Здравейте,

рядко намирам важни материали, които заслужават обсъждане. Попаднах обаче на последните анализи на Джералд Селенте публикувани на 19 този месец и реших да преведа и споделя част от тях. Защото ако изключим възможността всичко което ни разкрива да са литературни размисли с екшън и фентъзи елементи, то в близко бъдеще ни очаква сериозно мислене.
"Сериозно мислене" :) точно така, защото болшинството рядко го правим. Наистина звучи страшно. Прочетете го и решете сами. Споделете какво мислите. Не съм превеждал всичко, но се придържам към същественото.
Не съм го и редактирал, така че сигурно ще намерите грешки.

Ето връзка към оригинала, който е в pdf формат:
http://files.e2ma.net/21873/assets/docs/tj-autumn-09.pdf
Ако ви даде някакъв вид error потърсете в Google - Celente Trends 2012. Забелязох, че в някои сайтове оригинала е изтрит, а запазен само предговора.

На кратко за Джералд Селенте:
Политически атеист. През 1980г. създава Институт за Социално-Икономически Проучвания в Америка.
Следейки глобалната икономика прави точни предвиждания за движението на световния финансов пазар и историческите следствия свързани с него.
Говори се, че е предвидил сривът на стоковата борса 1987г., колапсът на Съветския Съюз 1991г., азиатската финансова криза 1997г. Последните години постоянно критикува действята на американското правителство и предвижда невиждани за сегашното общество събития.

Историята от Бъдещето: Тенденции 2012

Есента на 2012 най-голямата възможна депресия се беше разпростряла по цялото земно кълбо. Милиарди са без работа, бездомни и отчаяни. Държави са банкрутирали, международни търговски взаимоотношения са прекратени, неописуемо високи цени, затворени граници.
Националистическите и анти-глобалистките движения са прерастнали в основни течения сред обществото. Имигрантите устроили се на запад по време на икономическия бум са обвинявани за ниското заплащане на труда, за това че отнемат местни работни места и за повишената престъпност – биват излавяни и депортирани по техните родни страни.
Въпреки различията между Голямата Депресия през 30-те и днешната „Най-голяма Депресия” приликите извикват спомени за времената преди Втората Световна Война. От Великобритания чак до Русия се чува ранното биене на военните барабани.
Китай, Виетнам, Индонезия, Сингапур – всички онези, които се бяха втурнали в нечовешкото призводство, за да угодят на ненаситните бизнес и потребителски желания – се борят за оцеляване. Индустриалните Япония, Тайван и Южна Кореа обвиняват Китай за постоянния спад на износът. Вътрешни борби и нестабилност разкъсва Югоизточна Азия.
Мексико, не отдавна желана дестинация за отдих от цяла Америка сега е не по-малко опасно място от Конго, а правителството – това което е останало от него – е също така безкрупулно. Разпрострели се по цяла Южна Америка, преврати и военни конфликти взимат надмощие. Малко нации са пощадени.
В Авганиста, Ирак и Пакистан е все същото, само годината и броят на жертвите е различен. През изминалите 11 години, от както Джордж Буш обеща да докара Осама бин Ладен в Щатите „жив или мъртъв” са постъпили повече съобщения, че някой е забелязъл някъдеЕлвис, от колкото следи от терориста. Военните призовава за още войски, пари и време. Президентът и Конгресът изцеждат хазната и жертват още животи под предтекста да пазят Америка от АлКайда .
Израело-Палестинския конфликт е в същата патова ситуация. А Иран, военно обвързан с Русия и Китай е вече член на Ядрения Клуб, с когото всички се съобразяват.
Богатите на петрол нации загубили милиарди в безрасъдно и рисковано инвестиране на богатството се опитват да се справят с местните бунтовници и спадът на приходите.
Индийското икономическо чудо е изчерпано от чудеса и отново е в условията на страна от Третия Свят. Изострените отношения с Пакистан предвещават ядрен конфликт.
Канада, Австралия и Нова Зенландия също не са в чудесна форма, но в сравнение с другите страни са райски примамливи.
Африка си е Африка. Не се е променила много. Корупция, бедност, престъпност. Деспоти и диктатори придобиват контрол и власт. Новите завоеватели се изправят срещу старите. Борба за природните богатства, които земята дава.
Малко са нациитеи жителите, които се отърваха. Видели навреме задаващите се тенденции чрез умни решения и доза късмет се възползваха от инвестиции в собствени енергийни източници.
Бизнеси учещи ни как да оцеляваме се развиват доста добре на фона на другите. „Оцеляване” продава и се е превърнало в търговска марка. По време на обтегнати международни отношения и затворени граници цената и търсенето на двойното или мултинационално гражданство се е покачила.
