Османска империя и България, имало ли е робство и данъци, и какви?

В оригинала от друг форум става дума за дискусия с цитати, но софта на форума там не позволява пълното цитиране.
В отговора си ползвах данни от "Български хроники" на Стефан Цанев
-------------------------
Бертрардон де ла Брокиер, бургундски рицар, минал през българските земи през 1432: "Задморско пътешествие":
Из пътя срещнах около 15 мъже и най-малко десет жени с дебели вериги на шията. Двама турци ги водеха за продан в Одрин

Бартоломео де Яно, миноритски монашески орден, 10-на години по-късно:
От шест години насам турците са отвлекли от християнската земя повече от 400,000 християни, заробили ги всичките, като не смятаме старите и болните, които убили и обезглавили, понеже не можели да ги откарват.
Клетите християни и християнки, отвеждани в робство с въжета, железни вериги, навързани двама по двама в този град [Цариград], безропотно, както се води добитък на пазар, те плачат и пъшкат жално.
Видяхме и малки деца, и девойчета, носени в кафези на коли и на коне, както се носят птици на пазар...О, жалостен взор! О, тежка, печална и жална мъка!
(Из писмо на Бартоломео до ръководители на йоантийския орден в Йерусалим)
Заповед на султан Осман II, третата десетдневка на месец мухарем 1209 година (28.12.1616-6.01.1620)
Не е позволено на никой от немюсюлманите да носи пушка, щит и други военни оръжия, да язди кон, да навива на главата си чалма и да носи военен калпак.

Това все още е нищо.

21. ден на месец шабан 1240 година (25 март 1631), от великата хиджра. Заповед на султан Мурад IV:
Установено е от гледна точка на шериата и закона, щото кяфирите да личат чрез облеклото и външния си вид въобще, че са презрени и унижени, като не яздят на коне, не се обличат в друхи от разни копринени и атлазени материи, не надяват самурени кожуси и калпаци, а жените им да не се разхождат с облекла като на мюсюлманките иа де на надяват фередже, ушито от персийски плат.
Обаче от известно време насам на тоя ред е погледнато с пренебрежение и кяфирите почнали да се разхождат из улиците, яздейки коне, надянали самурени кожуси и облечени в скъпи и луксозни дрехи. Що се отнася до жените им, те не слизали от калдъръма, за да отстъпят място на срещналите ги на пазара мюсюлмански жени.
Въобще, както мъжете, така и жените им, се носят по-великолепно от мюсюлманите, което показва, че тия хора не се смятат за презрени и унижени.
Затова заповядвам:
по силата на шериата и закона да личи по облеклото и въобще по тяхната външност и походка (!), че кяфирите са презрени и унижени.
Да се заставят отсега нататък: да не яздят на коне, да не надяват самурени кожуси и калпаци, да не се обличат в копринени и атлазени дрехи, жените им да не носят високи иракчии и фереджета от персийски плат, въобще да не се обличат като мюсюлманките.
Такива случаи да бъдат запретени и забранени, за което, ти, кадийо, да не губиш нито минута, а да туриш в изпълнение моята свещенна заповед.

Ако се възпротивиш, Сюлейман I Законодателя си имал решение: заповядал (1528):
Да се издирят всички метежници и да не допуснете да се спасят, да се заловят и да се донесат до щастливия ми праг, незабавно едни да бъдат обесени, а други - набити на кол.!

че тези препоръки са се изпълнявали старателно, се потвърждава и от "Пътни бележки"(1596) на австрийския аптекар Фридрих фон Зайдел:
Турците бяха поставили от двете страни на пътя в чест на турския султан много стотици пресни човешки глави на християни, бедни български селяни, те се били разбунтували срещу турския султан...

И за да е унижението наистина пълно, малка ретроспекция към девширмето:
Жан Палерн Форезиен:
Най-красивите биват избрани, за да ги пратят в султанския сарай - до 500-600 души.
Между тях пък се избират 24 от най-красивите и приятните, за да обслужват султана на масата му и в покоите му и да му доставят обичайните удоволствия (?)
Като стана дума за "свободата" и "богатството" и "правата" на раята на султана, да напомним малко за "свободата" на хората да отглеждат собственните си деца:

Ханс Дерншвам (из "Дневникът на Ханс Дерншвам, пътувал до Цариград през 1553-1555 година):
Турчинът има обичай в християнските земи редовно да взема през 3 години най-избраните, красиви, сръчни и стройни момчета навсякъде по градове си села. От евреите не взема детски десятък, от турските и мохамеданските земи също не взима.
Тези момчета на около 8,9,10,12 години се обличат в нови дрехи за сметка на султана, остригват се и на всеки дават жълта островърха шапка, направена от плъст, откарват ги като обикновен добитък и ги отвеждат по места, където султанът има сараи, т.е. дворци, най-известните места са Цариград, Галата, Одрин и Бурса. Тук ги обрязват.
настаняват ги в сараите, т.е. дворците на султана, и ги учат да пишат и говорят турски или пък - на военни игри.
От тях султанът произвежда еничари. Нарича ги синове или деца на султана, на които никой не може да направи каквото и да е.

Антон Вранчич, австрийски дипломат, босненец по произход, минавал по нашите земи през 1556 година:
Научих, че имало някога обичай на всяка пета година да се събира този данък от малолетни деца. Сега това правят на втората и третата година, и то по-жестоко, отколкото позволява приетия закон. Поради това става така, щото нещастният народ, като чуе, че турците са дошли за събирането на този данък, завежда децата си в гората или ги изпраща другаде, докато мине бедствието.

1582 година: Жан Палерн Форизиен, френски пътешественник
Събират като данък на всеки четири или пет години деца от християните, от три момчета едно се взема по волята на изпратените чиновници, които често злоупотребяват - щом видят, че са красиви, вземат ги и трите.

1539 година: руски монах Илия от Псков
Ако турците намереха в някой християнин трима синове, те взимаха двама за султана; ако ли пък някой имаше един син - и него взежаха с насилие. И събираха от тези християнски деца до дванадесет хиляди, а понякога и до двадесет хиляди, от 5 до 10 години.

Неизвестен български монах, написано върху житието на пожълтялото Евангелие:
Да се знае кога изпрати цар Мехмед силния Склав, та дойде в село Мъглиш през януари, 13 ден, та взеха от Мъглиш 813 еничарчета. Така да занете, братя, когато чуете, че иде силния Склав, вие далече да бягате. Ох,ох,ох, окаяни грешни! Написа се в година 7131 (1623) при Търновския митрополит Гавраил.

