Великият Щутград, Ситово, България

Уникалното изделия от кост, намерено на Щут - амулет, част от гердан или нещо подобно, по-малко вероятно - кост за гадаене. Дупките в двата края на костта са пробити в две разлини но взаимнопресичащи се кръстовидно равнини







Обработката на костта отгоре





От другата страна единия край се е отчупил, но си личи,ч е начина на обработка е същия.

Символ от централната част на Щут

http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...44/P1040789.JPG

в съпоставка със сходни нему символи







Според Чифин (Сичин), това е символ на Нибиру (планетата на кръстопътя)

Всякакви възможни аналогии сме правили на надписа от Щутград, край село Ситово с други подобни нему. Недълго, след като публикация във Виртуалния музей говореше, че надписът вероятно е от 6500 г. пр. хр. и че около него са намерили керамика от групата Винча (нещо, което не може да се потвърди на терен, поне засега, около самата камера на надписа), дойде и книгата на Васил Николов "Неолитни култови масички", в която на една от масичките от района на Сапарева баня (Кременик-Българачево), от късния неолит се виждат абсолютно същите знаци, като тези от Ситовския надпис, както и начин на изписване. Това потвърждава това, което винаги сме твърдяли, че надписът не е от времето на античността, а от времената на дълбоката праистория. Важното, което трябва да се отбележи е, че късния неолит(6500-5700 пр. хр.) търпи своя разцвет, най-бурно и продължително развитие именно в Тракия, където създава своя собствена доста богата и самобитна култура. Тази култура се превръща в нейна емблема и оригинален белег. Археологическите изследвания показват, че през късния неолит, най-гъсто са заселени Горнотракийската низина и северните поли на Родопите, т.е. областта, в която се намира Щутград и своеобразния скален надпис. Именно слабите проучвания на този период от страна на нашата наука не са дали възможност надписът от Щутград, село Ситово да бъде припознат като неин най-ярък израз и символ и да се стигне до безобразието и небивалицата, той да бъде обявен за природен феномен.







Вътрешната част на Ситовският надпис

ВЕЛИКИЯТ ЩУТГРАД- ОКОЛНОСТИ

СИТОВСКАТА ПРОМУШВАЧКА И ЖУВАЧНАТА СКАЛА

Всички снимки в 2 страници тук

http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...lbum=341&page=1

(Някои от снимките се обърнаха при качването, не знам защо, затова трябва да ги свалите и завъртите, ако имате интерес. Обърнаха се и тези, на които е снимана Промушвачката)