Но оцеляването щеше да е много повече от оръжия и консерви. Искаше се емоционална и психическа подготовка.
Реалити шоутата – „Сървайвър”, „Колонията” и др. - през 2009 почукваха от екрана на онази омагьосваща ни кутия, но тогава нямаше такъв страх от наближаващото. Дори списания като The Economist излизаха със заглавия: „After the Storm: How to make the best of the recovery.” Или: „След Бурята: Как да извлечем максимална полза от възстановяването.” Политици, финансови гурута, нобелови лауреати, които - с някои изключения - не предвидиха рецесията, сега - отново с някои изключения - излизаха със съобщения, че краят й е дошъл.
На улицата обаче нещата стояха по друг начин. За шофьорите, дърводелците, търговците, счетоводителите, ресторантьорите, колежаните и за много други нямаше възстановяване. Ниско платени работи, загуба на работни места, без успех в търсенето на нова работа - това беше действителността. Но не и в света на медиите.
Америка беше заляна с невиждана от обитателите й по размери престъпна вълна от безцеремонни политици и финансисти. Не минаваше и седмица без Вашингтон или Уол Стийт да извършат престъпление. А ако имаше публични личности с опониращи мнения, те бяха обявявани за луди и даже обвинявани от правосъдието. За всичко това се грижеше и Холивуд впрегнал всяка една стотинка от развлекателната си индустрия.
Разбира се действията на момчетата с костюмите от Уол Стрийт бяха завоалирани с думи, чието значение бе неизвестно за широката публика. Беше се случил най-големият банков обир, само че обрани бяха хората, а не банките. Банките бяха обирджиите. Хиляди страници с нови закони минаха през конгреса и бяха приети без дори да бъдат прочетени: спасителни планове, стимулиращи пакети, изплащане на задължения, купуване на задължения. Извършено бе престъпление, което беше наречено законодателство. Всички американци и техните наследници бяха нагърбени с дълговете на финансовите институции, така наречените „Незаменимите”. За взимането на това решение нямаше дебати. Какво в крайна сметка щеше да се случи ако тези финансови институци се сринат? Единствено незабавните действия можеха да предотвратят катастрофата. Но каква щеше да е тази катастрофа с която плашеха обществото?
Нищо повече от вече позната ни стратегия с всяване на страх. Икономическа версия на онази, която се използва за войната в Ирак. Предлога беше друг, но играта същата. Без място за дебати.
По време на криза всяко общество се осланя на своите лидери, вярвайки безрезервно в техните намерения и винаги изискващи незабавни действия. Без време да се мисли. През 2009 година малко хора си спомняха войната на Бил Клинтън. Фактите проговарят след време: „Kosovo’s Plight Exaggerated.”, прочетете заглавието на 1 July 1999 на USA Today. “Many of the figures used by the Clinton Administration and NATO to describe the wartime plight of Albanians in Kosovo now appear greatly exaggerated …” - „Много от използванито от администрацията на Клинтън и НАТО доказателства да опишат ситуацията на албанците в Косово се оказаха силно пеувеличени...”
Историята се повтаряше, след това дойде 11 Септември, после Авганистан и Ирак. През 2009 година президентът Обама не измени на традицията. Някои видяха на време заващите се тенденции: замразяване на чужди авоари, ограничаване на интернет свободата, затварянето на границите, арести и прочие. Скоро щяха да бъдат част от ежедневието. А когато най-лошото предстои да се случи, тези които не предприемет мерки и неса готови да рискуват те губят.
До 2012 година - геополитическите опасности, икономическия армагедон, повишението на престъпността, нарко войните, тероризма, гражданското неподчинение – щеше да има много възможности лидерите по света да играят най-страшните си козове, за да може лековерните да бъдат парализирани. А скептиците невъзможни за убеждение щяха да подлежат на драконови мерки, в случай че тръгнат да излизат извън контрол.
Най-страшният коз в ръцете на властта беше, че ако финансовите институции не бъдат подпомогнати от държавата чрез спасителни планове то системата ще рухне и животът който познаваме никога няма да бъде същият. Но щеше линаистина системата да рухне? Щеше ли цивилизацията да спре да съществува беше въпрос, чийто отговор бе оценен на сумата от 14 трилиона долара.
Ето как отговори Обама на този въпрос: „Знаете ли, ако къщата на моите съседи избухне в пламъци било то от цигара в спалнята или от неизключен котлон, моята реакция ще е да спра пожара да се разрастне и до моята къща.” След около седем месеца Бен Берненке, изпълнителния директор на Федералния Резерв, отговори аналогично на същия въпрос: „Ако имаш съсед, който пуши в леглото си или пък пали огън в къщата си и ако вие си казвате: „Не ми пука, няма да викам пожарната” – това е нормално според мен.Но ако къщите са ви дървени и са една до друга? Мисля че всички ще се съгласим с действията по потушаване на пожара. А след това ще се запитаме как да накажем съседа и какви мерки за бъдеще да предприемем това да не се повтори.”
