Когато тръгнете от Господе (св. Константин и Елена) в село Лилково, по пътя за връх свети Илия и Персенците, вие неизменно преминавате покрай Сарица, Жат курбан (св. Петър и Павел), и покрай св. Танас и св. Илия, и достигате до местността “Блата”, където вляво от пътя се откроява скупчването Св. Спас и по трудно личима пътека, започваща зад позалесената поляна край пътя се стига до самия параклис “Свети Спас”. Другия маршрут е да хванете камионния път за Персенците, започващ от самото село Лилково и покрай Хаджийца, Прангов чучур, отново да стигнете до “Блата”. Защо ви описах този маршрут? Защото тръгвайки от Господе (св. Константин и Елена) над Лилково, вие отново достигате до Господе (свети Спас) между Рахово (Орехово) и Лилково. С една дума Бог не знае време и пространство, само пътищата на човека го измерват във времето и пространството и му дават имена. С времепространството и името, Бог става познаваем и усвоим за човека. Лилковци наричат го само Св. Спас и оспорват правото на раховци да имат своето “Господе”. Раховци пък думат св. Спас – Господе, тъй както лилковци наричат св. Константин и Елена. В крайна сметка е налице един свещен път на поклонението и знанието, една свещена дъга, който преминава през древни светилища съществували много преди християнството и ни отвежда до други такива, но такава е нашата Света гора – Родопа, всеки един неин връх е светилище. Но докато някои от тези светилища са именувани конкретизирано и отразяват определен аспект на Божественото, други имат по универсална концепция и се наричат просто “Господе”, което вече не е име, а прозвище, което казва: посветено съм на Господа в неговата цялост, а не на отделните негови аспекти, с които ме усвоявате, троха по троха. Тези наименования “Господе” покрай Лилково и Рахово ме отвеждат от планината на жреците беси към планината на астите, наричана някога Астея, днес Странджа. Там в огнената жарава на нестинарския обред, св. Константин и Елена или по-точно св. Константин е наричан Светока, Великия Баща, Отецът или още “Папая”, което напълно се покрива с лилково-раховското “Господе”, тъй щото той се явява “върховен бог на нестинарите”. Тогава става ясно че свещения път от “Господе” до “Господе”, носи свещената жарава на знанието, преминавайки през Жат курбан, свещената могила Кукулек и св. Атанас, (на когото и нестинарите имат своя зимен обред) и св. Илия (също почитан от тях) се стига до Господе (св. Спас), който също влиза в нестинарската обедност. Това, което трябва да отбележим, обаче е, че този свещен път е път на издигане на духа над материята, на душата над битието, чрез огъня на знанието, защото тръгвайки от най-земната точка - Господе (св. Константин и Елена), той стига до св. Илия, под чиито южни склонове е разположен Господе (Св. Спас). А св. Илия е пряко свързан с възнасянето на небето в старозаветната концепция, тъй както св. Спас е свързан в християнството с христовото възнесение като пълен и реален израз на спасението. Подчиненото положение на Господе (св. Спас) в случая спрямо св. Илия трябва да бъде обяснено, а то е ясно, че в случая чрез него е маркирано самото християнско присъствие в този край, без то да взема абсолютен превес на старата вяра. Но има още нещо, което не бива да бъде изпущано, това е близостта на Господе (св. Спас) с пещерата Имам кая (Попова скала) и върх Пангей (Пилаф тепе), преименуван безсмислено на връх Червен. За него се твърди, че се намира потенциално търсеното светилище на Дионис от много археолози и историци. Или на него е едно от многото светилища на Асар/Дионис из територията на България.
Трябва да отбележим, че пещерата Попова скала, едва ли е кръстена на поп Ной Ангелов, чиито вила и параклис “Св. Иван Рилски” са разположени в местността “Катърги” под пещерата. Самото турско название “имам”, говори, че тя се е осмисляла като светилищен център, много преди Поп Ной Ангелов. Най-важното е, че тя е извор, от който започва своето начало Бозовско дере. От нейните дълбини извира вода! И ако приемем в древността, че тя е била вход към подземното царство, своебразен портал за слизане/ излизане от него, то тогава много лесно може да се обясни положението на Господе (свети Спас) като първо стъпало на извеждане и освобождение от подземния свят. Тук трябва да е бил пречистителния обред на освобождението, с когото излезлия от Хадес трябва да се освободи от мрака, за да възлезе към светлината.