Светилището е част от култовият комплекс "Бухльова дупка", намираща се непосредствено до реката и асфалтовият път, в източната част на подстъпа към Щутград. Скалите с промушвачката се намират право срещу самата "Бухльова дупка", от другата страна на пътя в източна посока. Сложно е качването до тях, тъй като от асфалтовият път няма много удобни места, от които човек може да се покатери на ската. А самия преход до тях е сред джунгла от дървета и камъни. Надпис на една от скалите с дата 1930 г., ни подсказва, че може би, това място не е посещавано от човешки крак вече цели 83 години. Интерес представлява "Жувачната скала", наречена от нас условно така , поради това, че основата и е от "жувак" (бял, демек жив камък). До нея се намира скална халка с изсечен скулптурно образ под нея. Малко по-нататък по скалната редица се стига до "промушвачката", която е уникална с това, че От самата масивна скала, тръгва дъговиден скален блок, съставен от отделни каменни блокове, чийто край стига до земята. Така се оформя отворът на промушвачката. Тя би била сметната за естествено природно обраувание, ако недалече от нея в югоизточна посока, не бе открита скала, чийто зикуратно оформен връх представлява скална площадка, върху която е изсечена звездна карта. Това е поредната звездна карта, която откриваме в района. Площадката със звездната карта гледа право срещу Бухльова дупка откъм изток и скалният проход, стигащ от нея до реката. Картата се състои от голяма шарапана (култово кладенче) в единия и край с още две по-малки кръгли дупки по края на скалната площадка, а между тях и около тях и във вътрешното пространство на площадката - множество други такива с различни размери. Срещу площадката с картата, от другата страна на реката, на самата “Бухльова дупка” е оформен гигантски женски образ. Връзката между скалната площадка със звездната карта, женският образ (Великата Майка) и самата “Бухльова дупка” е несъмнена. Още повече, че откъм юг/югоизток, скалата със скалната площадка на върха представлява първичен мъжки образ. Наличието на тази огромна женска фигура на самата Бухльова дупка, която може ясно да бъде видяна като такава само от източната посока, разкрива вече смисъла на това наименование “Бухльова”. То не идва от това, че там просто е живял бухал. Бухалът и совата са нощни птици, символи на нощта и мрака, непонасящи дневната светлина и като такива (символи) имат двойствено значение, както позитивно, така и негативно. Едно обаче е ясно, совата е свързана с Атина Палада (Балада), тя е нейна свещена птица и женския скален образ на самата Бухльова дупка, най-вероятно изобразява аспекта на Великата Майка (Богинята Майка) като даряваща знание, мъдрост и благодатта произтичаща от тях. Защото и бухалът и совата могат да виждат в тъмното, а тъмното, това е мрака на материята, през които трябва да мине човешкия ум и човешката душа в пътя към светлината на Духа (Деня). Ето защо те символизират и Дуат – царството на залязващото Слънце, спускащо се зад хоризонта и често свързвано с царството на мъртвите и смъртта, което обяснява и отрицателните характеристики на тези две птици в различните народи. И въпреки тях, бухалът трябва да се смята за водач на човешката душа в мрака на материалният свят. В Китай, обаче бухалът има един много интересен аспект, който го доближава до Едиповото начало (той там е смятан за отце и майкоубиец, както Едип, който убива баща си, жени се за майка си, която впоследствие се самоубива). Символизира мъжката Ян (понякога в нейните крайности), която се проявява при лятното слънцестоене и се свързва с огъня, светкавицата, ковачеството и лятната суша. В ръката на Богинята обаче, крайностите на Ян се уравновясяват, а календарните аспекти на култовият комплекс “Бухльова дупка” постепенно се разкриват. Тук ясновиждането на Бухала в мрака преминава в пророчество и съновидение, сънуването започва да носи знание, защото когато материята е упоена от съня (Хипнос), духът е свободен да шества в Божествените светове на Всемира. Прекосяваме мислено реката и преминаваме към другата страна , където е скалната промушвачка. Още на първите скали над пътя почти една до друга стоят скали, в които имаме две змиевидни изображения – едното е на излизаща нагоре змия, а другото, на змия, връщаща се в земята ( в дупката си). Това е светилището на Дионис Загрей (Асар/Озирис). Когато змията излиза нагоре, силата на Слънцето нараства и това е Дионис Сабазий по простичко наричан “дневен Дионис”, свързан с началото на пролетта и лятото, господар на змиите-чувачки, а когато змията слиза надолу, както е в другото скално изображение (там тя е и по-дебела, но по-къса), силата на Слънцето намалява и идва есенно-зимният период. Това е Дионис Загрей ( наричан още “рогатата змия). Това са и две основни концепции на движението на огнената сила вътре в човека, но сега няма да засягаме този въпрос. Зевс в образа на змей (змия) се съвкуплява с Персефона и от този брак се ражда Дионис (Асар/Озирис). Скалната промушвачка срещу Бухльова дупка, както и на други места из България е вид змейова дупка и вероятно неин стопан е змията. Когато тя премине през нея си съблича кожата и това е част от метаморфозите на идеята за прераждането и обновяването. Всяка смърт е съпроводена с едно ново раждане и възраждане, един вид прехождане от едно измерение на времепространството в друго. Именно затова е служила тя, “промушвачката” – за преход между измеренията и пътуване във времепространството, смяна на формата. Нещо много характерно за нощния Загрей преди да бъде разкъсан от титаните. Дори самото превръщение на нощния Загрей в дневен Сабазий е преход между световете съпроводен със смяна на енергиите и състоянието. Нощният Дионис Загрей се символизира с огнената змия, а в Китай Огнения Дракон често се смесва с образа на Бухала. Виждаме как енергията преминава ту от едната, ту от другата страна на скалните масиви от двете страни на реката и циркулира динамично между мъжкото и женското начало, изпридайки ги в една обща тъкан. Тогава разбираме защо е необходим Бухала в един извънпланетарен аспект – да ни преведе през мрака на космичното пространство, между неговите измерения, там, където сетивата на ума са са безсилни да дадът ориентир. Скалата със скалната площадка и звездната карта е ясно, че това е образа на нощния Дионис, чиято най-висша същност Орфей изразява в своя “Химн за Дионис”: “ Славя аз шумният бог Дионис, вседържецът земен с бичи рога, избавител, господар на звездите...” . Виждаме как с едно изречение Орфей създава една съвсем нова представа за Дионис, не земната, а небесната представа за него – господар на звездите. Представа, която никой никога не споменава, всички се занимават с близките до всекидневието и състоянието на човека представи за него. Затова неслучайно звездното небе изсечено върху темето на скалата и скалният образ, който го олицетворява ( срещу Бухльова дупка) изразява най-висшата, космична представа за него. Разкъсването на Загрей от титаните е кулминацията на вселенският сътворителен процес. Макрокосмичната цялост неделима и вечна се разтила в безброй микроелементи, в които е душата на Бога, за да бъдат и същевременно не е, за да имат те своя собствен път на развитие. Всяка звезда има своята индивидуалност, но тя е индивидуалност, която е в общото тяло на Бога и не съществува извън него. Така се създава микрокосмоса, така се създават звездите, които са душите на раждащите се и душите на починалите, които се завръщат в общата божествена цялост. Загрей е “великият ловец”. Кой може да обясни какво точно е ловувал той? Тази негова тайна е останала втъкана в християнството по един много изящен начин: “И рече им Исус: Вървете след Мене, и Аз ще ви направя да станете ловци на човеци. И те веднага оставиха мрежите и отидоха ...”. Това е древният Загрей. Затова в онова ново сътворение от пепелта на титаните и неговата кръв се слага началото на човека, какъвто го познаваме днес. Това, което ще остане чисто и небесно в него ще бъде Сърцето. То ще бъде спасено и изведено от сътворителният процес и материалният свят от Атина Палада, и върнато при Зевс, за да стане Слънце – вседържител на еволюцията на боговете и хората. Така от мрака на невежеството човешката душа възлиза към светлината на Деня.