И за да не излезе, че нарочно цитирам само онеправданата, българската страна на въпроса, да дадем думата и на султаните:

1621 г, заповед на султан Осман II
Тъй като вземането на момчета за еничарство от раята в закриляните императорски земи е стар закон още от древно време и понеже съгласно със следваната практика в миналото и досега е заповядано да се събират момчета за еничари, то за избирането, събирането и изпращането в щастливата ми столица на годните момчета, достойни за еничарство, е назначен ветерианът и стар ага, чест между подобните и почтенните, турнаджибашията(командир на еничарския корпус, който отглеждал кучета и хрътки за султана)...., да бъде увеличена славата му.
С пристигането му строго да предупредите всички поданици в селата, паланките, селищата, градовете, ленните владения хас, зиамет и тимар, вакъфските селища и чифлиците, че бащите следва да съберат всичките си деца, без да оставят нито едно, и да ги заведат при казания ага.
Поменатия ага да избере по едно момче, годно и извънредно добро и хубаво, да го вземе за еничарство, да го запише в списъка и да го задържи.
Всяко момче се записва в списъка със собственното му име, с името на баща му, на майка му, на селото му заедно с отличителните му белези, качества и особенности на момчето, каквито са, така че, ако някое момче се отлъчи, като се направи справка в списъка и се узнае кое е и откъде е, да се залови и доведе обратно

1666 г. заповед на султан Мехмед IV Ловджията
Понеже въпросът за набиране на деца за еничари е от най-важните за държавата, трябва да наберете по едно дете от всеки неверен рая от петнадесет до двадесет години и годни за служба

1601 г., заповед на султан Мехмед III
Ако някой от неверниците родители или друг някой се противопостави да предаде за еничарин сина си, да се обеси веднага на прага на вратата му!
(същия султан е бил шампиона по удушени братя при качването на престола си: 19 на брой)
Ханс Дерншвам, пътувал до Цариград през 1553-1555 година:
Българите нямат право да носят хубави дрехи. Ходят всички в сиви и бели ямурлуци, нямат нито обуща, нито ботуши, а само цървули от необработена волска кожа и чорапи до коленете. Шапките им са от бяла плъст, а също и от бяло или кафяво просто сукно, със заострена форма. Мъжете нямат горна дреха, ходят само по ризи зиме и лете. Никой не носи оръжие, само големи тояги.
Антонио Брешияно, венециански нотариус, из документи за продажба на българи като роби:
7 юни 1381 година. Правя достояние аз, Франциско Костатера, жител на Крит, че с моите наследници давам, продавам и прехвърлям завинаги на теб, магистър Жаме де Фано, лекар на служба в Крит, и на твоите наследници една моя робиня на име Ирина от български род, от селището, наричано Мелник.

Следват още 12 такива документа за продажба на български робини и роби на остров Крит.
Обърнете внимание: думите "робиня", роб", робство", дебели вериги на шията", "въжета", "кафези" и прочее не са писани от Ботев или Левски, нито са съчинени днес от някой туркофоб.
Слава Богу, че не си.
Виж си само последното изречение, да видим дали ще проумееш оксиморона в него. Ако академиците се изразяваха с оксиморони, тъжна и майка на тази Академия.
Следим.
И си правим изводите.

Може би искаш тогава да направиш реклама на данъчната система на Османската империя (отречена и отхвърлена впрочем...от Ататюрк?)

Напомням:

- ресм-и бенак
- ресм-и буюндрук
- ресм-и чифт
- тасма акчеси
това са разни видове поземлени данъци, плащани на феодала за ползване на неговата земя.
-адет-и ангам - данък за притежаване на овце и кози
-ресм-и агъл - данък за кошара
-ондалък - десятък върху селскостопанските произведения и овцете
-отлук хакъ - за сено
-ресм-и бостан - за зеленчукова градина
-яйлак хакъ - данък за пасище
-бач - данък за стоки, изнесени на пазара
-яве - данък за намерен загубен добитък (интересен данък)

ако след тези данъци все пак ти остане нещо за ядене и оцеляваш, и, не дай Боже, решиш да се жениш, те чака:
- ресм-и гердек - данък за правото на мъжете да се женят
ако ли не щеш да се жениш, ще плащаш ергенски данъкАко ли пък си бедняк и нямаш земя, то ест, работиш аргатин на някого, плащаш::
- ресм-и мюджеред
ако се зажениш, плащаш сватбен данък:
-бад-и хава
Ако гледаш тютюн (което си продължава и сега)
-ресм-и духан
ако нямаш къщичка и хайманосваш (subigi kurt твърди, че се вземал предимно от юруците, но кой знае), ще плащаш:
-ресм-и хаймане
за кефа да бъдеш поданник на султана цял живот плащаш гордия данък:
-ресм-и райет

Някой да не си помисли, че това е всичко?
Нищо подобно!
Това са само редовните данъци.

Имало и допълнителни:
наред с държавния десятък, за да се радваш на благоденствието на спахията, имаш честта и удоволствието да плащаш и допълнителен десятък: саларлък.
Обаче, за да не мизерства стоящия по-високо от спахията управител, плащаш и
- ресм-и ниябет

И накрая, за да ти съдерат наистина кожата, трябва да платиш данък и на събирачите на данък:
- адет-и гулямие

Освен редовните и допълнителните имало и извънредни данъци:
по време на война за покупка на оръжие:
- авариз
- бедел-и нозул
за изхранване на войската: натурален данък: сюрсат
Но, тъй като войни се водели редовно, данъците ставали от извънредни - редовни, то ест, постоянни

Освен това султанът имал правото и навика да налага с декрет и [b]други извънредни данъци:[/b] текялиф-и йорфие, но понеже султаните били хора отрудени, измъчени и разсеяни, забравяли да отменят декретите и тези данъци също ставали редовни

Отгоре на всичко неверната рая, то ест, немюсюлманите, плащали и наказателни данъци:
всеки гяурин, навършил 15 години, заради правото да си наси главата на раменете плащал поголовен данък джизие "защото не се взимал войник" Явно девширмето за войници не стигало!
Като навършел пълнолетие, гяуринът плащал още един данък: испендж
Ако гяуринът притежавал някакво парче земя, нивичка или градинка, плащал поземлен данък харадж-и мувазаф.
Освен този паричен данък гяуринът плащал и данък в натура харадж-и мукасеме, то ест: половината от произведеното жито, царевица и прочие.
Освен това му вземали всяка десета крава, теле, гъска, кокошка, всяка десета лъжица мед...този данък се наричал юшур
Освен това гяуринът трябва да плаща данък във вид на безплатен труд, да прекопае градините, да преоре нивите и прочие на господаря: добре известната ангария.
Особенно унизителен бил данъкът хизмет: господарите канели гяурките в сараите си да им слугуват с всички произтичащи от това "романтични" последствия.
Но най-страшен, естественно, бил "кръвният данък" - девширме, с който били облагани християните в Османската империя. Въведен е от султан Мурад 1, който бил женен за хубавата българка Мара, сестрата на последния цар Иван Шишман
Въведен през 1360 година, а еничарският корпус е ликвидиран чак през 1826 година от Махмуд II: след 4.5 века.
По най-пестеливи изчисления това са над 30 млн български деца, превърнати в еничари.