Такова сравнение с финансовата ни система беше непростима лъжа, непоправима глупост, но медиите го изтълкуваха като мъдро и логично. Ами ако съседът ви е комарджия и загуби къщата си на залог във Вегас. Ще трябва ли целия град да плаща дълговете на съседа, за да си изплати обратно къщата. А още повече да му се дават компенсации, за да може да лети първа класа до Вегас и да играе хазарт отново?
Публиката беше свикнала с мисълта, че Федералния Резерв оперира независимо от Вашингтон и обратното, но съвпадащите отговори на двамата доказаха друго. Те бяха не две, а една и съща институция. Преди да бъде избран от Обама за министър на финансите Тимоти Гейтнър беше президент на клона на Федералния Резерв в Ню Йорк.
През 2008 година са назначени на работа 200 доктори на икономическите науки, за което Федералния Резерв похарчва 400 милиона долара за анализи. Въпреки което не успяха да видят задаващата се криза, някои от тях продължаваха да недовиждат дори след като кризата беше насъпила. Но в един момент всички те, политици, икономисти, финансисти, медиини експерти, анализатори, се обединиха в разрешаването на проблема. Който изисквашевзимането на незабавни действия, големите финансови институции - „Незаменимите” - не трябваше да се сриват. Защо ли обществото им гласува доверие и този път? Защо не ги оставихме да се сринат, какво толкова щеше да стане ако нямаше спасителни планове?
Гледайки назад от 2012г. ароганстноста и помпозността на последните изминали години бе помрачително огромна.
На 15 Септември 2008г. един от „Незаменимите” падна, това беше Леман Брадърс. Най-големия банкрут в историята на Америка, но всичко останало си продължи по старому. Слънцето все още грееше, а и храната не спря да съществува. Финансовите пазари се стабилизираха с времето.
С какво заплашваха господата с костюмите от Уол Стрийт: ще нарастне безработицата, някои бизнеси ще банкрутират, брутния вътрешен продукт ще потъне. А нима това не се случи и след техните взети мерки за сигурност?
В действителност нямаше страх, че финансовите институции могат да рухнат, това беше тактика за спечелването на още и още. Приета от обществото напълно доброволно. С парите на данъкоплатците, финансовите гиганти изкупиха конкуренцията под лозунга „Да живее свободния пазар”. А това е принцип в икономическите среди, както „Всички хора са равни” сред хората.
Това което беше втълпявано „спасете системата” подейства като лекарсто за много да осъзнаят къде е грешката. Защото „незаменимите” от „жизнено важни за да се бъдат оставени да се сринат” се превърнаха в „прекалено важни за да бъдат контролирани”. Колкото по-голяма е „скалата на икономиката” би следвало да е по-добре – висок стандарт на живот, облаги за всеки и прочие. Но на практика не беше така. Прекалено голямата икономическа организация става толкова голяма, че самата и инфраструктура да не може да я побере. Подобно на бюрокрацията, която постоянно се разраства, за да посрещне нуждите на постоянно разрастващата се бюрокрация.
Но през 2009 година малко хора осъзнаваха това. Тогава голяма част от икономистите нарекоха действията на Берненки „смела постъпка”. Но икономиката не беше спасена, а само „незаменимите”. Та кой не би се възхитил на такава постъпка – създавене на пари от нищото. Което рабо или късно щеше да доведе света до днешните събития.
Times/Таймс отбеляза „Берненке рано или късно ще трябва да прибере всичките отпуснати пари .... но официалните органи да не могат да кажат кога точно ще стане това.”. Това ”кога точно” не беше предвидено да е скоро. Федералният Резерв щеше да отпусне още пари, преди да започне да събира предишните. Още стимулиращи пакети и спасителни планове бяха предвидени за създаване. Но все някога всичко това трябваше да се прибере обратно, само че когато това време настъпи тези спасителни планове щяха да са прекалено големи, за да могат изобщо да се изтеглят от икономиката.
„Централни банки от различно места по света изразиха своите надежди в петък, че най-лошото от финансовата криза е преминало и глобалната икономика започва да се възстановявя”, написа The New York Times на 24 Август 2009г., цитирайки експерти.
„Разумно е да обявим, че най-тежкото от кризата е зад нас и вече виждаме първите добри показатели, които се появяват девет месеца по-рано то предвиденото”, каза Стенли Фишер, управител на Банката на Израел. „Да обявим”? Да беше казал „да предположим”. Фактите обаче говореха друго, че икономиката продължава да се влошава и че най-лошото предстоеше.