A това са клипове от Щутград на наши приятели от София, които бяха там около 24 май

http://www.youtube.com/watch?v=BGvU-FC0NTo

http://youtu.be/GhLtehB9r5E

http://youtu.be/9kYyJHOwwv4

Щутград - Утробата (12 снимки)

http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...s.php?album=343

Това е поредното утробно изсичане в района на светилището, но е най-ясно и недвусмислено. Намира се в централно-източната част на Щутград с ориентация на изток. Пред него има слабо запазени видими следи от сух градеж, остатък най-вероятно от храм илки капище. Няма да се учудя, ако от Утробата е извирала вода в древността. Открита бе при поредната ни разходка по скалните тераси в Източната част на масива. Към това трябва да прибавим поне още 2 ясно изразени скални антрoпоморфни лица/профили и още едно утробно изсичане при св. Никола, което представлява скален процеп с тесен коридор, на чиято лява страна са изсечени 5 дупки разположени в редица. Процепът гледа на Запад. А на дясната страна на коридора са изсечени "чифт очи".

СИТОВСКИЯТ НАДПИС

Намира се в близост до родопското село Ситово, отстоящо на 35 км от гр. Пловдив, на 2 км от табелата на селото в посока разклона за Лилково и водосбора на Две ряки (или обратно), в източната половина на Щутградския скален масив, която е разсечена от ситовската Крива ряка, на две части (намиращи се съответно от ляво и отдяснона асфалтовият път за селото). Към него съвсем наскоро бе сложена указатена табела от община Родопи в близост до самият асфалтов път, а най-трудният и стръмен участък от пътеката към него бе терасирана със каменни стъпала от настоящият кметски наместник на селото Димитър Насков.
Самият надпис се намира под скална козирка (а не пещера,както пише в някои напътствия), образуваща своеобразна скална камера, на скала,която по нищо не се отличава от подобните й в околността. Това е най-добре запазеният скален надпис на територията на България и е национално съкровище, въпреки, че и до днес няма статут на национален паметник на културата, поради непризнаването му за надпис от някои научни среди по времето на комунизма.
Граничещите в близост с него местности са Ласкар, Радòвица ( с ударение на “о”) и Усторец.
Историята на откриването му за света и научната общност е известна – през 1928 г., група дървари от българомохамедански произход режейки дърва в околността го виждат, но не казват на никого, смятайки, че ако го разчетат, ще открият скрито имане. И понеже не могли да разберат нищо от знаците, споделили своята тайна с учителя от село Ситово, Ангел Божинов, който пише на Александър Пеев. Пеев съвместно с няколко души членове на Пловдивското археологическо дружество, се запознава на място с надписа и снема през 1928/29 г., и първото му копие.
Оттам насетне надписа се превръща в истинска, неразрешимазагадка за научните среди и дори се употребява като “доказателство” за процесуално обвинение в държавна измяна на Александър Пеев,(който е с комунистически убеждения), вследствие, на което той е разстрелян.
По нататъшните експедиции правени от научните среди по времето на комунизма напълно отхвърлят възможността надписа да е дело на човешка ръка и го обявяват за “игра на природата”, каквото той по никакъв начин не може да бъде. През това време се прави опит надписа да бъде разчетен през доктрината за славянският произход на българите, разбира се, абсолютно неуспешно. Това го хвърля в тотална забрава от страна на науката и всява пренебрежително и дори подигравателно отношение към него от обикновените хора. Демокрацията не възобновява интереса към надписа от официалните научни среди в България, но поражда истински научен подем в неформалните среди на науката, в които изследователи като Димитър Чиликов, Камен Каменов, и др. от град Пловдив,обединени в научното звено “Корени”, правят първите нови опити за неговото разчитане и през 1994 г., провеждат експедиция в околностите му, с която откриват голямото скално светилище, представляващо уникален скален портал (срещу надписа, в северна посока),съпроводено с редица скални антропоморфни изображения и знаци (потвърдени през 2006-та година), което категорично отхвърля наложената по времето на комунизма идея за неговият естествен произход. Тези категорични доказателства, обаче, са подминати с пълно мълчание от научните среди дори до днес (2013 г.), а директорът на Пловдивският музей, Кисьов, прави опит в интервю да затвърди идеята за неговият естествен произход.
Научното сътрудничество между Димитър Чиликов и немският учен Валтер Папст, прави първият голям пробив в разчитането на Ситовският надпис. Това сътрудничество поражда две разчитания на надписа, едно от страна на Димитър Чиликов, второто от страна на Валтер Папст, който го публикува в книгата си “Дървото на боговете” (изд. Литера Прима), а Димитър Чиликов в много свои трудове и статии в редица вестници и списания (вж. например
"Коридор към отвъдното , разкрит в Ситовския Балкан,в-к“Вести”; “Не само Ной е преживял Потопа, разкрива Ситовското скално светилище”; " За "Фланкираният епсилон" и Ситовският надпис" )