Точно така. Това е един отличен материал, който съвсем добре илюстрира, турското "присъствие" в България, и огромния генетичен и духовен материал, който сме загубили.
Затова, ние не искаме, не просто Турция в Европа, ние искаме Турция, като държава да се разпадне и Истанбул да стане отново Константинопол.
Мисля, че тази тема трябва да бъде закачена.

"Български Хроники" на Стефан Цанев е ценен докумет.

Знанията трябва да се предават, да не се забравя. Историята се повтаря, преди са искали да ни затрият и сега го искат. Всъщност те, които и да са искат да затрият свободната воля на човек, а не даден етнос. И го правят, защото искат да контролират и да властват.
Повечето души в обществото са неуки и ние тук трябва да си го признаем, защото нашите спорове, теми и тревоги не отразяват действителноста на така наречения българин, който битува в матрицата. Повечето от нас не ни споделят опасенията.
Опасенията не са ми такива, че утре ще ни нападне Турция. Те са, че престъпността се толерира от правителствата и с глобализирането на света няма народ или страна, която да се бори адекватно срещу кримналните контингенти. Почти всичките лостове и бутони, които задвижват механизма на днешния бит се управляват от престъпници. Системата е изродена и законите се пишат от анархисти. Като те самите са за нас - за обикновенния човек, а не за създателите анархисти. Защо престъпниците успяват, ами защото те са нужни на системата за да може тя да ни държи из късо.

Четох книгата на Стефан Цанев и се сещам за мъката с която съм преглъщал някои редове и абзаци. Тъжно е, колко добри хора са били поробени и сега техните поколения не знаят нищичко за това кои са били родителите им. Поробените и търгуваните са били най-красивите и здравите ни деца, вие ако си купувате кученце по какво го избирате?
А в нашето Българско Царство никога не се е толерирало робството и търговията с хора. Чуждите войски или са били държани в плен докато ги откупят техните семейства или техният владетел/държавата им/ или са били пускани на свобода - има такива случаи описани в документи. Ние сме били народ, който е познавал войнската чест и никога не е тръгвал срещу Божествения Закон да осъкатява духом творението наречено човек. Друг народ може ли да каже това за себе си - не. За това заслужават да стоят по ъглите наказани и да мълчат, а не да ни дават акъл. Сегашния модерен свят също е място, където на всякъде се толерира търговията с хора. Колко бели робини дадохме и продължаваме да даваме, за да ги чукат "европейците".

Чел съм книгата хубава е и благодарности Пламене, защото аз не бих се сетил да пусна темата.
Движението трябва да заработи на по-бързи обороти. Нужни са ни дейци! Паисий и Лъвский са личности, с които не може човек да се сравни днес. Но като Движение можем да направим така, че да сме сравними с великите народни будители.

http://www.pomak.eu/board/index.php/topic,...00.html#msg6000

Г-н Хюсеин, вашите и на Тео дитирамби по отношение на османлиите са ясни, разбираеми, но преекспонирането им тук и представянето им за някакво благоденствие, сатанизирано от днешните "неблагодарни българи", ме кара да ви попитам: а как ще реагирате, ако ви кажа, че Възродителния процес и преименуванията си бяха реинтеграция, приобщаване, и че освен пребитите хора има много помаци и турци, които си бяха по високи етажи в местните органи на властта, а много българи са помагали на помаци и турци, съчувствали са им и т.н., и всъщност, комунизма и 20 век с неговите преименувания не е бил чак толкова лош, колкото ни го представяте?

Няма ли това да възпали вашата реакция и да кипнете от справедливо възмущение?

Защото, когато говорим за каквито и да е процеси, е ясно, че те са като швейцарско сирене: има и дупки, има и плътна, полезна маса. Но едните виждат само дупките, а другите виждат само плътната маса, и всеки настоява, че само неговата гледна точка е вярна.
Само че, ако българите днес не обвиняват нито помаците, нито даже всички турци за османския период, вие и вашата група тук постоянно сочи с пръст на българите и на християните като източник на всичките ви злини, и само когато ви притиснем с въпроси за конкретизация (ако се потрудите да им отговорите изобщо) признавате, че става дума не за всички българи...до следващия си постинг, когато отново включвате латерната си.

Ясно е, че помаците като мюсюлмани са били в привилегировано положение в османската империя, близо 250 години.

Ясно е, че за тези 250 по-голямата част от тях, които са приемали исляма по сценария "Време разделно" са им помогнали да го забравят...

Ясно е, че те са сътрудничели на официалната османска власт, и са били по-лоялната част към тази дъражва от българите не-мюсюлмани.

Ясно е, че това е внесло разделение между тези два компонента на българите, и точно това е била целта на османците, които са прилагали древния принцип "разделяй и владей" още от първия ден на конкистата си на Балканите.

Също така ясно е, че тези привилегии за помаците са изчезнали след освобождението, което е добавило допълнително напрежение, свръх останалите сложни събития, заредение пак единственно и само от политиката на османците.

Така че, тези единични случаи и предания, за които говорите, имат частен харектер, те не рисуват правилото и общата картина, която е нарисувана достатъчно точно от чуждите наблюдатели, казано по съвременному, които са минавали по нашите земи през тези векове.
Още по-точно се рисува именно цялостната картина през самите османски архиви, които вече цитирах, където е детайлно описана данъчната система, дискриминацията и унижението, което се е целяло и и постигало през всичките тези векове.
Вашите единични случаи и епизодични предания, визиращи битови островчета или къси периоди от реформаторския период на османската империя изобщо не променят истината за този период като цяло.
Само дразнят наследниците на страдалите тогава българи и ги провокирате да ви кажат, че през комунизма "смесените" райони бяха с много привилегии, влизаха във ВУЗ без изпити и по квоти, и много други такива.
Това бяха ДОТИРАНИ от държавата региони, защото поминакът на тези хора беше унищожен от резултата от световните войни, а именно: миграционното животновъдство до Беломорието и обратно.
И днешното ДПС, което е съставено изцяло от архитекти и сътрудници на този Възродителен процес, изобщо не правят нищо, за да компенсират това, което комунистическата държава, независимо от репресиите по преименуванията, им даваше. А с техния мандат се управлява България сега!
Вашата позиция и българомразие са прозрачни и ясни.
Но като говорите за Босна, както е темата тук, с тези си постинги вие и подобните вам само приближавате този сценарий към тези, за които уж радеете и ги защитавате.