„Все пак изглежда, че Америка няма да има втора голяма депресия. Какво ни спаси? Отговорът е прост – големият правителствен контрол.” прокламира носителя на нобелова награда за икономика Пол Кругман. Само че „големият правителствен контрол” подпомагайки губещите финансови институции, които са „незаменими” нямаше да спре „най-голямата депресия”. В началото на 2010 година се задаваше друга вълна на финансовата криза. Глобалната икономика беше сериозно болна и не можеше да се изправи на крака. Хирурзите от Уол Стрийт предвещаваха: „Щастливите дни идват скоро” и всички слушава в захлас без да погледнат, че показателите сочеха в обратната посока.
В тези времена някои хора си спомниха, че тези които губят най-много всъщност са тези, които могат да спечелят най-много. Стига да успеят да спечелят доверието на обществото да инвестира в тях. А те умело ползваха медиите и политиците за своите цели.
Лари Финк, изпълнителе директор на Blackrock, управител на 1.3 трилиона долара в акции, даде експертната си оценка, за да се случи сривът на Bear Stearns през март 2008г. Запитан дали пазара е ударил дъното, той каза: „Вярваме, че сме близо ако и не на самото дъно” – фактически позотовен отговор. Само че за последвалата година пазара се срина от 12,000 до 6,547 пункта. Попитан за проблемите на Беър Стърнс/Bear Stearns, казва: ”Това е специфичен отнасящ се само до Стърнс проблем. Страховете са напразни.Икономиката не се развива никак зле особено тук в Ню Йорк. Започвам да харесвам финансистите.”
Финансистите бяха Фани Меи, Фреди Мак, Ситигруп, Мерил Линч, Уошингтън Мючъл, все фирми които след време щяха да бъдат спасявани от правителството с финансови инжекции. Да кажеш че казва „страховете са напразни”, а безработицата да се увеличи двойно от 5.1 до 9.8%. Човек с такава позиция да дава такива грешни прогнози, защо ли?
2012 година беше свидетел на реколтата от изминалите години наред водена деструктивна политика. Системите, които поддържаха икономиката нямаше как да вдигнат на крака такъв динозавър. Нещо старо умираше и беше дошло време за да се роди новото.
Някога Америка беше страната, в която не Уол Стрийт а Главните Улици бяха модел на подражание. Облечените в сини гащеризони работници получаваха заплата, която им даваше привилегиите на средната класа. Фамилни, а не фабрични ферми изхранваха населението. Качеството бе по-важно от цената.
Но тази държава отдавна вече беше изчезнала и никога нямаше да се върне. През 2009 година нямаше такова нещо като „ненужни” технологии. Хората бяха роби на техниката. Подрастващите поколения не можеха да си представят живот без ipod/айпод, sms съобщения, джиесеми, интернет. Девизът им беше: “Kолкото повече толкова по-добре, колкото по-ново толкова по-добре”. А експертите все още настояваха „консуматорите”, изплака USA Today „все още не са в настроение да харчат.” (19 Август 2009г.)
При положение, че предназначението на един автомобил е държанието му на пътя и изправността му, то с какво по-новите и по-скъпи са по-добри. С автоматичните си скорости, ел. седалки, ел. Прозорци, ел. огледала, дистанкционни управления и т.н. Колкото повече допълнения толкова повече усложнения. Когато джобът е утънял човек трябва да прави това което трябва да се прави, а не това му се иска да прави. Може и да изисква усилие да се протегнеш и заключиш колата си с механичния ключ, но трябваше да се присобяваме към тези условия.
И така обществото продължаваше да капризничи, а големите компании да бълват излъшък от всякакъв вид: стилни, нови, скъпи, високо технологични. Ненужните технологии често споменаваха, че „това е което обществото иска”. Което не беше вярно, а по-скоро наложено. Заслушайте се в речите на политиците, когато става въпрос за обновления. Но дните в които моловете щяха да бъдат призрачно празни, работите ниско заплатени, престъпността и отвличанията чести явления, бяха настъпили.
С отминаването на кризата тенденциите щяха отново да се насочат отдавна познатото и опростено, но полезно. Микрофермите ще изместят гигантските фабричните такива. Според проучване на земеделски организации в Щатите най-продуктивните ферми са: микроферма в предградието на Ню Йорк, Бронкс и градската ферма на Сан Франциско. Печалбата от такава е изчислена на над осем пъти по-голяма от тази, която прави коя да е от фермите гиганти за еденица земя.(Списание Metro Farm от 10 Септември 2009)
В така наречената развлекателна индустрия също предстоеше промяна – щеше запустее със запустяването на градовете. Но най-лошата тенденция щеше е за хората без специални умения. Бедността щеше да се увеличва, както и броят на хората които не завършили дори и средно образование. Щяха да се създават престъпни банди, наркотиците щяха да запълват пропастта на отчаянието сред много. За много организации, големи компании, корпорации в частния и държавния сектор този проблем щеше се реши със затягане на сигурността и военни мерки за опазване на собствените ресурси. Въпрос на живот и смърт.