Следващият изследовател опитал се да разчете надписа е старозагорският изследовател Илко Стоев, през 2000 г., публикувал разултатите си в книга. Друг изследовател направил опит да разчете надписа е Живко Войников, а последният е местният лилковски краевед Ангел Личков, публикувал резултатите от това разчитане, в книгата си “Лилково – камъни, богове, руни”.

Прегледът на всички опити за разчитане наС итовският надпис, показва, че колкото повече изследователи се опитват да го разчетат, толкова многообразни и различни резултати от разчитането има, и то такива, че между тях почти няма допирна точка.
Най-правдоподобни и вероятно най-близки до истината остават разчетките на Димитър Чиликов и немският учен Валтер Папст,тъй като се потвърждават пряко или косвено от редица артефакти открити в близките години в околностите на селото и поради смяната на методата на разчитане извършена от двамата учени - от фонетична към символно-алегорична. Докато останалите изследователи подхождат към него като към всеки традиционен надпис от недалечните исторически епохи.
Тегнещата загадъчност на надписа наложи да се направят нови експедиции в труднодостъпните и диви местности в околностите на Ситово. При някои от тях се откри подобна скална камера (както при надписа), но без надпис в района на Кукулев дол и под Рамаданов камък край Ситово, скална камера от същия вид и с изгладен под нея скален фриз, но без надпис върху него, в местността Царева ливада (под Топ кория, западно от Щутград) (виж.http://www.voininatangra.org/modules/xcgal/albums/userpics/P5120017.JPG) , в землището на махала Брезовица и най-вече в местността Ласкар (източно от Ситовският надпис) скална камера с изгладен в нея скален фриз, върху който, по цялата дължина е налична запазена равномерно наложена глинена обмазка.

(виж. http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...DSC02844~0.JPG)

Това показва, че освен върху скала,надписи в района на Ситово са се нанасяли и върху глина, специално подготвена за целта и че вероятно в дълбоката древност Ситово е бил център на цяла писмена школа, която е имала свой собствен стил.
Големият пробив по отношение историчността на Ситовският надпис и писмените му знаци, дойде с книгата на Васил Николов "Неолитни култови масички", в коятона една от масичките от района на Сапарева баня (Кременик-Българачево), откъсния неолит(6500-5700 пр. хр.) се виждат абсолютно същите знаци, като тези от Ситовския надпис, както и начин на изписване.
Това потвърждава становището, което допуснахме при нашите местни изследвания, че надписът не е от времето на античността, желязната или бронзова епоха, в които научните среди постулират наличието на “племенните групи на траките”, а от времената на дълбоката праистория, която е като “тъмна Индия” за съвременната научна мисъл. Така надписа от “игра на природата” се превръща в праисторически скален надпис и добива световно, а не просто национално значение.
Знаците от него са “протописменост”, а не писменост, което обяснява невъзможността на научните среди да го идентифицират и аналогизират с познати писмени системи на древните народи от историята и по този начин да го дешифрират. Ситовският надпис като протописменост е една базова матрица, в която могат да се намерят начатъците на много писмени системи, (едни, от които са египетската йероглифна и скандинавският футарк), но той сам по себе си, не е никоя от тях, защото отразява съвсем други, много по-древни разбирания.
Важното, което трябва да се отбележи е, че късния неолит(6500-5700 пр. хр.) търпи своя разцвет, най-бурно и продължително развитие именно в Тракия, където създава своя собствена доста богата и самобитна култура. Тази култура се превръща в нейна емблема и оригинален белег. Археологическите изследвания показват, че през късния неолит, най-гъсто сазаселени Горнотракийската низина и северните поли на Родопите, т.е. областта, в която се намира Щутград и своеобразния скален надпис. Именно слабите проучвания на този период от страна на нашата наука не са дали възможност надписът от Щутград, село Ситово да бъде припознат като неин най-ярък израз и символ и да се стигне до безобразието и небивалицата, той да бъде обявен за природен феномен. В това отношение той се явява предтеча на писмените системи от каменно-медната епоха (енеолит, халколит) от Тартария,Градешница, Караново и дори Винча, добили огромна популярност в научните средии по света. А това преобръща с главата надолу някои основни постановки на науката относно праисторическият период на човека.
В това отношение трябва да отдадем дължимото и на статията в списание “Орбита” със заглавие “Едно мнение за произхода на Ситовският надпис” в която се допуска становището, че надписът е дело на древните и митични пеласги (беласги).
(http://romanianhistoryandculture.webs.com/pelasgians.htm)