Ще запалите чергата на всички, проумейте го и престанете да слушате "спонсорите", то ест, господарите си!

Пламене, случайно попаднах на твоя постинг и не се сдържах да изкажа мнение. Не мога да си обясня защо сте избрали ролята на жертва. От гореспоменатите извори ясно си личи, че младежите от Балканите, са били най-предпочитани за ключови позиции в административната система на Османската империя.И това може да бъде повод, единствено и само, за гордост. Еничарите, кои са били те? Основната военна опора, в период, когато войната е била ежедневие и именно във войната мъжете са доказвали своите умения. Щом са избирани от тук, значи са били ' най- кадърните'.Тези, които са били в султанските дворци, по късно са получавали важни постове в държавата и са помагали на своите родители и съселяни (присъства в архивите) да запазят вярата и обичаите си. Да не забравяме Цариградската патриаршия,която е била държава в държавата и е събирала данъци и е има и юридическа функция над християнското население. Като всеки административен орган тя също е била проядена от корупция и злоупотреби, но фактът, че съществува , свидетелства, че християните не са просто роби, а съществена част в османското общество. За великите султани:) какво да кажем. Тяхната кръв със сигурност не е била и 1% тюркска ( харемите са били пълни с робини от Балканите, Украйна, Русия). За тях е било важно да запазят целостта на държавата и да управляват.
Трябва да разбереш ,че Османската империя и днешна Турция са твърде различни понятия, макар че и там има 'българска следа' (майката на Ататюрк)Но нека не бъдем екстремни националисти и да разберем, че империите са се създавали с усилията на цялото население и не са плод на една народност или етническа група. Но също така, да приемаш ролята на жертва и да подценяваш успехите на твои предци, които са сменили вярата си по независещи от тях обстоятелства, е повече от обидна.
Искам да кажа на всички, които четат моето мнение, че трябва да се гордеят с историята си и да не принизяват блясъка и и когато турчин ви каже , че сте били роби и са ви мачкали, да му представите фактите , а изводите могат да направят сами.

nelliqq, не аз избирам ролята на "жертва" и "роб" за описания период.
Върнете се и бавничко, внимателно прочетете първите 2 постинга, които са една мизерна, бих казал, миниатюрна извадка от тези 486 годишни събития и отношения.
Ако смятате мненията на ервопейските пътешественници за пристрастни, фокусирайте се на постановленията на султаните - тях няма кой да ги обвини в превратно показване на истината за Османската империя.

Ще се повторя: обърнете внимание: думите "робиня", роб", робство", дебели вериги на шията", "въжета", "кафези" и прочее не са писани от Ботев или Левски, нито са съчинени днес от някой туркофоб.

Че йеничерите се били издигали до върховете на властта в империята, това е вярно, но каква е цената за това?!?!?
Пълно етническо, религиозно, езиково и ментално отродяване, насилственно по рода си!
Това ли да ни е повода за гордост?

Че еничари и везири, много от които са били българи по произход, са осъществявали и ритуала чаламба, или, казано на прост език, са го мушкали отзад на султана, който в 32 от 37 е бил евреин по произход!

Това също ли да го сложим в графата национална гордост и измиване на позора и унижението на робството?

От друг форум, защото не съм сигурен дали ще оставят тази публикация да стои дълго там:
-----

Щом не знаете все още какво точно било станало, прочетете по-надолу описанието на съвремнниците.
А след това ми кажете: кеф ви от гледна точка на турски, на османски, на мюсюлмански или на общочовешки морал: какви причини могат да оправдаят зверства, извършени по този начин, с такава жестокост и в такива мащаби

Убийство на войник? На един-единствен войник?
За което са избити, поругани, ограбени, и изгорени хиляди беззащитни и ОБЕЗОРЪЖЕНИ мирни жители на Батак?
Това е вашето мерило за адекватност и оправдание на постъпките?

То ест, вие смятате, че от гледна точка на витиеватия морал на днешните ционисти извършеното в Батак е в реда на нещата, така ли?

Първо, това е лъжа!
Лъжа е, че България не позволявала този въпрос да бъде разглеждан и изследван.
Или за вас "разглеждане" и "изследване" са поръчковите манипулации и доктрини, изсмукани от инструкциите на новопоявили се бандитски трибуквени централи. За които няма нищо свято и оскверняването на страданията на батачани и на другите ьастисани населени пунктове и избити мирни жители, и единственната цел е да бъде преиначена историята в името на замитането под килима на тези събития и на главния виновник за това - а именно: политиката на османската империя?
Впрочем, ето ви думите на очевидците, ако искат с тях да спорите, или да изкарате други данни на СЪВРЕМЕННИЦИ, повтарям: именно на СЪВРЕМЕННИЦИ, заповядайте.



ТАТАР-ПАЗАРДЖИК, 2 АВГУСТ

От времето на вчерашното писмо аз видях толкова ужаси, щото сега ще повярвам на всичко, каквото и да кажат против турците. В зверството има граница, зад която не са възможни никакви сравнения и измервания; тая граница турците отдавна са прескочили и вече не можеш ги стигна. Пътят им е затрупан от такъв плет чудовищни факти, щото неволно се спираш с отвращение, като не желаеш да гледаш или да вървиш по-нататък. Чувствуваш, че време е да се върнеш назад, защото доста си видял.

