдържание на писмото отговаря на истинското и дали то не е твърде много изменено в запазване на накърненото достойнство на Китай и на неговия император. Но въпреки това, така както е предадено, писмото все пак ще съдържа до голяма степен главните мисли на Мо-дун и затова заслужава да бъде споменато тук. Според китайския летопис „Шъ-дзи" то гласяло:
„Великият кхан-ю на хунорите, когото Небето е поставило на престола, се осведомява най-почтително при Хан дали той е свободен от грижи.
По-рано Хан бе преговарял с мене за лични и приятелски отношения. Аз претеглих мислите на писмото му, почувствах се съгласен с тях и бях доволен.
Тогава обаче сановниците на Хан в пограничните области на десния (ми) каб- хан (то-ци крал) се отнесли неприлично и обидно. Този (кавхан), без да ме попита, позволил на Хо-Ги-Ло-Хо, Лан-Шъ и на други (някои) да се противопоставят срещу това (обидно държане), както съответства, на чиновниците на Хан. Така договорът между нас двамата владетели бе нарушен; в техните братски отношения се появи една пукнатина.
Наново получих едно писмо от Хан, в което (ми) се оплаква. Аз изпратих пратеници с писмен отговор, но те не са се върнали и съшо така не са дошли (други) пратеници тук от Хан.
По тези причини (помислих си) Хан не ще да ми е приятелски разположен. Съдената (ми) държава не е повече съюзна с мен. Затова аз наказах десния кавхан (то-ци крал), който въз основа на лошото държане на висши сановници (на Хан) унищожи нашия договор с това, че му възложих да нападне на запад гоатсите и да ги победи.
Чрез благословията на Небето боеспособността на военачалниците и войниците ми и силата на моите превъзходни коне той срази гоат-си-те, всичко там изкла, смаза и подчини. След това подчини и (племената) лоу-лан, о-сун и о-кутс (други) двадесет и шест прилежащи държави.
Всички тези са така (по този начин) превърнати на хунори и народите, които опъват лък, са сега (вече) обединени в едно семейство (род).
Понеже земите на север сега са твърдо в моята власт, искам да оставя оръжието, (искам) да дам почивка и спокойствие на пълководците и войските си, да по- охраня конете си, затова, за да отстраня нашите недоразумения и да възобновя някогашния договор, така че населението в пограничните области да получи спокойствието, което отговаря на настъпването на старостта, (искам) да бъде дадена възможност на младежта да израсне, а на възрастните и старците дa могат да останат на родния си праг, така ие да живее поколение след поколение в мир и радост.
Не съм получил нищо от Хан върху това и изпратих поради това Си Ъ-циен, един интендант на вътрешния двор, да ти предаде почтително на тебе това писмо.
Аз желая да ти предложа една камила, два ездитни коня и две впрегатни четворки за твоите коли.
Ако Хан би желал моите хунори да не наближават укрепените му граници, то (нека) той да успокои своите сановници и хората си, които и най-далечр живеят, и да заповяда, моето посолство щом пристигне, веднага да бъде препратено. В течение на шестия месец ще бъде в областта на Син-Бонг" (Лонг?) (Де Гроот, с. 76, 77).
Независимо как е предадено писмото на Мо-дун - дали вярно или изопачено, независимо и от това, с какви устни обяснения е било придружено то, китайският император във всеки случай много добре е разбрал неговия истински смисъл. Той се видял принуден веднага да отговори на Мо-дун, че с радост приема съгласието му за възобновяване на стария договор за мир, като се ползва от случая да го помоли да не налага повече „наказания" на десния си кавхан. Той също така изпратил многобройни и скъпи подаръци на Мо-дун извън договорния данък, постарал се незабавно да улесни връщането на неговото посолство и дал всичките необходими заповеди на своите крайгранични чиновници за строго съблюдаване на договора за мир.
Китайският император разбрал добре, че всяко нарушение на договора носи не само нещастие и разорение на неговата страна, но и, което било още по-лошо, пълно унищожение на китайските съюзници, спечелвани с цената на много жертви от страна на Китай. Поради това до края на живота си Мо-дун, който починал недълго след това, през 174 г. пр. Хр., китайският император не се решил да направи нищо, което да възбуди дори само подозренията на хунорите, че се готви било да наруши договора, било да се отнася небрежно към неговото изпълнение.


ПО ВРЕМЕТО на кхан-ю Мо-дун хунорската държава достигнала почти най-голямото си разширение. Наистина и неговият син Ки-Ок завоювал още няколко области, обширни сами по себе си, но нищожни, в сравнение с грамадните размери на тогавашната Хунорска империя, поради което не променили чувствително пределите на държавата. По територия хунорската държава по онова време била най-голямата световна държава. Нейните източни граници се миели от водите на Великият океан, южните се простирали на някои места на юг от река Хуан-хъ, а другаде хребета на Алтъндаг и Кунлун, през Памир и през Западен Туркестан далеч на запад към бреговете на Каспийско и Черно море. Твърде вероятно е и земите северно от Казказ да са се намирали под владичеството на хунорската държава.