От всичко дотук става ясно, че знаците от Ситовският надпис вече са съществували през късният неолит като една добре оформена за тогавашните разбирания писмена система (за нас – протописменост). Това ни отвежда на мисълта, че като писмена система те са възникнали много по-рано. Основания за това ни дава още един факт – липсата на керамичен материал около скалната камера на надписа, а и в района на самото скално светилище около надписа.Неписан закон е такива обекти да “гъмжат” от керамичен материал, част, от който се намира на повърхността. Но такъв в непосредствена близост липсва. Това ни дава основание, да допуснем още една смела хипотеза и да изтеглим времето на създаване на Ситовският надпис в епохата на т. нар. от науката “докерамичен неолит” (8000 — 7700 пр. хр.).

http://bg-archaeology.blogspot.com/2009/02/1.htm

като предположим, че той като писменост е възникнал някъде на границата между късния палеолит и началото на мезолита, епохи, в които според учените обществата са още безписмени, хората боравят с примитивни инструменти, а огънят току що е “открит”.
Правят впечатление вещината и хармонията, с която е изсечен Ситовският надпис – двуметровият фриз е изгладен съвършено, а знаците са изсечени равномерно на еднаква дълбочина.
Това няма как да стане с примитивните инструменти на палеолита и мезолита. Тогава или нашето твърдение не е вярно или становището на учените за тези епоха е съвършено погрешно. За да няма конфликт ще изместим точката на разглеждане на въпроса от общността на хората в онези времена, към общността на боговете. Тогава вече създатели на Ситовският надпис не са една група от хора с неизвестен инициатор, а точно определени личности сред общността на боговете и полубоговете, оставили ярка следа в човешкото културно развитие и история. Това са Прометей – титанът дал на хората, освен огънят и писмеността, Тот-Хермес,създател на писмеността, библейският Сит – създател на писмеността и неговият далечен внук и наследник Енох. Конкретизацията на създаването на Ситовският надпис в определена личност (бог или полубог), съществувала във времената преди Потопа, решава много от загадките и противоречията, които надписът създава в опитите да бъде напаснат към човешкото летоброене на историята. Той трябва да бъде отнесен към божественото време на историята, в която културата ицивилизацията на днешното човечество са наследие от една небесно-земна цивилизационна общност, възприемана оттогавашният човек на палеолита като “богове”.
Това обяснява факта защо Ситовският надпис е едно послание отправено към бъдещето. Самото му създаване, самото му планиране, конструиране и позициониране е направено така, че надписът да оцелее през всички исторически времена и да достигне времената, в които човешката цивилизация е на кръстопът, така, както онази древна цивилизационна общност на боговете е била на кръстопът и в своята критична точка по пътя на своето развитие. Затова смятам, че именно Валтер Папст и Димитър Чиликов дават най-праводоподобния прочит на посланието на Ситовският надпис. Прочитът на Валтер Папст дори засяга едно по-далечно културно-цивилизационно бъдеще на човека, ведно божествено вече време, когато ще са налични пътувания въввреме-пространството чрез наличните за целта портали в Космоса. Такъв артефакт,представящ Слънцето като Портал през който преминават космически кораби съвсем наскоро бе намерен в пирамида на маите и представен на научната общност. Той обяснява, много загадки на цикличните промени и аномалии в слънчевата активноств човешката история. Науката трябва да се освободи от своето скодоумие и тесногръдие или ще се превърне във верига, която спира човешкия възход, подобно средновековното състояние на религията, създала геоцентризма. Съвременнатанаука е на път да се окаже в положение, каквото бе средновековието на религията и да се превърне в неин съвременен образ, съхранявайки догмите си за константите на физичните величини и редица други нейни основополагащи концепции.
Ситовската писменна школа не изгаря като метеор в Небето. Тя оставя първом своите следи в Родопите и след това в останалите части на днешната територия на България и Балканския полуостров, като следа от нея се намери дори в Южен Казахстан. В Родопите надпис с абсолютно същите знаци като Ситовския е съществувал преди около 40 години в махала Надарци, село Кремено, край град Смолян. Търсенето му на терен не се увенча с успех и от него има само една черно-бяла снимка. (виж. http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...s.jpg)Съобщение за сходен надпис като Ситовският има на скалното светилище на връх Вишеград в Сакар планина, но за съжаление не разполагаме със снимков материал от него. Наличието на сходни надписи като Ситовският на територията на Сакар планина, не бива да ни учудва. Там отново имаме две села, построени едно до друго – Ситово и Лалково, което говори, че в древни времена от района на Щутград най-вероятно е имало голямо преселение в посока Мала Азия. Следващото съобщение за надпис сходен със Ситовският е от калните бани в град Совата, Трансвилвания, Румъния. Името на този град много напомня на родопската дума “суват”, която освен лятно пасище на планина се употребява и за извор, който освен практични има и своите свещени функции.Последното съобщение за надпис като Ситовският идва от Южен Казахстан, (виж. http://kronk.spb.ru/library/rogozhinsky-ae-2010.htm) и http://kronk.spb.ru/img/rogozhinsky-ae-2010-2.jpg
Както се вижда от снимковият материал надписът отъ светилището Кемер (най-вероятно от гимери/кимери) е сходен на Ситовският, катоначин на направа и изписване – огладен скален фриз, върху който са нанесени съответните знаци, но писмените знаци вече са от по-близки до човешкотовреме на историята. Те са една развила се традиция извън границите на Балканският полуостров.
Сходен на Ситовският надпис е открит и в село Крушево, Демир Хисарско, днес в Гърция