Но аз трябва да разкажа какво видяхме в Батак. Ние с мъка излязохме из Пещера. Турските власти, недоволни от отказа на Скайлера да вземе със себе си официален водач, заповядаха на туземците да не ни дават коне. Но последните така силно желаеха да посетим Батак, че ни доведоха коне, най-напред без седла, а сетне донесоха и седла. Всичко това се правеше за доказателство, че те неохотно ни се покоряват. Най-сетне ние тръгнахме. Мнозина от злочестите батакчани се възползуваха от тоя случай и тръгнаха след нас, за да посетят своето пепелище, а някои, като улавяха юздите на конете, стараеха се да ни спрат, за да ни доизприкажат тъжовната повест на своите злочестини. Всичките тия разкази приличаха един на други и всичките тях не стигаха цели дни, за да ги изслушаш. Една жена спря коня ми и ми показа дясната си ръка, раздробена от куршум. Мъж ù бил убит и малките ù деца останали на нейното попечение, тогава, когато тя не можеше да работи. Всичко това тя обясняваше на един език, дотолкова приличен на руския, щото аз разбирах почти всяка нейна дума, като да се намирах посред руските селяни на бреговете на Волга или между търговците на някой хан в Москва.

Сходството на българския език с руския е така поразително, щото не е чудно дето русите съчувствуват на тоя народ. Въобще между славянските народи има много сходство, особено в очите, играта на израженията, гласа, жестовете. Русинът, българинът, сърбинът, черногорецът и чехът могат да говорят помежду си на своя роден език и да се разбират едни други. Както би било трудно да се попречи на англичаните от северния бряг на Темза да съчувствуват на своите съседи от южния бряг, ако последните попаднат под турското иго, така също е трудно да се запрети на славянските раси да си помагат една на друга, когато една от тях стене под чуждоземно иго.

Батак се намира 30 мили на юг от Татар-Пазарджик, на една възвишеност от клонищата на Балкана. Пътят, по който ние вървяхме, беше една стръмна горска пътечка, по която на места било би трудно да премине и коза; казват, че има и други, по-добър път, но нашият водач със злобното ехидство на източния човек избра именно тоя. Докато се катерехме по горските стръмнини, ние представлявахме любопитно, макар и доста мрачно шествие. Най-напред вървяха двама заптии, облечени в своите живописни дрехи, с лъскави пищови и ятагани на пояса; след тях вървеше нашият водач, така също въоръжен, и най-сетне ние петмина възседнали кой на катър, кой на кон, а пък се довършваше това шествие с 50 или 60 жени и деца, които ни придружаваха до Батак. Много от тия жени носеха на ръце кърмачета и тежък товар, състоящ се от храна, дрехи, покъщнина и земледелчески сечива, изпросени в Пещера. Даже момиченца 7 и 10 годишни бяха притоварени с различни неща.

След три часа път по такива стръмни пътеки, щото повечето бяхме принудени да вървим пеша от страх да не се строполим в зиналата под краката ни пропаст, ние се изкачихме така високо, щото на глед, се намерихме сред облаците, и най-сетне, като излязохме из гъстата гора, видяхме пред себе си една прекрасна, малка долина, която се разстилаше като зелен килим. Посред нея течеше един шумлив извор, на който беше направена една стругарница. Жителите на Батак, казват, правели доста значителна търговия с дърва и дъски, и най-сетне, ние видяхме много подобни малки стругарници, общото число на които около Батак достигало до двеста. Сега те бездействуват. Тая живописна долина има богати паши, но нийде се не виждаше нито една крава, нито една овца. Навред царуваше гробовна тишина, гробовно уединение, като с години да не е минавала през тука жива душа. Ние се изкачихме на върха на билото, който ни отделяше от съседната долина и с възторг видяхме една великолепна панорама. Високи гори окръжаваха като амфитеатър едно малко място от 8 до 10 мили в диаметър, което се разсичахе по всички направления от дълбоки долини и гористи места. Аз никога не съм виждал в природата нищо, което така близо да прилича на фотографията на луната в уголемен вид. На дъното на един от тия проходи ние едвам можахме да съзрем едно село, до което, според думите на водача, оставаше ни още час и половина път, макар то да се виждаше твърде близо. Това беше Батак. Около него горските стръмнини бяха покрити с малки златисти полета, посеяни с ечемик и ръж. И макар жетвата отдавна вече да беше готова и класовете да бяха захванали да се ронят, никой — както се виждаше — не се грижеше за прибирането на зърното. Тия полета бяха тъй също пусти, като малката долина, и жетвата гниеше на корена.

След един час ние се доближихме до селото и нашето внимание беше привлечено от няколко кучета, които се трупаха на един хълм, издигнат над селото. Ние се отбихме от пътя и като минахме през останките на две или три каменни огради и няколко градини, взехме да се приближаваме до кучетата, които, като ни забелязаха, сърдито залаяха и побягнаха в съседното поле! Изпървом аз не забелязах нищо необикновено, но конят ми изведнаж хвана да се стъписва. Аз погледнах надолу и видях човешки череп, полускрит в тревата. Той беше съвсем сух и як, като да се е търкалял тук три-четири години — така ревностно бяха извършили кучетата делото си. През няколко крачки аз видях други череп и при него една часто т скелет, така също бели и изсъхнали. Колкото се искачвахме нагоре, толкова по-често и по-често виждахме отделни кости, скелети и черепи, но не до там оглозгани, така щото полуизсъхналото, полуизмитото месо стърчеше по тях. Най-сетне ние достигнахме до един малък мегдан, дето земята беше почти равна, само по средата му имаше пукнатина, отдето се захващаше дълбока долина. Като дойдохме до нея ние неочаквано се спряхме, като испуснахме ужасен вик. Под самите крака на конете имаше натрупан куп черепи, кости, полуизгнили скелети, парчета месо, сурми косми и откъсаци от дрехи. Всичко това, обиколено от раскошна трева, изпущаше страшно зловоние и тука свободно закусваха кучетата, когато нашето непросено появяване ги обърна в бягство. Сред тоя куп аз можах да отлича един скелет още облечен в риза, с басма и обут с шарени чорапи, с каквито се обуват българските моми. Ние погледнахме на всяка страна: навред са вардаляха човешки кости.