Ето защо свещения път от “Господе” до “Господе”, трябва да се възприема като Път на Освобождението – от материята, от тлението, от посредствеността на битието, (от материалното възприемане на Бога) като Път на Самопобедата чрез огнената жарава на знанието. Тайната на нестинарския обред е покъртителна. Тялото не изгаря, но духът се въздига! Кога материята не гори? Когато е оживотворена от Духа, т.е. обожествена, одухотворена. Само така можем да разберем нестинарския “изстъп”, “прихващане”, “вселяване”. Но преди това имаме едно освобождение, освобождение от силата на земното притегляне, на гравитацията му, която всеки ден ни дърпа надолу и надолу и ни държи заземени, здраво приковани към земята. А ние само земя ли сме? Не, ние сме в същността си Небе. Така, че, не можем да плачем когато събличаме земната си дреха. Всяка дреха остарява и овехтява и се сменя.
Тогава става ясно, че св. Илия напълно обръща поляритета, отвеждайки душите вече в едно небесно царство, а не в подземния свят символизиран от пещерата “Имам кая”. Преди това те трябва да живеят на Слънчевата земя, в селището, намиращо се между Св. Спас и Св. Илия. Пътят от Господе (св. Спас), който освобождава човешката душа от подземното царство до св. Илия, в който човешката душа отива в своето небесно царство е път на “обръщане на Ситото” . Това “обръщане на Ситото”, отваря пространство-времевия портал и спуща небесната стълба, по която душите пребивавали на земята от Възкресение до Спасовден, трябва да се завърнат отново на Небето. Защото небесното, а не подземното жилище е възстановената от християнството битийност на човека съществувала по време на древната ни Вера. Самия Христос по един елегантен начин това го свидетелства, той казва, че трябва да умре, възкръсне и се възнесе, за да отиде да приготви жилища на Небето. В древната ни вяра, тази концепция е съществувала, като мястото на пребиваване на душите на Небето е било уточнено. Това е била определена планета, звезда, или звездна област, към която се отива душата или душите на човека след смъртта или когато извършва своето духовно пътуване на съвършенството и може да я посещава чрез силата на мисълта. Наричала се е Власежилище (Велес, Влас, Волос, Вологез) и е била асоциирана с Плеядите. Смятало се е, че душите на умрелите през зимата живеели там, а през пролетта се връщали на земята. Затова нека не смятаме вярването, че душите на умрелите до Спасовден, пребивават на земята и жужат като мушици и пчели, покрай цветовете на растенията и ягодите, за някакво суеверие. Това е алегория, която идва да покаже енергийното и духовно присъствие на света на прадедите в космическия кръговрат, чиято задача е оплождането на растителния свят, за да има плод и берекет. Това е неговата солидарна грижа към света на “живите”, без която той не би оцелял. А отъждествяването на душата с пчела, не е никак случайно. Плеядите са наричани и “Пчелно гнездо”, а пчелите символ на богатство и изобилие са принадлежали на Велес. Затова взаимопроникването на световете в определени дни на годината има строги правила и закони, които съблюдават вселенския ред и хармония, и най-вече хармонизирането ритъма на планетата земя със звездния куп Плеяди. Това вярване за пребиваването на душите под формата на “мушици” или “пчели” на земята има своя извор и във вярванията ни в древността, че душата на починалия се превръща в скарабей или скакалец, който може да лети към Слънцето. Доказателства за това – колкото щеш в древните ни могили. Това присъствие на света на прадедите в света на земните жители, присъствие, което оплодотворява и генерира нови сили можем да видим именно в 40 дневното проповядване на Христос като Богочовек сред учениците си. В тези 40 дни е била дадена небесната тайна на неговото учение, докато земния му път и проповед създава религия, която трябва да се усвоява от всекидневието, 40 дневното му проповядване като Богочовек създава Царството Божие във всеки. Това е един незрим акт, без който не би последвало слизането на Невестата – Новия Иерусалим. Това е изграждането на Небесната стълба. И се досещате защо никой не може да каже какво е проповядвал Залмоксис, когато на всеки 4 години е възкръсвал от своето подземно жилище. Затова в един ден, когато Иоан е “обзет от дух” казва:

2. И обърнах се да видя, отде иде гласът, който говореше с мене; и като се обърнах, видях седем златни светилника,
13. а сред седемте светилника едного, подобен на Син Човечески, облечен в дълга до нозете дреха и препасан до гърдите със златен пояс;
14. главата и космите Му бяха бели като бяла вълна, като сняг, и очите Му - като огнен пламък;
15. нозете Му - подобни на лъскава мед, като в пещ нажежени, и гласът Му - като шум от много води;
16. Той държеше в дясната Си ръка седем звезди, а от устата Му излизаше двуостър меч; лицето Му сияеше, както слънце сияе в силата си.

Седемте звезди са Плеядите. Затова те се наричат и “Седемзвездие”. Те вече имат нов Управител. Този текст говори за едно извършено обновление в света на Небесното Царство – Плеядите, за едно нова енергия и повели, която те ще дадът. Седемте църкви, олицетворяват седем от звездите на Плеядите, като всяка църква си има ангел. Това обаче е съвсем нормално, когато се знае, че според древните вярвания на Плеядите живеят седем вили: отдавна, в началото на света, тези вили ходили по земята, пеели и водили хороводи, а после напуснали земния свят и се заселили на звездите Плеяди, където и досега всяка нощ водят “коло”. Затова на Спасовден почти навсякъде се прави голямо хоро и е повсеместно вярването, че на този ден идват русалиите. Смята се, че в нощта срещу празника разцъфтява лековитото цвете росен. Затова болни хора преспиват на росенова поляна, като до главата си слагат зелена глинена паница, вино и пита. Ако на сутринта в паницата с вода има цветче от храста, се вярва, че ще настъпи оздравяване. Сухата шумка или пръст вещаят болест и смърт. Виното и погачата се оставят на поляната, а от водата се пие до 40 дена.
Такава поляна съществува и на Господе (Свети Спас). На нея някога са се правили събори от лилковци. Тук отново имаме представена идеята за освобождението/спасението. Дали ще се излекува и спаси болният, т.е. оздравее, за да продължи да пребивава в земния свят или ще се освободи, за да пребивава като част от звездното плеядно семейство е изцяло във волята на Плеядите, представени на земята, чрез своите седем вили или русалии. Идеята за Спасението в различните исторически времена има своите различни проявления. Като цяло до християнството, тя се изразява в една битка за планетното съхранение и развитие на човека. Нека само си спомним разрущаването на Стената на Дивовете от алпа Карга (Гарван), през Ледниковата епоха, която заплашва да унищожи творението на Тангра – човека, нека си спомним спасението на човечеството от Потопа чрез Зиусидра (Ной). Разликата, обаче е в това, че във времената на алпа Карга (Гарван) човешката природа, не е била “грехопаднала”, затова и спасението е имало съвсем друг акцент. В юдаизма и християнството човешката природа е “грехопаднала”, затова Спасението при нея се изразява в това да се възстанови неговото божеско достойнство, и чрез това ново небе и земя да влезе в новия Иерусалим през портите.

Каменливата черквичка на Жат курбан вградена в новопостроения параклис "Свети Петър и Павел"








Самият Господе (св. Константин и Елена), над село Лилково











Жат курбан в предния близък план, гледан от Господе



Пътят, който ни отвежда към свети Илия (трапецовидния връх, вляво) и "Блата"



Входът на пещерата "Имам-кая", дълго търсена и най-накрая в един светъл ден намерена.

Скалния прозорец в челото на тавана й.



Изворния поток от пещерата

А коя местност е Блато?

Не знам колко уместно е да говорим за подобни неща, иманярите не спят. И аз мисля,че някъде наоколо е имало антично селище,но предполагам е малко по-ниско, в Ореховското землище.

В района наистина има струпване на оброчища и култови места. Нещо ми се върти из главата за събори по ливадите около Прангов чучур, Личков споменава за стара църква в м.Четинак, пак трябва да е някъде наоколо. Наблизо са върховете Св.Георги и Св.Атанас,предполагам имената не са случайни и тн.

Иманярите ройнаха доста неща из района. Унищожен е графит на пентаграм на Прангов чучур. До Прангов чучур има едно селище и като продължиш пътя за Персенк, след около 2-3 километра е Блата, където е другото селище, ама отдясно на пътя под Свети Илия, а Свети Спас е отляво. Тъй, че селището се пада на междата между двете землища, белязана от Свети Спас. Съборите доколкото знам, са се правели на поляната между св. Спас и селището. Има още едно селище, вече в ореховското землище, на изток/югоизток от това под свети Илия, раховци, думат местността "Селча/Селца". За черква на Четунинак, сефте чувам, има едно разрушено здание под Прангов чучур, което думаха, че е "св. Георги", ама това не е сигурно. Същинския "Свети Георги", параклиса е на Чивечи гьоз, над Димова кула.



Древното селище под връх Свети Илия, край село Лилково - каменни кръгове, основи и крепостни стени. Селището вероятно е обслужвало светилището на върха.