(Виж. http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...isKrushevo.jpg)

И сега да се върнем на територията на днешна България, където развитието на Ситовската писмена школа е най-устойчиво и най-широко разпространено в изначалния вид на писмената традиция. Варненският музей съдържа над 300 съда (!) от т. нар.“старобългарска керамика” с надписи върху тях като Ситовският

(Виж. http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...ki%20muzej.jpg)

Академик В. Миков, публикува статия в списание “Известия на археологичексият институт, през 1928/1929, (когато става известен и Ситовският надпис), в която статия са показани скални изображения от България, абсолютно аналогични на Ситовските

(Виж. http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...ki%20muzej.jpg)

Голямата изненада идва от Людмила Дончева, която открива в Плиска колона със знаци от западната крепостна стена и я публикува в сп.“Векове” през 1977 г.
(Виж. http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...a%20Pliska.jpg)

Йордан Заимов през 1983 г., в списание “Български език”, кн.4, стр. 290 публикува надпис от глинен фрагмент от Първомай (!) който изглежда така

(виж. http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...20Pxrvomaj.jpg)

Казимир Попконстантинов в сп. “Векове”, 1980 г.., кн. 4,стр. 26, издава студия “Два старобългарски надписа от Преслав (!)
Знаците отново съответстват на Ситовските.

(Виж. http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...%20Preslav.jpg)


Най-накрая трябва да отбележим, че Ситовският надпис има исвоята скрита част. Фризът му продължава в скалната цепнатина, оттам, където 40 см от него са се изгубили при рушенето на скалата във времената. Този фриз под скалата също има своите знаци и за първи път копие от него е снето от Александър Пеев. Успешно фотокопие на тази вътрешна част с много усилия успяхме да направим през 2006-2007-ма година. Нищо повече на този етап не може да се каже за вътрешната,скритата част на надписа, под скалата, освен, че нарочно е направен така. Пред тази част на надписа по един невероятен за днешните представи начин е поставена огромна втора скала, която скрива една част от фриза със знаците - да не е достъпен за всеки, а само за онзи, който може да отвори скалата.
http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...20ot%20Peev.jpg

Фотокопиетона вътрешната част направено от нас през 2006/2007-ма година


http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...nena_merged.jpg

http://www.voininatangra.org/modules/xcgal..._merged%201.jpg

Само да добавя едно съобщение от 10 юли, което е напълно в тон с темата


http://btvnews.bg/svetut/arheolozi-sa-otkr...000-godini.html

Археолози са открили непозната досега първобитна писменост отпреди 5 000 години

http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...tcom&cat=&pos=0

http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...tcom&cat=&pos=0

Не, ето тук, в албума "Небесното Ситово" съм публикувал тоя артефакт

http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...s.php?album=328

Ще го извадя в отделна тема, защото е важен.

"Квачката с пилетата", Щутград, с. Ситово

https://www.facebook.com/media/set/?set=a.7...46172503&type=1

Когато външен човек посети селото и запита какви забележителности може да посети, ситовци почват да му изброяват: Аязмото, Надписа, Крива река, Щут с Квачката с Пиленцата... И тръгва човека към Щутград надъхан с надеждата да види това чудо – Квачката с Пилетата, въображението му работи, митични легенди обземат съзнанието му. Разочарованието, обаче го обзема много бързо, когато се озове среди голи скали, обрасли с храсти и дървета и почти нищо интересно, което да отговори на очакванията му. Сред известно време щуране и търсене из тях, той си казва: ‘Майната му” и си тръгва. Така ‘Квачката с пилетата” на Щут се превръща от мистика в мит. Тя днес е един истински мит, защото всички в село Ситово, когато сочат Щут говорят за нея, но никой не знае къде е, нито иска да ви заведе, нито може да си спомни, понеже повечето от по-възрастните са я виждали като малки. С времето спомените им избледняват.
Най-интересното е, че за разположението и характера на това скално изсичане се чуват различни описания и мнения, което навежда на мисълта, че на Щут са съществували няколко скални изсичания със сходен характер, които са били наричани “Квачка с пилета”. Нашите изследвания с годините установиха точно това, като добавиха, още няколко такива изсичания, които могат да бъдат квалифицирани като “Квачка с пилета”, а под скалният масив “Св. Никола”, бе регистрирана цяла скална скулптура на Квачка (Вж. Квачката http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...PA150135-2.jpg; Пилето http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...DSC09073-2.jpg; Яйцето http://www.voininatangra.org/modules/xcgal.../P9240182-2.jpg )
Скалното изсичане, което част от ситовци именуват “Квачка с пилета” е това
Квачката-графика направена по спомен (https://scontent-b-ams.xx.fbcdn.net/hphotos-frc3/t1.0-9/265085_178020262258471_4991290_n.jpg )
Сходно изсичане върху надгробен паметник в Босна и Херцеговина (
https://scontent-a-ams.xx.fbcdn.net/hphotos...79_642661_n.jpg )