Отдолу под нас на растояние 100 ярда се намираше Батак. Отдалеч той приличаше на развалините на Херкуланума или Помпей. Нито един покрив, нито една стена не бяха останали цели; всичко представляваше една грамада развалини, над които се носеше един глух шум, приличен на воплите на ирландските плакалници. По-сетне разбрахме какви са били тия чудновати звукове. Преди да слезем в селото, ние още веднаж погледнахме на куповете човешки кости, които се търкаляха по земята, и забелязахме, че останките на дрехите, които висяха по тях, принадлежаха към женските премени. И така, всичко това бяха трупове на жени и моми. Без да слизам от седлото, аз преброих до сто черепа, които почти всичките лежаха отделно от скелетите, следователно, тия злочести жени са били обезглавени.
След малко ние влязохме в селото. Върху развалините на първия дом, който се падна на пътя ни, ние видяхме една бедна жена, която като държеше на коленете си едно детенце, огласяваше въздуха с нещо, което не бе ни плачевна мелодична песен, нито горчив вопъл. До нея седеше едно друго дете и безмълвно, с очудване, гледаше към нас. Жената не обърна никакво внимание на нашето присъствие; ние се наведохме, за да разберем какво говореше тя, и нашия преводач ни обясни, че тя повтаряше хиляди пъти едни и същи думи: „къщата ми: моята клета къща! моята мила къща! мъж ми! моя беден мъж! моя драг мъж!“ При следващия дом ни чакаше същата сцена: две жени, едната стара, другата млада, като си клатеха главите и кършеха ръцете, монотонно произнасяха: „Аз имах къща, а сега нямам; аз имах пет деца, а сега остана едно!“ Тая жена се избавила от общото клане и едвам що беше се върнала на своето пепелище, като се ползуваше от нашето идване, или от посещението на Беринга. Те биха могли отдавна да се върнат, но не смеели да се решат да направят това без покровителството на чужденеца. Техният погребален вопъл сме слушали ние отдалеко. Колкото отивахме по-далеч, толкова повече ние виждахме тия злочести, които повтаряха все същите думи. Но посред това отчаяние се виждаха малко сълзи; то беше сухо, кораво, безутешно. Извора на сълзите отколе беше вече пресъхнал и скръбта, мрачната скръб беше длъжна да си намери други изход. Малко по малко тия злочести жени и деца направиха подире ни едно погребално шествие от 400—500 души, като ни придружаваха със своя тъжно-печален вопъл, като който, дай, Боже, никога в живота си вече да не чуя. Но преди да продължа моя разказ, трябва да кажа няколко думи за Батак, така щото читателят да може по-добре да проумее всичко, що е станало тук. В това село е имало 900 къщи и от 8 до 9,000 жители, макар и да не е възможно да се определи точно количеството на народонаселението, по причина на съвършеното нямане в Турция на списъци или някоя-си достоверна статистика.
Даже не е възможно да се придържаш към обикновенното правило да четеш на всяка къща по 5 души, защото българите, както руските селяни, държат се о стария, патриархален обичай, според който всички оженени синове със семействата си живеят в родителския дом до смъртьта на дяда си. И така, понякога под един покрив живеят по 20—30 души, зарад това по-вярно е в България да се смята средно число от 8 до 10 жители във всяка къща.
Едиб Ефенди в своя доклад говори, че в Батак е имало всичко 1400 жители. По-безсрамна лъжа от тая никога не е казвал даже някой турчин. Скайлер си набавил разписанието на данъците за текущата година, в което се показва, че в Батак има 1420 души, способни за военна служба и задължени да плащат бедел за освобождение от военната служба. В някоя европейска държава тая цифра би означавала общото число на населението до 15,000, но тука не може да се определи повече от 8 до 10,000, както в действителност и удостоверяват жителите на Батак и Пещера.

В Англия и изобщо в Европа имат твърде криво понятие за българите. Аз винаги съм слушал и, да си кажа правото, до последно време самичък мислех, че те са диваци, не по-цивилизовани от американските индианци. Представете си моето удивление, когато узнах, че почти във всяко българско село има училища, и че тия школи, където те не са изгорени от турците, се намират в цветущо положение. Те се издържат от сумите на доброволно възложен на себе си от българете данък, не само без правителствени подбуждания, но и въпреки многочислените затруднения, причинявани от властите, обучението в тия училища е безплатно — и за богатите, и сиромасите. И така надали ще се намери българско дете, което да не знае да чете и пише, и изобщо процентът на грамотните в България, не е по-малък от тоя в Англия и Франция. Така също аз мислех, че българските села се състоят от няколко малоценни къщици. които не е трудно да се направят подир пожара. Но какво беше моето изумление, когато видях, че повечето от тия села са добре съградени градчета с яки каменни домове и значително количество състоятелни, даже достатъчно богати граждане; някои от тях могло би да бъдат сравнени с английските и французски паланки. В действителност излиза, че българите не само не са диваци, но те са трудов, предприемчив, честен, образован и мирен народ.

Що се отнася до българското въстание, имало е слаби опитвания в две—три села, но не в Батак, и излиза, че тука не е бил убит нито един турчин. Даже правителството не твърди нито едното, нито другото.
Когато Ахмед-ага, който направил клането, се появил със своите башибозуци и поискал да му предадат оръжието си, жителте на Батак не се отказали от това, а само заявили, че ще дадат оръжието си на редовните войски или на каймакамина Татар-Пазарджишки. Но Ахмед-ага стоял на своето и след дълги колебания и продължителни преговори батакчани се покорили, но не трябва да предполагаме, че нахождащото се у тях оръжие е било приготвено ва въстание — то просто било от обичайните принадлежности на всеки турчин или християнин. Какво е последвало след това предаване на оръжието, — най-добре ще проумее читателят, след като прочете продължението на нашия разказ за това, което видяхме вчера.

При самото ни влизане в селото окръжаващата ни тълпа ни показа на един куп пепел и въглища, сред които се виждаха изгорели човешки кости. Турците направили на това място несполучлив опит да изгорят труповете. Малко по-нататък ние се сблъскахме с едно зрелище, което възбуди в нас ужас и съжаление. Скелетът на една мома, не по-стара от 15 години, лежеше на пътя, затиснат под отломъците на стените. На нея все още се виждаше ризата и българските чорапи, а босите ù нозе бяха почти запазили своята форма, защото плътта им беше досущ изсъхнала, ала не изгнила. На черепа се виждаше голяма зейнала рана, а дългите ù кестеняви коси се растилаха по земята. Достойно е за отбелязване, че всички женски скелети бяха облечени в ризи, и ние узнахме от много жени, които сами бяха преминали тежкото изпитание, освен последната му степен, какво обикновено турците извършвали над жените и момите. Като улавяли някоя злочеста, те я събличали по риза, натрупвали на куп дрехите и драгоценностите, сетне я безчестили колкото им било угодно, и последният хладнокръвно я убивал.