Част за решаването на проблема може да е ако голяма част от младите безработни бъдат ангажирани макар и срещу минимално заплащане да работят в сектора на опазването на околната среда.
Пример за това което ни очаква е Септември 2009 година, когато по изискване на профсъюзите - които обвиниха Китай, че вносът на гуми в Америка им е струвало 7 хиляди работни места - Вашингтон наложи нов данък на вносът от 35% върху китайските гуми, отгоре съществуващите вече 4%. От своя страна Китай заплашиха, че ще вдигнат данъците върху автомобилните части внасяни от САЩ.
Затова и поради други причини, когато правите подаръци не подарявай нещо направено в някоя фабрика, а подарете това направено от човешка ръка.
До 2012 година „малко” щеше да се превърне не само „красиво”, но и в „обилно”. Марката „Имай много или се разкарай” щеше да бъде забравена. „Преднамерена простота” щеше да е двигател за човешките единици. Трябваше да се излез извън рамките на досегашното, хората да поемат индивидуално последствията от това което правят, да се грижат сами за себе си, да не се усланят на другите.
Армагедонът беше предвиждан за по-ранни времена, но беше отложен благодарение на интернет. Виртуалния свят „точка ком” създаде цяла една нова ниша. Преди години тези толкова важни за съвремието „електронна търговия” и „”информационни и комуникационни технологии” липсваха. Цели кибер отдели бяха създадени, давайки рабора за постояно идващите поколения след нас. Но и това се изчерпва един ден, за разлика от все така прииждащите след нас. Интернетът дал прираст на икономиката в началото, беше вече започнал да измества реалния труд с виртуалния.
Развитието на високите технологии не може да бъде предвидено. Да вземем Youtube, Facebook и Wikipedia, техните създатели не са и предполагали успехът който пожънаха. Успехите не бяха предвидени, но нещо друго се бе и се случваше. Загубите на библиотеките, на пощенските услуги, на печатната преса и на много други. Лесно за предвиждане беше, че това което се случваше щеше да се задълбочи. Високите технологии отложиха проблемът, който обаче набра инертна сила.
Когато през 2000 година рецесията се оказа малка, Федералния Резерв я отклони от релсите нарушавайки всякаква финансова логика. Снижавайки лихвите до невиждано и до тогава ниво, те наводниха света с евтини долари. Широко бяха отворени врати за теглене на кредити, а регулативните органи следящи какво се случва на Уол Стрийт бяха премахнати.
Още с взимането на тези действия, беше предвидено че времето на финансовия армагедон ще дойде с увеличението на лихвите и спирането отпускане на кредити. Поредният балон и поредното спукване, но този път щеше да има невиждани последствия, защото и балонът беше невиждано голям.
Хората трябва да гледат фактите и на къде водят те, а не на къде им се иска да ги отведат.
„С лековерното си мислене хората стават по-лесно жертви на големи лъжи отколкото на малки. Те самите използват малки лъжи от малко значение, но много рядко големи които ще им е трудно да прикрият. Няма да им дойде на ум да изфабрикуват такава лъжа, за това и не вярват че други биха имали тази дързост. Дори в случай, че бъде доказана някоя огромна лъжа, обществото пак биха се усъмнили и потърсили друго обяснение. Много по-лесно ще им е да отрекат истината.” Адолф Хитлер
Изисква се кураж да се противопоставиш на популярните мнения. Признавайки пред себе си, че всичките ти вярвания до този момент е възможно да са погрешни и решението ти да ги преразгледаш ползвайки фактите е нещо което изисква още повече кураж.
Опитвайте се да разпознавате големите лъжи, каквато беше интернет революцията например. Някои все още не могат да усъзнаят загубите, които ще нанесе.
2009 година политиците заедно със своите бизнес партньори вещаеха краят на рецесията: „Американските индустрии се разшириха през Септември за първи път тази година..” агенция Блумбърг 5 Октомври 2009. Е да, но Септемврийските данни на агенцията по заетост сочеха, че безработицата между 16-24 годишните е рекордно висока – 52%. И това ако не е стряскащо.
Изговорените приказки за скорошното възтановяване на икономиката бяха лъжа, прикриване, нищо повече от замазване на положението, камофлаж.