За него е споменавано в много интервюта давани за медиите от различни кметски наместници (Примерно “Златотърсачите унищожили каменното образование на квачка с пиленца, змия и стрелки, които сочели към Ситовския надпис - другата голяма забележителност на родопското село.” http://www.marica.bg/врата-към-космоса-меж...-news33763.html )

Задължително е да отбележим, че това неименование ‘Квачка с пилета”, съществува в почти всяко едно населено място в България, където са съхранени най-различни култови изсичания от древността, като днес те са считани най-вече за иманярски знак, поради, което често биват унищожавани и по този начин се ликвидира безценна информация за нашето древно минало. Няма да коментирам акъла на иманярите, ще кажа само, че техните актове на унищожение на такива знаци са углавно престъпление срещу бъдещето на нацията. Затова, често се случва, когато в някое село попитате за съответната “квачка с пилета”, най-честият отговор е: ‘Имаше, ама е унищожиха еди кои си...”, а други просто загадъчно мълчат и казват, че няма такова нещо. Те знаят къде е, но огромното недоверие към всеки новодошъл им затваря устите.
Имайки впредвид това, че повечето ситовци страдат именно от този род заболяване и неприкрити иманярски страсти ги терзаят, винаги поставям под съмнение думите им, че “квачката с пилета е унищожена”. Още повече, че когато им кажеш: “Добре де, заведи ме на мястото, да видим къде е била”, изведнъж се оказва, че не могат да си спомнят точно къде е било това място, но преди това, уверено говорят, че знаят къде е била. Тази странна и внезапна амнезия, този циркаджилък, не е никак случаен. Вероятно случая става въпрос за съвсем умишлено скриване на информация и за нищо друго.
Та въпросната “Квачка” се е схващала като карта, която указва местоположението на други култови обекти в района на Щут. Откъде е дошло това разбиране за “Квачката” при ситовци, дали е наследство от древността или е иманярска трактовка, днес не е ясно. Дали то не е придобито от легендарната хайдушка карта на района около Щут , също не е ясно, но в нея казват, се говорило за още един “римски надпис” в посока Старо село или Лилково. С една дума, не само скалното изсичане “Квачка с пилета” ще се окаже, че не е единствено в района, но и въпросният Ситовски надпис, един ден е възможно да се сдобие със свой събрат.
Надявам се, на повече откритост от тези ситовци, които знаят къде се намира “змията и ножицата”, защото тези знаци са много по-важни за нас като народ, отколкото за желанието на някой да се сдобие с имане и да бъде богат. Според думите на човек от Ситово, който живее днес в село Куклен, това изсичане се е намирало в района на каменната черквичка “св. Димитър” на Щутград, където впрочем регистрирахме поредната “Квачка с пилета” (вж. http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...cs/P1040693.JPG ).