В следващия дом един от малкото българи, които ни придружаваха, ни показа това място, дето неговият малък, сляп брат бил изгорен жив, и мъжественият човек плачеше като дете, без да разбере, че на сляпото дете сега му е много по-добре. Точно насрещу него лежаха скелетите на две деца, затрупани с камъни и със зинали рани от ятаган на черепите.
Въобще числото на убитите деца в тая касапница е, наистина, чудовищно. Тях често ги набивали на щикове и очевидците ни разказваха, че подобни шествия се расхождали по улиците на Батак и Отлу-кюю. Причината на това е твърде понятна: мюслюманинът, като убие известно число неверни гяуре, влиза в рая, каквито и да са били греховете му. Мохамед вероятно е разбирал само въоръжени люде, а мюсюлманите тълкуват широко неговите думи и сметат жените и децата наравно с мъжете. При това убиванието на децата е по-износно, защото то е по-леко и по-безопасно. Тука в Батак башибозуците достигали до това, щото распарвали утробите на тежките жени и убивали неродените деца все с тая цел — да уголемят числото на жертвите си. Колкото се приближавахме по-близо до центъра на града, толкова количеството на костите, скелетите и черепите все се увеличаваше. Нямаше нито един дом, под развалините на който да не се виждаха останки от човешки трупове. На едно място една жена ме спря и, като ме улови за ръката, приведе ме през един куп камъне, зад които лежеше скелета на една мома, с дълги коси. Като ми показваше на това, що е останало от нейното мило дете, тя отчаяно плачеше, като си удряше безумно главата у стената. Няколко крачки по-нататък една друга жена, като седеше пред своя изгорен дом, скубеше си косите и диво гледаше на три малки черепа, които държеше в ръце. Как се е избавила тая майка, а са погинали децата? Кой можеше да каже това? Може би тя не е била в село по времето на сечта, или пък е побягнала с едното дете, като е оставила мъжа си да пази другите, или най-сетне от страх ги е напуснала всичките и побягнала. Ако последното предположение е справедливо, то не е чудно, че тя се предаваше на такова отчаяние.

Най-сетне ние дойдохме до черквата и училището.

Земята до толкова беше затрупана със скелети и останки от гниещи трупове, че въздухът ставаше непоносимо препълнен със зловония. Училището се намира на едната страна от пътя, а черковата на другата. Първото, ако съдим по останалите стени, било е славно, голямо здание, способно да вмести от 200 до 300 деца. Под камъните и сметта, които покриват пода на няколко фута, намират са костите и пепелта на 200 жени и деца, живи изгорени. Редом с училището има една голяма яма, в която са погребани до 100 трупа две недели подир клането, но кучетата изровили тия импровизирани гробища, а дъждът, като ги напълнил с вода, преобърнал тая яма в отвратителен кладенец, пълен с плаващи гнили трупове. Същото зрелище представлява водата на съседната стругарница на брега на една речица. Отначало двата ù бряга били затрупани с гниещи на слънцето тела, но милосърдното небе пратило силен дъжд, който ги вкарал в коритото на реката и течението завлякло тия останки от човешката касапница, тъй че се намирали трупове, изхвърлени на брега в 40 мили разстояние посред сенчестите гори и гъстите шубраци близо до Пещера и даже до Татар-Пазарджик. Като влязохме в гробищата, ние неволно се спряхме: зловонието беше така силно, че не беше възможно да се върви по-нататак, но ние взехме по една шепа тютюн, и като я държахме до самия нос, отидохме по-нататак.
Черквата беше малка и нея я окръжаваше една ниска каменна ограда, сред която бяха гробищата. Отначало ние не забелязахме нищо особено, а зловонието беше така голямо, щото ние едвам бяхме в състояние да гледаме настрани; но малко по малко ние забелязахме, че земята на гробищата е покрита с гноище по-високо от повърхността на улицата на 5 или 6 фута, и излезе, че приетото от нас гноище е купчина човешки трупове, покрита с дребни камъни. Целите гробища са затрупани на три, четири фута височина с човешки останки и от там излизало страшното зловоние. Подир няколко седмици след клането турските власти заповядали да се погребат мъртъвците, но вонята била така страшна, че било невъзможно да се изпълни това предписание. Останало да се задоволят с това, че закопали няколко тела, нахвърляли пръст над останалите, а в гробищата даже не влезли, но отдалече ги затрупали с дребни камъни. Но това опитване имадо малка сполука, защото кучетата разровили камарата и из тая чудовищна гробница стърчаха на всяка страна ръце, крака, глави. Нам ни говориха, че в тия малки гробища се намират до 3000 трупа и ние лесно вярваме на това. Зрелището, което ни се представи, беше дотолкова страшно, че за цял живот не можем го забрави. В тая гниеща, зловонна купчина на места се виждаха къдрави детски глави, крачка, не по-големи от пръста ми, и ръчици като да са били прострени с молба за помощ. Тука се разлагаха наред под жежките зари на слънцето телата на младенците, които с недоумение са гледали в минутата на смъртта на лъскавото оръжие, облятите с кръв рхце на техните джелати; деца, които са изпуснали духа си посред ужаса, който ги е обзел; моми, които напразно са молили за пощада, и майки, които са се старали да защитят своите рожби. Сега те всички лежат тука безмълвни; не се чува нито плач, нито ужасни викове, нито вопли за пощада. Жетвата гние наоколо по полетата, а жетварите гният на гробищата.

Ние погледнахме в църквата, стените на която бяха се опушили от изгарянето на нейните дървени принадлежности, но се запазили цели. Това е едно ниско здание с тежки, неправилни сводове, под които едвам може да стои човек с висок ръст. Това, което се изправи пред нашите очи вътре в нея, дотолкова възмущаваше душата, че ние не можахме да го гледаме по-вече от една секунда. Грамадно число тела бяха отчасти изгорени и напълняха черковата с обгорени останки, а отчасти гниеха в най-отвратитеден вид. Аз никога не съм си представял, че ще видя подобен ужас. На всички ни стана тежко и като залитахме като пияни, побързахме да излезем от тая зачумена дупка. с радост се върнахме на улицата, но и там на всяка стъпка срещахме като преди купища гниещи трупове, женски черепи с косми и отделни части от женски тела. Тук ни показаха една къща, дето били изгорени живи 20 души; там се виждаха развалините на друг дом, в който обезчестили и предали на мъченическа смърт 12 моми. Навред ужаси! ужаси! ужаси!