Медиите непрестанно се възползваха от случаи, като да речем смъртта на Майкъл Джексън, докато тези случаи се превърнат в банални и за самите тях. Колкото и скръбно да бе за някои, това бе поредният случай, с който отклоняваха вниманието от проблемите. Похарчени бяха милиони долари, за да се осигури покритие за краля на попа. Толкова преднамерено, че направи впечатление на почти всички здравомислещи хора. Вниманието трябваше да се отклони от последствията. Чисто по човешки е по-трудно да погледнем какво става в нашите животи от колкото в чуждите – като тези на Бритни Спиърс, Парис Хилтън, Ана Никол Смит, Оу Джей и др.
Има една приказка за храната: „Превръщаме се в това което ядем”. Е същото важи и за нашите мисли или ако храним мозъка си с простотия и идиотщина това и ще възпоизвеждаме. Сега помислете колко много абсурдно безсмислени шоу програми, филми, новини и прочие заемат телевизионното пространство. И после, колко много пространство заема това от живота на хората.
По всичко си личеше, че все по-наближаващото дъно на „най-голямата депресия” щеше да надмине многократно голямата депресия. Света в който живеехме беше вече глобализиран. Не толкова забележими играчи на световната сцена преди години, сега се бяха превърнали в лидери. Да използваш стара тактика за борба с наближаващия срив бе все едно да воюваш Втората Световна Война с техника от Първата.
10 Януари 2008г., след като рецесията беше вече дошла, ето какво казва председателя на Федералния Резерв: “Въпреки ефекта от заниженето на счетоводните стойности на фирмените активи и печалби на някои големи институции на стойност милиарди долари, банковата система продължава със същите темпове ... Федералния Резерв не предвижда идването рецесия.”
Три месеца по-късно пред Конгреса „гадателите” от същия този Резерв заявиха, че все още не са сигурни дали има рецесия: „Рецесията е възможна, но това е термин ... Не съм готов да кажа дали Америка ще попадне в такова състояние.” Тази прозорлива мъдрост сподели Бен Берненки, за който рецесия беше просто термин. Това беше изказване на човекът, който е най-добре информиран за процесите и състоянието на икономиката. А какво беше рецесия за милионите, които вече бяха останали без работа и без жилища? Има една приказка, че рецесия е когато се случи на съседа ти, а когато се случи на теб вече е депресия.
Както когато Титаник е потъвал музикантите продължавали да свирят въпреки случващото се. Така протичаше и 2009 година.
Преди „незаменимите” да влезе в речника ни в Америка беше по-различно. Имаше средна класа. Разбира се винаги е имало петролни магнати, собственици на плантации, животновъди милионери и други от ранга, но те никога не са били „незаменими”. Вътрешната политика беше социална политика за завиждане от цял свят, имаше години на благоденствие.
Процесът който доведе страната до това полоежение беше продължителен и преднамерен. Когато Уол Стрийт казваше „Скачай!”, Конгресът питаше: „Колко високо?”. Средният бизнес беше умишлено изкормен. Малко по-малко ни насъдиха фермите за изкуствени храни и животни, с размерите на цели държави. Вериги от огромни молове, имахме си франчайзинг на всичко от очила до матраци а легла. Индивидуалността и изобретателността влязоха в рамки, Америка се беше превърнала в какафония от монотонност, а с нея и голяма част от света.
До 2012 година „незаменимите” се превърнаха и в „незадоволените” и нямаше как да бъде задоволен техния апетит. Дори и финансовата система, която е разведена с природата спазва природните закони, а един от тях е че за всяко едно нещо си има „правилен” размер, мишката не може да бъде слон и обратното. Все повече митинги „анти-корпорации” и „анти-интерционализъм” се очертаваха да вземат действие през предходните години.
Финансовото беззаконие промотиращо спекуалции, използвайки онези „езотерични финансови инструменти”, чиято функция бе само да направи банките по-богати и да разори обществото се проточваше твърде дълго време. Но икономистите,медиите, големите бизнеси, Уол Стрийт и Вашингтон го наричаха финансиране от ново по-високо измерение. Имаше бум на собствениците на имоти какъвто никога преди, цените постоянно се качваха и взелите кредит за недвижимо имущество си мислеха че забогатяват. Какво друго му трябва на средностатистическия Джо освен да се чувства богат и да си мисли, че всичко което лети се яде.
Обяснението, защо всичко се сриваше беше доста мрачно и плашещо, за това и никой не го взе предвид. Хората неразбирайки от икономика знаеха само, че са си изгубили работата и жилището си. Обама им обеща, че ще оправи положението и те му повярваха. Неразбирайки същността на проблема.
Какво можеше да накара обществото да се осъзнае, след като хранеше мислите си с музикални айдъли, танцуващи марионетки и най-вече вярваше, че излъчваните „реалита” по телевизията са реални. Залагащите на революция през 2009 година бяха малко, но пък който си мислеше, че тя няма да се случи в следващите 2-3 години щеше да се излъже. Хората чакаха да изгубят абсолютно всичко за да се събудят, както винаги и е било. Много от тях чувстваха финансовото бесило, а човек изгуби ли всичко той губи и разсъдъка си.