За другата “Квачка с пилета” съм чувал от баба Райна Ракева, Славчо Божилов (лека им пръст) и Ангел Пастърмъджиев. Те не вярват на твърденията, че “Квачката е взривена”, тъй като според тях ( Славчо Божилов и Ангел Пастърмъджиев), тя се намирала на високо в нещо като пещера и невероятно било да бъде заличена. Ситовци наричат “пещери”, характерните за района скални навеси, които обаче нямат нищо общо с класическото разбиране за пещера. Така, че уточнявайте в разговорите си за какво става въпрос, когато ви казват “пещера” – за дупка в скалите или земята става въпрос или за скален навес. Както за Ситовският надпис е писано, че е в “пещера”, обаче той си е под чиста проба скален навес. Пещерата е нещо съвсем различно.
Трябва да отбележа, че този начин на култово изсичане е характерен за Родопите. В Източните Родопи, под такива скални навеси съм виждал изсечени групи от трапецовидни ниши, в Ситово – Ситовският надпис и въпросната Квачка с пилета, за която са ми свидетелствували Славчо Божилов и Ангел Пастърмъджиев. Разбира се, благодарение на спомените на Ангел Пастърмъджиев от малък, че Квачката е под скален навес, нависоко, тази Квачка, бе локализирана. Тя бе регистрирана от нас на 18.10.2008-ма година при обход, забележете в Западната част на Щут, недалече от Лилковската река и няма нищо общо с указанията на повечето ситовци, които ви пращат да я търсите някъде в централният скален масив на Щут. Единствено баба Райна Ракева правилно бе указала посоката, в която се намира тя. Когато я водихме на Щут, тя каза: “Квачката се намира оттука надолу, не се качвате на скалите по стълбичката, а продължавате наляво и надолу”. Разбира се, никой не си спомня на какво разстояние е тя. Така, че ние, преоткривайки я, през 2008-ма година, съвсем правилно я квалифицирахме като “Квачка с пилета”, но не знаехме, че това е една от търсените и знайни Квачки на Щут, а я приехме като едно ново наше откритие.
Обратът, разбира се, стана при почистването на старата пътека за Щут ( https://www.facebook.com/media/set/?set=a.7...46172503&type=1 ), където Ангел Пастърмъджиев, направи някои уточнения по своите спомени от детството за характера на това изсичане, като каза – под скална козирка, нависоко и представялва редица от дупки и една голяма дупка за Квачка, която ги води. Мене, там на скалите, нещо здраво ме жегна, имах чувството, че съм виждал това изсичане по описанието на Пастърмъджиев, но не можех да си спомня на място, за какво точно става въпрос. Още повече, че група младежи, които срещнахме на Щут, също я търсеха и питаха за нея (късметлии сте да знаете, момчета и момичета, кадемлии). Това определено ме накара да се стегна и като се прибрах вкъщи след време си прерових снимките – да, да, да! Тя е. Местоположението й, начинът на изсичане, отговарят на описанието. Ще ме извиниш, драги читателю, но радостта е хубаво нещо.
“Квачката с пиленцата’, тази, която е под скалната козирка и нависоко не е унищожена, но не е и там, където ви пращат да я търсите. За нея по-лесно се стига откъм пътя за Лилково като преминете/преджапате боси реката. Другият вариант е да се спуснете надолу от Щут, но качването след това обратно не е лесно. Намира се на голям скален масив в близост до пътя и Лилковската река, преди да се съберат с Крива река. Този скален масив е отделен от Щутския и се намира повече в местността Грохот и се вижда от пътя. Той е увенчан с един много интересен човешки скален профил с характерни антропологични черти (вж. http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...cs/PA180096.JPG ) Това е от западната страна на Щут и определено само козари навремето са го оброждали често. Този скален масив си има широка и просторна пещера (вж. http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...cs/PA180244.JPG ) и освен Квачката има още знаци, като сперматозоид (вж. http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...cs/PA180335.jpg ), (който прилича на змия), но си е чиста проба много добре илюстриран сперматозоид (бях добър по биология) и знак, който наподобява скандинавската руна “Кен” (Вж.http://www.voininatangra.org/modules/xcgal/albums/userpics/PA180324.JPG ) , който в контентекста на осмисленото , мога да определя като стрелка, указваща Квачката, тъй като върхът му сочи скалната козирка с Квачката и пилетата.
Важното, което трябва да се отбележи, за характера на това скално изсичане е, че то много прилича на шумерското отбелязване на съзвездието Плеяди върху глинени плочици отпреди 6000 години. Разбира се, “Квачката” на Щутград е доста по-примитивна като изобразяване, първом, защото е на скала и второ, най-вероятно, защото като изсичане е много по-ранно направена от шумерските, което означава, че времето на нейното изсичане, спокойно може да се изтегли още няколко хиляди години назад.
Множеството култови скални изсичания “Квачка с пилета” в района на Щутград и селата Ситово и Лилково, свидетелствуват за това, че в древността, тази птица е била тотем (http://bg.wikipedia.org/wiki/Тотем )на обитателите на района и Щутград и съвсем наскоро, разбрах, че има легенда свързана с нейното изсичане и скулптуриране в скалите на Щутград. Легендата, разказана (макар и неубедително) от днешният кметски наместник Димитър Насков, не се оказа просто изолиран местен случай и дава конкретни насоки за древната история на Щутград. Но за нея ще пишем и изследваме отделно, защото обясненията там са дълги и са много.

“Кен” (Вж.http://www.voininatangra.org/modules/xcgal/albums/userpics/PA180324.JPG )
...................................................................................................................
Лице съ вдлъбнати очи и скули, изпъкнали чувствителни вежди. Много силно присъствие. И очите ако и да ги няма, те иматъ най силно присъствие. Силно виждащи на далеко и на дълбоко.

Носътъ и веждите са стрелката. Тя не е много върховата, наподобява обърнатата на горе котва отъ Аполония. http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A4%D0%B0%...4th_century.jpg

Късометражен филм за Щутград и Ситово, който е направен на едно общодостъпно ниво, през 2013 г. Следващият филм, който ще се направи, най-вероятно няма да става за масите в селските кръчми

https://www.youtube.com/watch?v=N97RS9rnVVg

Отвратителен филм!
Кръчмарско хоро и Щута на фона на гербаджийската кметска мутра, който се опитва да прави някакви умозаключения.

Определено има интерес към Светилището, сигурно от родолюбиви пориви. Снимките от клипа са крадени от нашия сайт. На фона на сватбарската музика много им отива. Баси!