В самото село нямаше кучета, които при завръщането на жителите бяха побягнали в околностите; но аз видях две, три котки, извънмерно тлъсти, които спокойно ни гледаха с плувнали в лой очи. Може би, ще ме попитат, защо людете, които се намират сега в селото, не погребват останките на мъртвите, а позволяват на кучетата и котките да ги глождят. Някои опитвания да познаят и заровят телата на роднините си били направени, но останалите живи батакчани са уморени от глад и нямат даже лопати, за да изкопаят гроб. А освен това повечето от тях са жени, които в много случаи напразно са се стараели да засипят с пръст другите там тела. Ние видяхме много примери, че дето е било възможно да се познаят скелетите за тях се грижеха по един най-трогателен начин. Няколко гробове бяха направени, както трябва и даже бяха украсени с цветя. Други представляваха страшна противоположност: от една страна цветя, а от друга — кокали, измити от дъжда. Даже имаше черепи, грижливо положени в градините до стeните и накитени с цветя, като че да не искаха навеки да се разделят с тях. Аз видях един череп, полузаровен в земята и обърнат с лицето към небето в устата му стърчеше китка; повечето скелети и черепи се търкалят без всяко попечение. От 8 или 9000 жители в Батак са останали живи 1200 или 1500, които нямат с що да погребат мъртъвците си.
Но защо турците не направиха това?
Те ще отговорят, че всичко е отдавна направено и че за заравяне е имало малко хора. От всичките жестоки, варварски и зверски подвиги на турците, клането в Батак е най-страшния; от всичките безумни глупости, направени някога от тях, първо място занимава дивата мисъл да оставят да гният труповете на своите жертви в продължение на три месеца. Но това село се намира в една отдалечена, усамотена местност и те никога не са мислили, че европейците ще си пъхнат и тука носа; затова цинично забележвали: християните не заслужават да се заравят; нека ги ядат кучетата.

Ние говорихме с мнозина, но нямахме сила да изслушваме докрай всичките тия печални разкази, и се задоволявахме с това, дето питахме само за числото на погиналите лица от всяко семейство. Колко души бяхте в семейството — питахме ние. “Десет” — отговаряха нам. “Колко останахте?” “Двама”. “А вие колко бяхте?” — продължавахме нашите питания. “Осем”. “Колко останахте?” “Трима”. “А вие колко?” “Петнадесет”. Колко останахте?” — “Петмина”. И така в челяди от пет до двайсет члена останали от един до пет души.
Една баба се приближи до нас, като си чупеше ръцете и със сух вопъл, в който нямаше сили, приказа ни, че тя имала трима хубавци възрастни синове: Георги, Иванчо и Стоян, които са били оженени за добри, послушни жени: Райка, Стилиянка и Анка, че те имали дванайсет прекрасни деца: Ангел, Троян, Георги, Иванчо, Петко, Сиса, Богдан, Стоян, Тонка, Гинка, Марийка и Райка. От всичката тая многобройна честита челяд от двадесет души останала само старата баба; всичките други били избити. Едничък представител на това цветущо семейно дърво бил този стар пън, и не е чудно, дето злочестата старица от отчаяние удряше главата си о земята.
Така също чухме повест за Благоя Христофора, почтен патриарх от древния тип; той имал пет женени синове и двадесет и седем унуци. Всичкото това семейство живяло под един покрив, а сега са останали само девет души.

Ако да имахме време, могли би да слушаме подобни разкази в продължение на много часове. Имаше даже семейства, от които не беше останал никой. Злодеите, които са извършвали тези убийства, бяха не черкези, както отнапред се предполагаше, но турци от близосъседните села под предводителството на Ахмед-ага. Селото Батак, като говорим сравнително, е било богато и цветуще; то възбуждало завистта на турските съседи, които са се възползували от религиозния фанатизъм и от въстанието на другата част на страната, за да разорят и ограбят омразното село. Ахмед-ага, който е ръководел това клане, не само не е бил и не ще бъде наказан, но още е възкачен в чин юз-башия и е награден с орден.

Разказваха ни, че грамадно количество деца и моми били отведени в турските села, дето ги държали насила и не ги давали на родителите им. Скайлер сетне добил един списък с имената и годините на 87 момчета и момичета, отведени в турските села, названията на които също са забележени.

Що се отнася до настоящето положение на останалите живи батакчани, за него е страшно и да се помисли. Турските власти построили при входа на селото няколко дървени обори, в които тия злощастници стоят, но те решително нямат що да ядат, освен това, което си изпросят като милостиня от съседите си. Без да гледат на тяхното подобно бедствено положение, турските власти със студен цинизъм и с пълно невнимание към Европейските искания, пристъпили са вече към събирането на данъците и военна контрибуция като да не е случвало тук нищо необикновено. Попитайте за това в Цариград и ще ви отговорят, че всичкото това е неправда и ще се хванат да се разпростират в обещания да окажат помощ на пострадалите. Но навред жителите на изгорените села говорят Скайлеру, че ако не си платят данъците и военната контрибуция, безжалостно ще ги изгонят от привременните убежища посред развалините. Да платят е немислимо, а трудно е да се каже, към какви последствия може да доведе техният отказ. Правителството има нужда от пари и всяко село е длъжно да заплати своята обикновена част данъци, при което живите са длъжни да плащат и за мъртвите.

Ние попитахме, какво означават костите и черепите, които се въргаляха из гората, дето върху ни лаяха кучетата. Обясниха ни, че това са биле останките на 200 моми, които са били взети в плен и предназначени за по-лоша съдба от смъртта. Те се намирали в ръцете на своите джелати няколко дена, тъй като изгарянето и разграбването на Батак е станало не в един ден, и са изтеглили всичко това, което бедните, слабите и безпомощни девици са могли да пострадат от дивите варвари. Сетне, когато градецът е бил изгорен, и всичките им роднини убити, тия бедни създания, на които, както се види, трябвало да покровителствуват злодеите, които са ги обезчестили, отведени били вън от градеца и сред белия ден под откритото небе хладнокръвно ги умъртвили, и като натрупали труповете им на камара, оставили ги да гният под слънчевия пек.

Дизраели беше прав, като забелезваше остроумно, че турците винаги бърже се разпореждат с хората, които им паднат в ръцете, и не ги затварят в тъмница. Действително, те бързешком се разправят с християните и в това Дизраели е съвършено прав. Когато той произнасяше своята насмешлива реч, 200 млади моми вече отдавна лежаха в купа на бездиханните трупове при входа в Батак.
------
Някой да не си помисли, че това е всичко?
Нищо подобно!
За любознателните се обърнете към материала: Турските зверства в България, и ако ви издържи сърцето, се опитайте да го изчетете докрай.
------
Ако някой още веднъж си позволи да нарече Батак мит, ще му пожелая на него и на най-близките му да му се случи точно такъв мит.
И да го пишем статистика на една махленска свада, както ДПС апологетите и инструкторите обичат да го разпространяват сред електората си.

Мера според мера.