[Йордан_13]

Във всеки случай западната граница е била най-малко до бреговете на реките Дон и Волга. На север Хунорската империя граничела с непроходимите тогава сибирски лесове и тундри.
Кхан-ю Мо-дун е най-великият от всички царе, които хунорските племена са дали не само дотогава, но и впоследствие. Много царе водят началото си от хунорски родове и мнозина от тях прославили своето име и името на родовете и племената, от които произхождали. Царете на корейската държава, царете на няколкото по-късно образувани в Централна Азия държави са били от хунорски произход. Мнозина от тях са се прославили с големи походи и с невероятни военни подвизи, други са успели да създадат големи и силни държави, каквито са били държавите на уйгурите, на аварите (жуан-жуан), на туриите и на монголите.
Особено монголите са извършили най-блестяшите и непознати по своя размер в историята нито преди това, нито след тях походи и завоевания. Ордите на Чингиз кхан са пребродили почти цяла Азия, подчинявайки я напълно на волята на своя господар: от бреговете на Тися до Индийския океан, до Персийския залив и до Средиземно море. Но me не се спрели на границите на Азия. След като преминали цяла Русия, достигнали до Централна Европа и никой не знае дали не биха покорили и цяла Европа въобще, ако неочакваната смърт на Чингиз кхан не е станала причина незабавно да се оттеглят.
Велики и учудващи са и походите на Кубилай кхан, и на Могул кхан, но въпреки славата, която тези велики потомци на хунорите са достигнали, никой нито преди, нито след Мо-дун може да се мери и да се сравнява с него по величие. С Мо- дун не може да бъде сравняван въобще никой от познатите в световната история царе, освен китайския император Шъ-хуан-ди. Наистина твърде много общо има между Мо-дун и Шъ-хуан-ди, колкото и наглед външните условия и обстоятелствата да са били различни, колкото и последиците от делата на единия и на другия да се различават помежду си.
Както и Шъ-хуан-ди, така и Мо-дун си поставят една велика, почти еднаква и почти еднакво непостижима задача. Пречките, които среща и единият, и другият, се намират не в средствата, с които са разполагали, а единствено в недостатъчния ръст на народите, за бъдещето на които са се борили. Шъ-хуан-ди имал грамаден многочислен народ, най-многочисления от всички народи на земното кълбо, който със своята многобройност би представлявал най-широката възможна основа за една могъща и единна държава. Това обаче бил народ политически недорасъл, без самосъзнание, без народностно чувство и без всякакви държавнически разбирания. Мо-дун, напротив, имал за основа на своята държава един сам по себе си напълно съзнаващ се и горд със своя произход народ, един истински господарски народ със силно развито държавническо чувство, с велик и непобедим дух, народ от бойци, създаден като че ли не само да брани своята собствена свобода, но и да господства над всички по населената Земя.Но въпреки всичко това все пак бил един твърде малочислен народ.
Шъ-хуан-ди, както ни е известно, успял външно да обедини Китай в единна държава и да й даде толкова здраво устройство, че да може да устои в течение на цели две хилядолетия на всички удари, на които е била изложена. Но не успял да промени съзнанието на китайския народ. Мо-дун също така успял да обедини 6 една грамадна държава, която по размерите си била недостигната дотогава 6 света, и в един общ народ всички хунорски племена, пръснати по общото землище на Средна Азия. Успял освен това да подчини и няколко по-малки народи отне- хунорски произход, които населявали съседни до хунорските земи, но въпреки своите старания не успял да намери бърз способ за увеличаване броя на своя народ. Даже след няколко години на относителен мир хунорското население, въпреки големия си прираст пак оставало съвършено незначително по брой в сравнение с Китай.
И двамата велики господари не могли да предвидят, че тъкмо природата ще осуети надеждите им. Въпреки своите неуспехи в решаването на задачи, които са били вън от обсега на човешката воля, Шъ-хуан-ди и Мо-дун остават и досега най-великите господари, каквито световната история познава.
Но докато величието на Шъ-хуан-ди се дължи главно на неговите способности на учредител на държавата, величието на Мо-дун се състои не само в яснотата на неговата държавническа мисъл, но и в дълбоката мъдрост при разглеждането и решаването и на най-сложните исторически задачи на неговата държава. Той успял да предвиди неуспеха от само военното завладяване на Китай, при липсата на един народ също така многоброен като китайския. Но неговото величие се състои още и в пълното му себеотрицание и в голямото му търпение, безподобни в историята, каквито той не един път проявявал, понасяйки обиди, правейки лични жертви и отказвайки се от заслужената лична слава само в името на бъдещето на своя народ и на своята държава.