В началото на 2008 година Америка беше съгласна със спасителните планове за Беър Стърнс, и Фани Мей и Фреди Мак. По-късно същата година, когато плановете бяха уточнени на стойност приблизително трилион долара, въпреки несъгласите на много хора, те пак бяха приети. Но не само това беше пробутано на обществото. Самите програми бяха сделки извършвани на тъмно при затворени врати, не се даваше информация какво точно се прави с тези пари. Арогантността на властите беше невиждана. Уол Стрийт отдавна беше купил Вашингтон. Както навсякъде по света така и в Щатите гласуването се беше превърнало в отживял ритуал без действително значение. През 2008 година бизнесът занимаващ се с недвижимо имущество похарчи 345.3 милиона долара за да си купи право да контролира политици и прокарването на закони. Вашингтон нарече това „лобиране” и „спонсориране”, а това си беше чисто подкупване.
Преди „Паниката 2008” Америка беше видяла и други спасителни операции. Проблемите с корпорация Крайслер през 1979г.,кризата 1989г., но това беше крайно недостатъчно за да бъде унищожен частния сектор на средната класа. Предишните кризи бледнеят в сравнение с това което направиха за икономиката Буш и Обама.
През 2012 година малко души помнеха какви бяха целите на спасителните планове. Министърът на финансите по времето на Буш Хенри Полсън, бивш изпълнителен директор на Голдмън Сакс залъга обществото и Конгреса. Накара всички да повярват, че парите ще се използват за да помогнат на собствениците на жилища да си изплатят ипотеките, за да отърват банките от лошите кредити, за да може средния и дребния бизнес да продължи използването на кредитната система. След като плановете бяха приети, Бен Берненки както и Полсън категорично отказаха да кажат какво точно се прави с парите. Наместо да изпълни несъстоятелните си обещания стотиците милиарди отидоха за нови бонуси на определени лица, бонуси по-големи от брутните вътрешни продукти на много страни по света.
Някои се измъкна със следния предтекст: ”Миналата година Конгресът беше изманипулиран от г-н Хенри Полсън. Много от тях горещо се противопоставяха на решението банките да бъдат подпомагани, които на първо време причиниха кризата – но и те бяха принудени от г-н Полсън и г-н Берненки да приемат закона за подпомагане на стойност 700 милиарда долара.” Ню Йорк Таймс 16 Юли 2009г.
„Изманипулиран”? Изманипулиран от кого? От Хенри донът на мафията, налагащия правилата на Уол Стрийт. Още с избирането му на този министерски пост и имайки предвид политическата проституция нищо не можеше да е изненада. От хора като него зависеше не само Америка, но и голяма част от света. Обществото беше принудено да плаща на престъпниците, чист рекет.
А имена като Съмърс, Даймън, Тайн, Уейл, Бланкфейн, Рубин, Мак бяха сред тези, които никога не се споменаваха самостоятелно. Те бяха брилянтни, брилянтни-брилятни, финансови гении или финансови гурута. Тези престъпници с техните решения генерираха най-голямата задаваща се финансова криза.
Развитието на какафонията беше добре обобщено от Едуард Лиди, бивш член на борда на директорите на Голдмън Сакс, предвиждайки правителствения застрахователен гигант ЕйАйДжи/A.I.G. „Ние не можем да привлечем и задържим най-ярките таланти, които да ръководят ЕйАйДжи ... ако работниците вярват, че техните възнаграждения са обект на продължително и своеволно регулиране от страна на финансовото министерство.” Или на езика на нормалните хора „най-ярките таланти” означава най-алчните и най-безпринципните, използвайки най-ловките умения за унищожението на цялата икономика. В конкретния случай да съкруши застрахователната компания и всички онези, които са инвестирали или разчитали на нея.
Жертвата се възхищаваше от похитителя си.
Медиите разбира се не стояха безучастно, вместо да използват истинските имена на това което се случва и да наричат престъплението престъпление, те украсяваха събитията и ги неразбираеми. А действителните новини трябваше да изглеждат ето така: „През 2008 година правителството взе 165 милиарда долара от данъкоплатците за подаяние на деветте най-големи банки, които бяха изгубили 81 милиарда поради безрасъдното си управление”. И продължават: „Отпразнувайки тези загуби, банките бандити се самонаградиха с бонуси на стойност 33 милиарда долара.”
И на фона на това Тимоти Гейтнър във функцията си на финансов миистър казва: „Нищо от това което правим не за тях.” Разбира се че не е! Кой ли глупак би си помислил, че стотици милиарди отпускани на банките са за самите банки? Всичко това се правеше в името на народа.
Фактите около тези събития бяха много по-зловещи от колкото слуховете. Историите идваха и си отиваха, медиите съобщаваха за тези инцидентите със спокоен тон и само след ден забравяха новината, запушвайки устата на всяка една критика. Мненията на президента Обама или пък на изпълнителния директод на Федералния Резерв се слушаха със затаен дъх.
Щеше да отнеме много време на хората да осъзнаят, че това което беше направено за тях граничеше със нищото.
Америка беше на прага на революция. Протестите като тези на 15 Април, на 4 Юли, на 12 Септември във Вашингтон щяха да се случват все по често. Всичко в следствие на политиката на Бил Клинтън, Джордж Буш и Обама. Прословутият Patriot Act - отнемащ граждански права дадени по конституция - се прие без дори да се обсъди с потърпевшите. Те бяха превърнати в роби и служители на държавата. Последният удар с който банките щяха да претършуват хората за всеки последен цент наближаваше, а политиците щяха да приемат закони престъпленията да бъдат легални. Скоро лихвите по кредитите щяха да достигнат 30%, лихвите по заемите 12% и всичко това щеше да бъде оправдано с „Това е цената на услугата”.
Гледайки назад от 2012 година света се беше изправил пред поредния случай „ерхерцог фердинант”, чисто исторически погледнато. Истината бе, че Първата Световна война не започна с убийството на Фердинант, а беше нещо доста по-сложно.
През 2009 година все още не се говореше за революция, това бяха демонстрации само за „крайни” в своите виждания движения - „откачалки”. Сцената беше окупирана от клоуните, мажоретките подгряващи публиката за политическите атлети. Същите тези, които говореха за оправданата война, спасителните планове, промяната на конституцията, финансовата дерегулация, и прочие. Част от тези клоуни бяха и хора, които искаха и подстрекаваха революцията. Но те пренасочваха целия гняв на обществото не там където трябва. Те създадоха Анти-Обама кампанията, която не беше ядрото на проблема. И подготвяха почвата за момент, в който да се провъзгласят за нови политически лидери. Но защо не, след като те бяха слушани и желани от публиката. Белият Дом беше готов да приеме всеки един актьор играл дори и само във второстепенни роли. Нивото на обществото бе такова и щеше да се задоволи с толкова.
През 2010 година обаче кризата започна да се чувства все по-осезаемо и революцията започна да придобива своите ярки очертания. Прикритията и камофлажът използван 2009г. загуби своите магически хипнотизиращи способности. Протестите ставаха все по-шумни.
След случаят в Питсбърг, Пенсилвания някои трябваше да знаят какво ги очаква. На срещата на лидерите на Г-20 - финасовите министри, управителите на централните банки и лидерите на съответните страни - властта взе крайни мерки срещу демонстрантите. Службите национална сигурност, тайните служби и бреговата охрана бяха организирали максимална сигурност за събитието.
Градът беше тотално затворен: магазините, улиците, движението на хората. Беше въведен военен режим за протекция на срещата, на която се обсъждаха единна глобална валута и създаването на едно световно правителство. Корпоративните медии излъчиха кадри споменавайки мирни протести и не дотам разгорещени страсти. В интернет пространството обаче беше пълно със свидетелства за побоищата, малтретирането, безредиците, крайните железни мерки от страна на охранителите. Цензурата относно тези събития беше голяма. В Питсбърг се беше разиграла една мини война.
Информирайте се, защото това което се случи там щеше се случи навсякъде по света. Тази мини-битка-тест между управляващата класа в лицето на служителите на реда срещу протестиращите граждани щеше да се разраства все повече и повече. Щеше да се лее кръв и правителства щяха да бъдат сваляни. Една войната между човекът от улицата и кралете търговци, които изтъргуваха света. Революцията на места щеше да се извърши по жесток начин, на други с кадифена ръкавица. Битката срещу хората щеше се води с оръжия непознати за масите. В Питсбърг имаше тест на едно подобно при което „тестваните мишки” бяха разпръсквани чрез специални честоти звуци.
Беше ни подсказано как щяха да се борят с човешкото недоволство и неподчинение.
Щеше да има антиправителствени движения които да пропагандират, че трябва да се борим с груба сила. Тези организации вдигнаха доста шум преобръщайки и палейки коли, разбивайки магазини, предизвиквайки масовите побоища. Това бяха типични правителствени плевели, политически троскут, анархисти които опетняваха каузата на революцията и преднамерено създаваха сблъсъците.
Дано хората са си взели поука от това, което се случи на споменатата среща на Г-20. Гражданите не могат да воюват срещу военни по техните правила. Насилието е вероятно да срещне още по-голямо насилие и да бъде хладнокръвно потушено. А освен това би съботирало идеите на задаващата се революция.
Революцията трябва да се води не с оръжия, а с мисъл